Ама аз не на него повярвах тогава, защото не се съгласих веднага. Той и тъй ми каза. Да съм си помислел, те имали време. Щели да ме изчакат. Само майка ми не можела да чака, ама нали всичко от мен зависело... След прегледа мама се върна, понамръщи се и ме попита откога съм пропушил. Уж проветрих Оня като си тръгна, ама нали нямаше пушачи у дома... Казах й, че мой приятел е бил тука, а тя: - Че Той не пуши... Даже и това не допускаше – да имам друг приятел освен Него. Казах й, че друг е идвал, тя поклати глава и ми рече, че трябвало да говорим нещо... Толкова съзаклятнически ми рече, че трябвало нещо да си кажем, че под лъжичката ме жегна... Аз лошите неща ги усещам със слънчевия си сплит... И нали е слънчев сплит – започва с някаква сянка, после някакво затъмнение. Ама болезнено затъмнение в слънчевия сплит. Като че ли цялата луна се е стоварила върху слънцето и го е разплискала... И лавата му се пръска по всички краища не само на душата, а и на тялото... Тогава мама не искаше да умре заради мен. Даже въобще не искаше да умре. И уж ей сегичка ще седнем да си говорим за туй, което трябвала да ми каже, пък все си намираше някаква работа... Накрая извади един чувал от гардероба с някакви дрехи, сложи го връз третия стол в кухнята, ние седнахме на другите два. Столът с чувала беше между нас. Все се надявах, че разговорът няма да бъде за болестта – аз нали знаех вече от какво е болна. Но си се надявах тоя да ме е излъгал, да не е така. Даже като се върна от болницата така се зарадвах, защото си мислех, че няма да се върне. Нали някой като ти стовари нещо на главата сякаш с навит мокър пешкир са те праснали по нея… Аз зная как боли, щото пробвахме веднъж с Тоя, дето е забил сега поглед в плещите ми. Забил е поглед и човърка, човърка – все по-навътре и по-навътре… Тогава си мислех, че тоя чувал е между нас така, както смъртта е между нас, ама тя не е между двама или трима човека... Даже не е между хиляди, милиони и даже не е между тия четири-пет милиарда хомосапиенсни същества, защото смъртта е във всеки от нас... Ние сме осъдени да умрем от този, който ни е пръкнал на тоя свят. Така, създавайки ни нашите родители, ни осъждат на смърт. Смъртта е присъда и никаква отмяна на смъртното наказание не може да я спре да не се изпълни присъдата... - Това са дрехите – рече мама. - Кои дрехи? - За погребението ми... В нашия род е така. Дрехите за погребение са като чеиз. Седят в гардероба в чувалче редом до официалните костюми за сватби, юбилеи и тържествено излизане на ресторант... Ходенето на ресторант беше събитие равно на събитието да отидеш на море. Даже на театър се ходеше по-често отколкото на ресторант. И тези дрехи за погребението – не за погребение, а за погребението – си кротуваха кротко до официалните одежди. Гол ще тръгнеш, но този кат дрехи не се пипа. Все още се надявах, че Оня ме е мамил. Нали уж светеше като се върна от контролен преглед. Сигурно така ми се е струвало… Ами ако така свети смъртта?... Ами ако всъщност тя вече е мъртва – защото човек умира тогава, когато се примири със смъртта. И аз нищо не направих, за да я спася. А можех да го направя. Можех веднага да се съглася и даже да напиша всичко, което искаше да напиша, на едно листче и той да се обади по телефона до болницата и мама, докато беше още там, да й дадат необходимото и тя веднага и тутакси да оздравее от иначе неизлечимата болест… И да съм знаел – с тези дрехи да я погреба... Тогава си рекох: „Ами ако напълнее и не й станат?”... Ама не й го казах. Защото всичко беше толкова сериозно... Това беше денят „Х”, който промени света. Нали светът от този ден нататък стана друг. Защото аз станах друг. Светът не се променя. И ние не се променяме. И светът не се променя... Но понеже трупаме задръжки мислим, че светът се е променил. Иска ни се ние да сме същите и ние сме си същите. Но трупаме задръжки… От деня на своето раждане до своята смърт човек е един и същ… Когато бях на четири години, за да покаже пред хората колко умен син има, мама казваше:” Вижте колко е умен – като осемнайсетгодишен говори”… Скоро ми каза, че съм бил голям простак защото съм говорел като осемнайсетгодишен… Останах на тези години, но натрупах задръжки… Съобразявах се с хората, с условията. И мислех, че светът се променя… Не. Не се променя светът и ние не се променяме. Трупаме задръжки и се съобразяваме какво ще видим даже. И ако видим нещо, което и вчера сме видели, а не е трябвало да го виждаме, ние вече не го виждаме или се правим, че не го виждаме и така установяваме, че светът е променен… И вече блъсках главата си, че не се съгласих с Оня и така да спася мама. Всъщност аз вече се бях съгласил и трябваше само да му кажа. Трябва да стана сега, веднага трябва да стана си повтарях, да отида навън, да се бръкна и да извадя ония стотинки от джоба – защото той ми остави и няколко монети за телефон – да пусна една монета в автомата, да му се обадя, да му кажа, че съм готов… Че всъщност съм винаги готов, че даже не е толкова заради мама, а заради Родината… Въобще да му съобщя всичко, което сме учили в училище. Защото на моите доноси е разчитала Родината тогава... По-добре да се бях родил без Родина... Я виж колко им е добре на някои. Не мислят, че я има и отиват в други страни, при други народи да си основат своя Родина... Идват от време на време тука и казват, че ще се върнат тогава, когато всичко се оправи... Че тя, Родината, да не е курва да се оправи... Монетите са в джоба ми… Монетите бяха в джоба ми и това беше първият хонорар, който получих като доносчик…