Пролог

Бях син на две земи, поели наследството на недостижимия Рим.

Зовяха се римляни, но едните наричаха другите с презрение гърци, а гърците ромеи викаха на първите латиняни и келти и така изразяваха всичко. Мразеха се.

Пръв патриарх на име Фотий упрекна латинците – за целибата, филиокве[1] и първенството на папата. След век и половина негов следовник изхвърли Светите дарове от неквасен латински хляб и ги тъпка с нозе.

От Рим до Константиновия, най-християнския и православен град, тръгнаха пратеничества, заваляха анатеми:

— Подобно на симонианите продавате дара Божи!

— Като николаитите позволявате брак на служителите на олтара.

— Като духоборците отричате филиокве — исхождението на Духа Свети и от Сина.

— Като манихеите...

— Като донатиците...

— Като валезианите...

И прочее. Анатема на патриарха и съобщниците на него­вата глупост.

В ответ – към Рим:

— Вие защо бръснете брадите си? При сътворението Бог е устроил мъжете да са несъобразни на жените. Отлъчени!

— Задължителният ви целибат[2] и тия, дето се гнусят от брака, са Богу противни.

— Филиокве — заявявате, че Светият Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина... Отлъчени!

— Литургията я служите с безквасен хляб.

— Допускате овдовял да се жени за сестрата на жена си.

— Епископите ви ходят на война, сквернят ръцете си с убийства.

— Кръщавате с едно, а не с три потапяния.

— Слагате Кръста Господен със светците на мраморни плочи в църквата и ходите с нозе по тях.

И още, и още.

Отлъчени, отлъчени, отлъчени!

Дотук добре. Отлъчени. Два града, два събора, духовници сипят хули и проклятия. Но зад тях стоят два дивни свята, прорасли от великия, разложен торс на древен Рим. Два свята, два брата трупаха омраза. Единият, по-стар, богат и коварен, с мярка войнствен. Другият, млад, жесток и храбър. Зад гърба на папски Рим надничаха провансалски барони и неукротими рицари от дивия Париж на север, нормани от Калабрия, германци, арагонци от млада Испания. Венецианци и генуезци. Не знаеха какво е филиокве, но че гърците са подли еретици, от които Сам Бог се гнуси, го разбират и децата.

Зад Константинопол стоеше огромна империя, с богати търговци, селяни житари, винари, маслинари, пастири и воини планинци, воини акрити, тежковъоръжени конници – катафракти. Имаше и други от същата вяра – православните българи, сърби и руси – от Черното до Ледовитото море. Не бяха чували за целибат, но че латиняните са долни хора, зверове, е ясно за всеки.

— Не е до филиокве — каза ми чичо Танасис, — на хората не им трябва причина да се мразят.

И допълни:

— А да се убиват — хич не им трябва причина.

Трупаха братята омраза. Но младият трупаше и сили,

старият ги губеше. Снагата от Кордоба до Магдебург наливаше мишци и те преляха към Светите земи, към Задморска Палестина. Който пилее сили, значи е силен. Тръгваха рицари и селяни, девици и деца мряха от глад, от жажда, биеха се, побеждаваха и умираха. Минаха през земите на сърби, българи и гърци колкото да се убедят взаимно във вече известното – долни хора са, ние ли не знаем. Свиди им се един хляб за Божите воини, подли са, убиват ни. Местните пък викаха – крадливи са, напаст, грабят ни хляба, убиват ни.

Е, ако на това викате убийства? Сега ще видите...

Кръстоносците неведнъж минаха и се изгубиха по прашните пътища за светите земи, но в Константинопол остана за постоянно община от венецианци и генуезци и тия смели, безочливи търговци изтикваха гръцките, разоряваха занаятчиите, събираха каймака от хилядолетния кръстопът, наречен Проливи. Живееха в разкош, в богат квартал оттатък Златния рог, така го и наричаха – Пера (от другата страна). Презираха местните. И в един майски ден на междуцарствие хилядни тълпи от огромния град нападнаха латинците. Разярени палеха къщите им. Грабеха. Убиваха, без да гледат възраст и пол. Оцелелите се хвърлиха към корабите си в залива, тях ги гориха с „гръцки огън“. Не грабеж и разорение, а изчистване на племе до корен. Там посяха семе, каза летописецът от Солун, от което израснаха класове и ние ги жънахме всички на нивата на Персефона[3]. Тези, които се спасиха, тръгнаха да мъстят и палят по островите в Пропонтида – Мраморното море, и разнесоха по цял запад вест за нечувано, старозаветно изтребление.

Три лета след побоището нормани превзеха Солун, а след още две десетилетия, през 1204 година от рождението Господне, децата на избитите венецианци заедно с фламандци, германци и бургундци преминаха стените на Константиновия град и започна разорение, невиждано в света. Богатства, трупани хиляда години, се разпиляха за дни, пожари унищожиха квартали с позлатени къщи от мрамор, мраморни портици станаха на вар. Убиваха. Насилваха. За три дни организиран грабеж изпразнили града на Константин, но още три години имало какво да се кара на запад – статуи, мощи, саркофази, списъци дълги, да четеш дни наред – отнесеното във Венеция, натовареното за Франция, за Алемания. Четеш и няма край, казват запознати.

