Смисълът на онова, което чуваха, накара двамата да замръзнат на място. Мисълта, че може така да им се е сторило, отпадаше от само себе си, защото една и съща мисъл да хрумнеше едновременно на двамата, изглеждаше направо невероятно. Гласовете идваха някъде отблизо, но дърветата пречеха да се види каквото и да е. Това, между другото, не ги правеше по-малко застрашителни.

– Имам чувството, че нещо не е наред. – прошепна Мила.

Мърхо нищо не каза, само уплашено се оглеждаше насам-натам. Сигурно вече съжаляваше, че е послушал приятелката си.

– Научих от сигурен източник, – обясняваше някой – че в бибилютеката ще има изложба.

– На какво изложба?

– Бе, на някакви си скъпоценности.

– Какво е това библи... либе... тека... как ти се объвна езика да го кажеш? – човекът явно не беше разбрал за какво точно му говорят.

– Там, където има много книги. – отвърна първият.

– Аз никога в живота не съм дъвжал книга. Хич не ми и твябва.

– Някои казват, че и книгите били съкровище, ама не вярвам. Това са си чисти глупости от хартия.

– Спрете да спорите! – чу се нов глас, който определено звучеше по-авторитетно от предишните. – А ти, Откачалка, давай по същество.

– Заедно с другите скъпоценности, там щяло да има и една специална чаша от толкова стари времена, че чак умът ми не го побира.

– Какво не ти побира – за чашата или за времената?

– За чашата, разбира се.

– И какво толкова ѝ е специалното?

– Добре де, ето какво научих. Споделям ви го като пред приятели.

– Едва ли ще се намери такъв. Ще пукне от възмущение още преди да си му разказал и половината от онова, което си научил.

Говорещият пропусна последните думи покрай ушите си и продължи:

– Чашата била на поп, жрец по древно му и правел с нея нещо като... абе, като магии. И който пиел от нея, после добивал сила и власт над останалите хора. Представете си само ако я продадем на някой от ония, дето ни управляват – я кмет, я депутат, я министър. Ще може да върши каквото си иска...

– Те и сега го пвавят.

– Да, но тогава никой няма да ги контролира, а накрая пак ще излязат чисти като света вода ненапита. Или пък я шитнем на някой вманиачен колекционер, дето се чуди как да си харчи парите.

Работата изведнъж загрубя. Просто Мила беше споделила информация за фиалата в неподходящо време с неподходящия човек. Това можеше да повлече след себе си сума ти нежелателни последствия. И не само, че можеше да се случат, ами те направо бяха започнали. На всичко отгоре събитията заплашваха да се развият неконтролируемо или, както съвременно се изразяват по любимите филми на момичето, да излязат от контрол. Да, скъпи мои, нещата така се подредиха, че вече изглеждаха по-объркани от всякога.

– Направо е върхът! – възкликна един от ония.

– Освен това променя коренно плановете ни. От този момент основен приоритет3 ни става чашата.

– Тогава да свършваме, че в гората и дърветата имат уши.

– Ако някой вазбеве за това, ще твябва да го убием.

Макар че разговорът достигаше до героите откъслечно, те все пак чуха заканата за убийство. Нека обаче никой не си мисли, че двамата тутакси са се ужасили от такива думи или, както се казва на съвременен език, са сдали багажа.

– Отпред има някакви типове. – прошепна Мила.

– Разбрах. – също така тихо отвърна котаракът.

– Какво ще правим?

– Ще чакаме, но преди това ще се скрием...