Конгамато
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Романи и повести , Приключенски , Българска класика
- Художник: Анна Бобева, Любомир Славков
- Страници: 182
От архивите на Петър Бобев
Магнетичната сила на Африка привлича учени, авантюристи, контрабандисти.
В Африка, страна на диви племена и диви нрави, господстват зловещите сили на суеверията.
За туземците светът е населен с враждебни духове.
Страховитият дух в този край е Конгамато – Призракът на смъртта.
Красива млада жрица господства и владее умовете на обитателите на древни развалини от отминала епоха.
Невежества, суеверия и диви страсти се изправят срещу силата на науката и разума.
Романите на Петър Бобев десетилетия наред разпалват приключенския дух на милиони читатели.
„Конгамато“, който излиза за първи път, не прави изключение.
Приятно четене!
Виж повече...
Конгамато
Петър Бобев
Конгамато
Писъкът заглуши вечерната врява на джунглата. Остър, пронизителен, вледеняващ душата. Така не крещи нито сова, нито лемур, нито шимпанзе. Само човек, погледнал внезапно в очите на смъртта.
Биологът Димитър Бонев пръв се опомни. Той захвърли бележника, в който записваше днешните наблюдения, и хукна нататък. Двамата му колеги още седяха по местата си, още неосъзнали станалото. А чернокожите придружители, които събираха съчки за огъня, бяха замръзнали в ужас, всеки в позата, при която го бе заварил викът. С ококорени очи и зяпнали устни.
Ако не беше толкова зловещо, всичко това щеше да изглежда неописуемо смешно. Като на стъкмен филм.
Бонев го намери на не повече от стотина крачки извън лагера. Беше Нбоко, най-възрастният и най-опитният им помощник. Седеше, подпрян на едно палмово стъбло, тресеше се цял в неудържима треска и фъфлеше нещо.
Биологът приклекна до него:
– Какво става, Нбоко? Кажи!
Негърът сякаш не го виждаше, не го чуваше. Само шепнеше нещо през напуканите си до кръв устни.
– Кажи де, какво има?
Бонев почна да различава някакви подобия на думи сред този на пръв поглед безсмислен брътвеж:
– Видях го... Видях го...
Българинът го разтърси за раменете, обсипани с едри капки пот въпреки вечерния хлад.
– Какво си видял? Казвай!
А оня, без да го чуе, продължаваше да шепне:
– Видях... Видях...
Всъщност нямаше защо да разпитва кого е видял. Нямаше да му отговори. Името му беше табу. Никой няма право да го произнесе. От нищо друго тия смели горски хора не се боят толкова: нито от пантера, нито от горила, нито от носорог или слон, дори от крокодил.
Биологът стисна в безсилие пестници. Какво трябваше да предприеме сега? Ако змия беше ухапала клетника, щеше да му направи нужната инжекция, ако го бе тръшнала треска, щеше да му даде лекарството, което се полага; ако беше го нападнал звяр, щеше да го застреля.
А то? Как да се бори срещу суеверието, сковало тая проста душа? Как да предпази от него и останалите носачи?
Ще речеш, не живееше в края на двадесетия век, по времето на космическите полети и почти фантастичния разцвет на познанието. Ще речеш, отново се бе върнал върху някаква машина на времето, назад през вековете, в онези далечни епохи, когато светът на човека е бил населен не с реални опасности, а с безброй враждебни духове, които дебнат всяка неправилна според тях негова стъпка, за да връхлетят отгоре му с цялата си злотворна мощ.
Наоколо се възправяше девствената джунгла, прорязана от ленивата, почти неподвижна река, криволичеща между гигантските стволове и непроходимите папратови обраствания в разкривени, чудновати меандри, почти слети с навлезлите дълбоко в сушата блата и мочури. Над всички се извишаваха почернелите от настъпващия мрак огромни фикуси и макаранги с чудовищни корени подпори – все едно безредно усукани дъсчени стобори. Надбягваха се с тях към светлината дебели червени дървета... Абаносови дървета... Дървета, дърво до дърво: всички обрасли, отрупани като гирлянди на коледна елха с непрогледна мрежа от лиани, диви лози, повет и нацъфтели с прекрасни на вид, но противно ухаещи орхидеи. Под тях опитваха да намерят и те място под слънцето пищни дървовидни папрати и храсти адиантуми.
Закъснели единични птици прелитаха към клоните, където вече се бяха настанили сродниците им. Кормораните още продължаваха да се сушат на брега с разперени крила, а пеликаните дремеха най-безучастно в плитчините с глави под мишници.