По извратен начин съчетали светотатството с благочестие, търсели под дърво и камък светини – мощи, парченца от Кръста, сълзите Му в стъкленици. Светини, събирани през столетията и пазени в Света София и Големия дворец, ги делили като орехи и разпращали за родните си места. Подарявали ги на малките си родини с надежда за вечно блаженство.

Оттам рицарските дружини поеха да завладеят всяка своя си дял от голямата Империя. Тракия, Беотия, Пелопонес. Об­ширната Анатолия и планински Епир. Превзеха повечето и щяха да вземат всичко, ако не ги усмири ненадеен съюзник на гърците, по-страшен от всичките им врагове – българският цар Калоян. Той спря рицарите с жесток разгром при Адрианопол в Тракия, две години ги би при всяка среща, но не спря да убива и гърци, за което го нарекоха ромеооктон[4] и го убиха при Солун с копието на свети Димитър.

И така – остана Латинска империя в Цариград, васални земи в Пелопонес, Атинското дукство и Солунското кралство.

Така ни завладяха дошлите от запад. Защото бях потомък на завладените. И така ги покорихме гърците, защото бях издънка и на завоевателите. Роди се ново племе, на което принадлежах изцяло – гасмули. Живеех, шестнайсетгодишен гасмул, в дукство Атина, в земите на барон Дьо Клари, обитавах дом, наречен Къщата Остров, в долината на река Кефисос, преди да се влее в езерото Копаида.

Това беше моята родина и друга не знаех. Но предците ми са дошли тук отдалеч, от пламтящия Константинопол.

Когато нахлули в града рицарите и сержантите на Фландърския граф и тези на Бонифаций де Монфера, бъдещия Солунски крал, прабаба ми по майка, тогава на моите години, побягнала с цялото си семейство и с още съседи към пристанището да се прехвърлят на анатолийския[5] бряг. Жените ги скрили по средата, на момичетата натрили бузите с пепел, да са мърляви и да ги оставят на мира латинците. Тази случка уж била описана от Никита Хониат[6], казва чичо Танасис, макар да не ми се вярваше. При храма на свещеномъченика Мокий един звероподобен алеман минал край примрялата група и като вълк агне измъкнал баба от купа. Помъкнал я по една пресечка на Меса. Баща и, престарял съдия, заплакал, затръшкал се и замолил на колене въпрос­ния Хониат да спаси дъщеря му. Той хукнал след похитите­ля, плачейки и молейки минувачите латинци. Хващал ги за ръцете и викал – вие постановихте да няма поругаване на жени, нито на девици и монахини. Намерили се милозливи и заедно с Никита хукнали подир плътоугодника. Латинците взели да го кълнат и плашат с бесилка и даже вече раздиплили въжето, когато безсрамникът пуснал плячката си, та Никита Хониат я върнал на баща ѝ. Вече извън града, той паднал на земята и заридал, защото имало за какво. Стените на Богопазения град стояли, но зад тях той димял, унищожен от огън и грабеж. Преминали с лодки на анатолийския бряг и тръгнали по следите на ромейските войски към малка Никея. Селяните по пътя не им съчувствали ни най-малко, присмивали им се и злорадствали за бедите, стигнали знат­ните бежанци. И наистина отдавна зеела пропаст между столица и провинция, издълбана от високомерие, алчност и нехая за тези, дето са в основата на твоето благополучие.

Хониат останал със семейството си в Никея, а нашите решили, че рицарските дружини вървят по петите им и е въпрос на време да падне и този град, затова избягали по море надалеч, в същинска Елада, в Беотия, където имали имение. Само че Никея устояла, а при тях се спуснали от север войските на Бонифаций де Монфера и без бой заемали област след област. Утешителното било, че първата стръв за повсеместно грабене била поотминала у западните хора, а и Бонифаций, вече крал на Солун, не бил такова надменно копеле като император Балдуин и гледал да се разбира с местните. Завзел това, което днес е Атинско дукство, и го дал на верния си васал Дьо ла Рош, на чийто потомък се кланяме ние днес. Дьо ла Рош раздал на рицарите си държавни земи, взел и от земите на църквата, щом не ис­кат тукашните попове да служат с меч. Местните архонти[7] оставил на мира, при условие че му служат четири месеца в годината в походи и четири месеца гарнизонна служба. Прабаба я оженили за сержант латинец, който останал след завоеванията само с едната служба и за него това бил начин да се замогне, а за нашите – да се подсигурят със защитник от пришълците. Оттогава кръвта ни продължила да се смесва с всяко следващо коляно. Чичо Танасис, който ми е нещо като прачичо от таткова страна, твърди, че е чист елин, но това ще го подмина. Чичо, викам, как точно сме род, и той започва пространно със – ами, то, знаеш, калеко ти, еди-кой си и се заплиташе дотам да не разбера нищо, при все че щом говори за древните, речта му се лее гладко.

