Жертвата

1.

Вървях, а в устата ми хрущеше пясък. Грак на гарван бодеше мислите ми. Но можех ли тогава да разсъждавам спокойно?

Пясък изпълни цялата ми уста.

Бях пил от замърсен извор...

О, Тангра! Излез от вечното си небесно жилище, помогни на единствения хански син, нещастния Омуртаг. На двадесет години съм, а ето че треперя от слабост.

Кой отне силата ми? Това ли искате да разберете?

Мълчете, махнете се, подпитвачи и бащини прихлебници! Аз не съм ничий хранен човек. Тепърва ще имам хранени хора, тепърва ще разигравам коня си по цялото ханство...

...същия тоя кон, който сега ме отвежда далече от Плиска, от двореца, от всички!

2.

Ханът протегна късата си възлеста ръка и дръпна встрани тежкия копринен плат, който закриваше отвора на шатъра.

Беше среднощ.

Пълнолуние...

Кой би могъл в тоя миг да види лицето на предводителя?

Ханското лице е като месечина зад облак. Ще се струпат още облаци и то съвсем ще изчезне. Ще остане само името, ще останат само знаците, по които всички са го отличавали от другите творения на бога небе.

И годините на хана не могат веднага да се отгатнат. На четиридесет и пет или на петдесет той изглежда един и същ. И след още много години в съзнанието на своите потомци той ще бъде непроменим като небето – вечния син похлупак на света.

(И столетия по-късно в Манасиевата летопис ще изобразяват хан Крум по един и същ начин: ездач, който води цял отряд, яхнал бял кон с червено седло и червени поводи; в лявата си ръка държи бял щит, а в дясната – дълго червено копие, с което пробожда един от бягащите пред него неприятели.)

Късата възлеста ръка сега не държи нито белия щит, нито червено, обагрено в кръв копие.

Есенната нощ тегне над земята със задух и тъмна тъга.

Напоследък при пълнолуние ханът беше неспокоен, ставаше по няколко пъти, пиеше изстуден кумис, разтриваше с мокра ленена кърпа гърдите си, но пак се мяташе в коравото си ложе, трудно се унасяше в сън.

Беше тръгнал със стотина багатури[1] телопазители да гостува подред на шестте български колена – ходеше от аул на аул[2], разсичаше жертвени кучета, пръскаше със светена водя воини­те (той беше върховният жрец, чрез него Тангра съобщаваше решенията си).

Началото на есента е време на големите помени. Това са дни и нощи на игри и угощения – българското племе слави покойниците с вярата, че те също присъстват на помена, че пируват заедно с всички и съдовете на трапезата са толкова, колкото живи и умрели има във всеки дом.

Снощи пристигнаха до главното селище на рода Дуло, но ханът не прие стареите, беше изморен, а освен това искаше да покаже на боилите[3] от този род, който беше дал първия и още трима български владетели, че той, Крум, макар да е от отвъддунавските българи, стои над всички в държавата – шестте колена го приеха за върховен вожд, когато вече бяха изтощени от продължителни вътрешни борби и имаха нужда от нов човек, който да бъде безпристрастен и с твърда ръка. Един обикновен боил стана хан – основоположник на ново владетелно семейство.

Можеха ли обаче стареите и всички боили да се примирят с неговата пълна власт? Някои от тях тук-там се обаждали, че ханът искал да изравни българите със славяните и че забравял стародавните племенни обичаи. През пролетта[4], като превзеха Сердика[5], той обяви славянския княз Драгомир за войвода – управител на тамошните земи. Великите боили с мълчание посрещнаха това. Не възразиха, защото ханът е „от бога поставен“, неговите заповеди не подлежат на обсъждане, но той знаеше, че това привидно послушание може да означава: вятър събира облаците в тъмно кълбо...

Багатурът Сулгур предпазливо излезе от сянката на ханския шатър.

Когато той беше неспокоен, два пъти по-неспокоен беше и Сулгур. Личен телопазител на хана от една година, багатурът се престараваше, но правеше това не от раболепие, а подтикван от желание да докаже, че неслучайно е допуснат толкова близо до първия човек в ханството – на петдесет години за пръв път беше отличен с такава голяма чест и някак се подмлади; никога в живота си не бе боледувал, с много зараснали рани по тялото, той беше бърз и подвижен въпреки понапълнялото си тяло. Стъпваше леко и безшумно, не искаше да безпокои хана. В същото време беше готов всеки миг да се появи пред своя господар и със скръстени ръце на гърдите, като стори поклон, да чуе каква нова заповед ще получи.

Но за неспокойствието на багатура имаше и друга причина: тайните съгледвачи бяха донесли, че в главното селище на рода Дуло от няколко дни е великият боил Диценг и че той, заедно със стареите, вчера е успял да убеди прочутия Охсун – майстор на ризници, ковач и подковач, сам „да отиде да помага на Тангра“. Това означаваше не посичане с меч, а обесване, за да не се пролее нито капка от скъпоценната кръв на надарения българин. Съгледвачите бяха съобщили на своя началник също така, че Охсун е открил огън, който с вода се не гаси и е по-силен от известния гръцки огън[6], изхвърляли го не с бронзови тръби, както ромеите, а с гърнета, които всяка каменометка може да запрати срещу неприятеля много по-далече от тръбите.

Гръцкият огън все още беше тайна за българите. Дори когато залавяха и тръбите, и сместа, не можеха да открият състава, който се приготвяше само в Константинопол.