Беше часът, когато се сменят денят с нощта, дневните с нощните животни. В една вечна, непрестанно повтаряна последователност. От скривалищата си в хралупите се разлитаха прилепи, козодои и сови. Летящи кучета се отпускаха от сухите клони, където бяха висели досега с главите надолу, и запърхваха над реката като дребни демони.
Всичко това можеше и да не се забележи. Ала облаците от дългокраки комари анофелеси и по-дребните, ала съвсем не и по-безобидни москити не можеха да останат незабелязани. Бонев се бе убедил отдавна, че по-кръвожадни зверове от тях надали съществуват някъде. Те нападаха лицето, ръцете, навред, където откриеха дори сантиметър непокрита кожа, и то с настървение, каквото не бе срещал у никой друг хищник. А мазилата, които бе напластил върху голите части на тялото си, се оказваха безсилни да ги отблъснат.
Той се наведе над пострадалия:
– Нбоко, хвани се за мен! Да се приберем при другите!
Негърът изпъшка. Нищо друго не можеше да се чуе – все същото:
– Видях го!
Българинът вече знаеше за кого става дума. За страшилището в този край. За зловещия конгамато.
И ужас, и радост едновременно изпълваха сърцето му. Ужас за съдбата на клетия човек и радост, че най-сетне се бе приближил до целта. Та нали от толкова месеци насам експедицията, в която участваше като специалист по влечугите, търсеше само него, тайнствения конгамато? Поне някаква следа от него...
Той извика през рамо:
– Насам!
Тозчас двамата му колеги, палеонтологът Жан-Пиер Габриел и геологът етиопец Тефери Денке, дотичаха при него, следвани боязливо от чернокожите си спътници, които не дръзваха да вдигнат нагоре погледи – явно от страх да не зърнат и те злокобното чудовище.
Единият от носачите пошепна почти беззвучно:
– Няма смисъл! Той ще умре... Който го е видял, умира...
– Защо пък да умре? – сопна се Бонев. – Заради глупости...
Съжали, че се изтърва. Ала беше късно. Негърът тозчас млъкна, сви рамене и се отдръпна, затвори се в себе си.
– Пренесете го в моята палатка! – нареди биологът.
Помощниците изпълниха заповедта му с видимо безразличие. Личеше, че я смятат излишна, направо безсмислена.
Подготвен и като санитар за експедицията, Бонев опипа пулса на нещастника. Едва го откри – мек, неясен. И забавен, тревожно бавен. А дишането почти не се усещаше. Човекът изглеждаше жив, по-точно още не беше умрял, но малко по малко, неусетно се хлъзгаше към смъртта.
Една укрепваща сърцето инжекция би трябвало да помогне!
Ала не помогна. След няколко трескави, ускорени тласъци сърцето отново продължи угасващия си ритъм.
А никой друг не можеше да окаже помощ. Тъй далеч от всяка връзка с цивилизацията; тъй далеч от всяко човешко заселище. Ставаха вече две седмици, откак не бяха чували дори тамтамите, които по тия места заместват и грамофона, и радиото, и телефона, и телеграфа.
Бонев се изправи.
– Жан-Пиер – рече той. – Поискайте помощ по радиото!
Чакал мълчаливо досега, в експедицията придобил и втора специалност – радиотелеграфист, французинът се спусна към портативния си предавател.
Нощта вече бе проснала върху тоя първобитен свят черното си покривало, обсипано с безброй звезди, като наръсено със скъпоценни камъни. Над горските върхари подаде безчувственото си лице луната и се огледа в притихналата водна повърхност, в трепкаща, неспокойна лунна пътека, начупвана от кръглите, раздалечаващи се вълнички, предизвикани от подскачащите риби. Замлъкнали за малко, отново закрещяха неистово нощните птици. Зареваха като бикове гигантските жаби. Застъргаха, все едно метални пили, цикадите. Нейде далече зави горила: „Уууа! Уууа!“. Чу се гръмоподобният рев на биещи се хипопотами. Сред разклатената тръстика се запровираха чифтове фосфоресциращи точки – безсъмнено очи на поели за лов крокодили.
Някой пошепна в ухото му:
– Може да свърши работа само шаманът!
Бонев тозчас се обърна към французина:
– С лекаря да изпратят и туземен магьосник! Който умее да се бори с конгамато!
При това име негрите се хвърлиха по очи на земята, застенаха уплашени:
– Не, бвана! Не споменавай името му! Ще чуе, ще се върне!
Бонев знаеше колко суеверни са местните хора. Но никога не бе допускал, че което и да било суеверие може да ги разстрои дотолкова.
Конгамато! Летящият крокодил! Чието съществуване се оспорва от уважаващите себе си учени. И за чието откриване Димитър Бонев и другарите му се бяха впуснали в това, според някои напълно безсмислено пътешествие.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.