Мой господар беше барон Дьо Клари. Бяхме и съсобственици – Casaux de parcon[8] – на една маслинова горичка и на Малкото Кампо Моро – три зевгара[9] черници, от които селяните ни гледаха буби за сеньора.

Казват за гасмулите, че от ромеите са взели хладнокръви­ето в битките, а от латинците – храбростта.

— А ти — рече чичо Танасис — си взел от рицарите голямата си алчност, а от нас, гърците, безхарактерност и непостоянство.

Бях отишъл да го видя и да поискам някоя пара.

— Какво ще правиш оттук насетне, мислиш ли?

Чичо беше личност куриозна за затънтения ни край – начетен, пишеше с едри букви писма на селяните до техни роднини, за което му даваха ечемичен хляб, врабци, уловени с лепило на тръстиките, или тайно хваната риба. Имаше двайсетина маслини около къщата си и крава.

— Ще видя...

— Почвай нещо. Войник ли ще ставаш, за управител ли ще чиракуваш на барона, определяй се, не си на десет години...

— Татко е казал да не ставам войник...

Той ме погледна неволно, забави се...

— Казал е, ама не ти е оставил земя, нито продавница да се гледаш...

— Чичо — рекох докачен, — земя татко ми е оставил, затова сега с барона имаме casaux de parcon.

— Има баронът, ти нямаш. Къде са ти парите?

— Сега са сушави години. Идната есен ще си поискам дял...

— Аз направо не знам глупав ли си, или ти е по-лесно така да чакаш и нищо да не правиш. Защо мислиш те издири баронът да те прави съдружник? Помисли малко. Съдруж­ник на земя, която е и мое наследство и още поне на стотина братовчеди, знайни и незнайни, само по тези земи. Другите из Пелопонес и империята не ги броя.

— Нямаше да е така, ако имахме майорат като латинците, тогава нямаше да се разпиляват земите ни — казах аз.

Той погледна небето.

— С майорат ти пак щеше да си никой, и аз, и баща ти. И отдавна нямаше да знаем нищо за наследство отпреди сто години. Баронът те нарочи пред съда за параван, да откаже другите от тъжби... И ти му се връзваш. Съдружник. Вчера ме питат хората как е кир Никита, вярно ли пари щял да вземе зимъс от коприната на Кампо Моро? И се хилят. Ставаш за смях и на гаргите.

Кир Никита бях аз, кръстен, според чичо и по негово настояване, на бабиния спасител Никита Хониат. Показваше и едно писмо неясният ми роднина от знаменития книжник и велможа до него от ония години, но и то ми беше съмни­телно.

— Чичо — казах направо и задушевно, — можеш ли да ми дадеш малко пари назаем.

— Ще ти дам. Ама защо нямаш пак пари, нали оня ден беше с цели три аспри? Какво си купи?

Бях си купил кадифена шапка със зелена околожка и перо. На старо. Вече виждах как не ми върви със скромните дрешки и я държах за по-добри времена.

— Не мога да разбера как така издънваш всичко и стоиш без една пара. Сякаш джобът ти гори среброто. Но тия няма да ги опростя...

Направих жест на негодувание – моля ти се, какво опрощаване. Не че не бе ставало през последната година...

— ... Вчера ме караха до пазара на Седмовратата Тива — каза чичо.

Така наричаше града на дук Дьо ла Рош, с рицарски замък и тържище, пълно с венецианци, веронци и маври. Защо му викаше така, не знам, вратите му несъмнено бяха по-малко.

— Пробвах едни стъкла, дето се чете през тях, все едно си с очи петдесет години по-млади. До напролет мисля да ги купя. Може да продам кравата или десетина маслини, ям все по- малко... и все повече търся в книгите забрава... на осемдесет очите на слънцето, не знам дали съм ти казвал. Гледах едно слънчево затъмнение преди битката при Пелагония[10]...

Казвал ми го беше около десет пъти. Всички чакали след тая битка да ги освободи никейският базилевс, и Атина с Тива и Фокида, и Пелопонес на юг. Той взел, че освободил Константинопол от латинците за слава на всички ромеи, а за нас не му стигнали силите.

— Войник няма да ставам, направо архонт. Ще събера дружина и ще прогоня латинците обратно в морето — казах и сам си повярвах. Изпълни ме възторг, добавих: — И ще ти купя стъкла очила, щом забогатея.

— Коя твоя половина ще гони латинците и коя ще ги брани? — чичо Танасис ме потупа с костелива ръка по бузата.

— Добре поне, че си обичлив, иначе щеше да си голямо леке. А за очилата - ще ли съм жив да дочакам замогването ти. И за войник не ставаш.

— Що да не ставам?!

— Щот си развейпрах. Страх нямаш, но днес войник, вчера трубадур искаше да ставаш, лани - да бягаш с пилигримите. И ако някой по погрешка те сложи за архонт, ще оставиш войската без хляб, ще си купиш нови гащи, брокатени.

Тръгнах си привечер.