Началникът на съгледвачите снощи не доложи на хана за Охсун – така го посъветва сам багатурът Сулгур: през нощта нищо не можеше да се направи, утрото и бездруго щеше да затрупа предводителя с нови грижи и първата от тях щеше да бъде съдбата на един от най-способните хора сред българите.

– Суза! – извика ханът.

С умалително име той се обръщаше към своя пръв телопазител само когато нямаше други хора наоколо.

Сулгур притича при отвора на шатъра. Мократа ленена кърпа бе в ръката му, той коленичи и я подаде над главата си. Но предводителят не я взе. Заговори бавно – укори го, загдето двамата с началника на съгледвачите се бяха опитали да скрият от него за Охсун. Той чул всичко, още не бил заспал, а те говорели толкова възбудено, че той не пропуснал нито една дума от разговора им.

Багатурът виновно мълчеше.

И тогава ханът с познато движение на прошка сложи ръка върху бръснатата предна част на главата му. Дланта му говореше.

Тангра – богът небе, го дебнеше денем и нощем.

Охсун знаеше какво иска да му каже. Знаеше и как ще му го каже.

Нощем клоните на дърветата приличаха на огромни нокти. Месецът се криеше зад тях и чакаше жертвата да се появи, за да и се надсмее. Мръсен е смехът на оня, който се радва на чуждата болка. Може да бе богохулство, но Охсун не обичаше тоя потаен гостенин на бога небе, който се страхуваше от слънцето и избледняваше при първите му лъчи. Не го обичаше най-вече защото никой не може да избяга от своята съдба и той знаеше, че рано или късно месецът ще го види в орловите нокти на някое дърво - старо, с клони, които могат да удържат мъртвото тяло на здрав мъж.

Охсун е жертвата, която толкова хора очакват.

Охсун е избраникът, който Тангра очаква, защото с помощници като него богът небе управлява целия свят.

Снощи сам великият боил Диценг дойде при него със стареите на рода Дуло и му каза: всички вече са виждали синия пламък, който нощем се явява над къщата на Охсун. Това е знакът на Тангра, който вика своя избраник.

– Облечи бяла риза, сине, и утре ни чакай! С радост ще те изпратим при върховния повелител! – завърши великият боил и му подаде да изпие жертвена чаша с омайно питие, което щеше да го подготви за голямото заминаване.

Питието го запали целия, то беше част от оня син пламък, за който толкова много му говореха, а той нито веднъж не беше видял.

– Как може да се угаси огънят, който си открил, сине? – питаше го великият боил.

Но това вече беше по-късно, когато Охсун остана съвсем сам в своя дом – жена му и трите му деца бяха отведени някъде.

Не може, този огън не може да се гаси. То е като страх от тежко наказание – мрак извира от мислите ти, мрак покрива мислите ти и само месецът се хили сред черното небе, хили се и ти казва: ти си жертвата, ти, ти, ти...

Не хлипайте, жени! Не подсмърчайте, деца! А пък вие, старци, не се правете, че прах е влязъл в очите ви. Гледайте как се държат воините от рода Дуло – те са като ограда от камък.

Охсун е бос. Стриганата му глава стърчи над дългата бя­ла риза.

Сам е до разклонения дъб.

Воините от рода Дуло го отделят от жените, децата и старците. Отделят го и от неговите деца, от жена му.

Но сега той няма нито един близък. Той вече не е тук, очите му са обърнати нагоре и в дъното на небето вижда как бавно се увеличава едно синьо пламъче.

Великият боил Диценг идва до младия мъж и просълзен му казва нещо.

Охсун и не поглежда към него. Омразно му е това сухо лице, омразни му са очите на боила, който винаги говори напътствено, поучително и лесно се просълзява.

Синият пламък увисва над дъба.

И в същото време се разнасят звуци на рог...

...ханът!

Багатурите яздят в широка дъга – пръснали са се като в нападение, а пред тях, на бял кон, лети сам предводителят.

Синият пламък прониква в гърдите на Охсун, той вече нищо не вижда, чува само как около него някой споменава името на хана, но то е толкова далече...

...и все пак толкова близо!

– Ти ли си Охсун?

Той ли е Охсун?

Той ли доскоро носеше това име?

В замаяния поглед нещо просветва...

Белият жребец на хана ситни около бесилката. Сега целият дъб е една голяма бесилка, не само клонът, от който виси въжето.

– Ти ли си прочутият Охсун?

Предводителят го нарича така. Но това е вече ненужно за един пътник към бога небе, който не желае нищо друго, освен по-скоро да отлети горе, в спокойния вечен живот.

Там, при Тангра, няма да среща отвратителните, винаги готови да се насълзят очи на великия боил Диценг; няма да слуша подмятанията на звани и незвани, че бил омагьосан от зли духове да твори нечувани и невиждани неща...

– Ела с мене, сине.

Това не е заповед, а по-скоро зов от отсрещен бряг. И Охсун бе готов да тръгне към гласа, ако не бе прозвучала думата „сине“.

И Диценг го нарича така.

И стареите от рода Дуло, които казваха, че виждали синия пламък над неговия дом, му викаха така.

Чий син съм? – иска да викне Охсун, но в главата му бързо приижда мрак, в гърдите му кънтят конски копита - сърцето ли му бие толкова силно?

– Аз съм син на Тангра – казва той и вижда как ханът бавно свежда глава.

Клоните на дъба – тия огромни нокти – се разтварят, за да заловят най-сетне своята жертва.

Сълзливият глас на великия боил Диценг се носи наоколо:

–  Отивай, сине! Отивай да помагаш на бога небе!

Пак зачатват копита, но Охсун вече не вижда широката дъга, която багатурите очертават зад хана, като че да го защитят от незрима опасност.