Иванку, убиецът на Асеня I
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Българска класика , Пиеси. Киносценарии , Художествена литература
- Страници: 182
Васил Друмев е роден около 1840 г. в град Шумен, тогава Османска империя, в семейството на дребен занаятчия. Учи в родния си град от 1849 до 1856 година при известните възрожденски учители Сава Доброплодни и Сава Филаретов. Взема участие в главната роля в побългарената комедия „Михал Мишкоед“ от Доброплодни в първото театрално представление в България. Учителят Доброплодни събужда любов към историята, литературата, театъра и импулсира учениците си за по-високо образование.
Повестта „Нещастна фамилия“ е първата българска оригинална повест. Написана под влияние на поезията на Добри Чинтулов и поемата на Георги Раковски „Горски пътник“. Появата на тази поема се определя от нуждата от белетристично четиво, но наред с народните страдания описва и народната съпротива. В историята на българската литература Васил Друмев оставя името си и като драматург. „Иванку, убиецът на Асеня I“ е първото българско значително оригинално драматично произведение. Вероятно Друмев е бил запознат с творчеството на Уилям Шекспир и драматургията на Александър Пушкин, но въпреки историческия си сюжет, драмата има съвременно звучене. Има и редица слабости – недостатъчна психологическа мотивировка, външни ефекти и риторичност. В архива на Васил Друмев се пазят недовършени драми, повести и разкази, както и спомени из живота на студентите в Русия и други.
Виж повече...
Иванку, убиецът на Асеня I
Васил Друмев
Действащи лица
Лица:
Асен, цар български
Мария, Асенюва дъщеря
Петър, Асенюв брат
Баба Кера, Мариина дойка
Иванко, главен началник на войската
Драгомир, Иванков брат и съветник на Асеня
Симо и Добрин - стари велможи
Милко, млад велможа (храненик на баба Кера)
Отец Иван, Асенюв духовник
Исак, севастократор
Тодорка, Исакова дъщеря
Драгни и Михо - слуги
Други велможи, царски телохранители, войскари, народ, стражари, калугери, певец.
Действието става в Търново
Действие първо
Сцена първа
Мариина стая в царските палати.
ЯВЛЕНИЕ I
Мария и Тодорка.
Мария и Тодорка седят до един стол, на който има цветя, и вържат китки; настрана кошници с цветя.
Мария. Какво е хубаво, Тодорке! Я погледни! (Показва ѝ едно цвете.)
Тодорка. Ами я гледай това! (Показва ѝ и тя цвете и го слага отпредя ѝ.)
Мария (засмяна). Наистина, Тодорке... Чакай ти, хубави китки ще направиме ний, а най-хубава ще направя за чича. Та и той навреме ли дойде я!...
Тодорка. За царюва ден. Какво ли ще бъде хубаво! Аз пръв път ще гледам това тържество. Колко ли хубаво го правят тук! Каква ли е радост, какво ли е веселие?!...
Мария. А! Много хубаво става, Тодорке. Дохождат много селяни и селянки и да видиш какво хубаво са пременени и колко се радват!... Ами велможите, войводите и големците!...
Тодорка. Гледала съм и аз у нас, в Цариград, но не знам де става по-хубаво. Нашите велможи и големци като че не са тъй, както вашите... премяна имат хубава, но...
Мария. На сегашното тържество да видиш ти, Тодорке, нашите велможи и големци... Какви са хубави, Тодорке, какви са юнаци! Хеле Иванко!...
Тодорка. Виждала съм го.
Мария. Той е най-първият наш военачалник. Татко него обича най-много; обича го и чичо Петър.
Тодорка. Иванка... Та кой ли не обича Иванка? (Силна въздишка и начева с внимание да разбърква цветята.)
Мария (стреснато я изглежда). Какво ти е, Тодорке? Я гледай каква си умислена сега... Та и тъй тежко въздъхна...
Тодорка (все разбърква цветята). Ех - няма нищо. (Пак въздъхва.)
Мария. Тодорке, ти криеш нещо от мене! Ти се мъчиш от нещо си, а не ми казваш.
Тодорка (жаловито изглежда Мария). Моята тайна е печална, царкиньо... (Въздиша.)
Мария. Печална? Но досега не съм ли била аз готова да разделям твоите радости и печали? Нима ти...
Тодорка. Аз бих желала с нея да умра...
Мария (гледа със състрадание на Тодорка). Горка Тодорке! По лицето ти се познава, че ти се мъчиш... Пък аз мислех, че тебе ти е добре тук, че ти си забравила...
Тодорка. Не, царкиньо! Не тъжа аз за у дома. Татко е при мене и тъй му е добре тук, а пък ти с добрината си ме утеши и успокои в моята злочестина... ти обърна робството ми на царство. За какво ще тъжа? За мама ли? Но от нея всеки ден получаваме добри известия...
Мария. Но какво ти стана сега, че тъй си се умислила и така силно въздишаш? Я се погледни!...
Тодорка (като че на себе си). О, кешки да не бях го виждала никогаж!... (Силно въздиша.)
Мария. Ти ме плашиш, Тодорке, аз никога не бях те виждала тъй. За кого говориш и що значат тежките и печалните ти въздишки?
Тодорка (свежда глава). Ах, царкиньо! Аз наистина съм злочеста, защото съм безумна. Аз имах злочестината да помисля, че Иванко е влюбен...
Мария (бързешком). В кого?
Тодорка (вдига поглед на Мария и с горчив смях). В мене... (Клати жаловито глава и прекъснато въздиша.)
Мария (стресва се и с безпокойство). В тебе... (Изглежда внимателно Тодорка; с въздишка.) Да, Тодорке, ти си млада, ти си хубавица... (Наклонява се и умислено начева да разбърква цветята.)
Тодорка. Ех, царкиньо... (Клати глава; жаловитно) Но захвърлена в чужда страна, клета робиня, можах ли аз да възпра сърцето си, като виждах добротата на Иванка към мене и към татка? Той беше винаги добър към мене; той предварваше и изпълняваше и най-малките ми прищевки... А ти сама знаеш, царкиньо, че Иванко е личен, юнак и хубавец. С всеки един благосклонен поглед, с всяка една сладка дума той ми поробваше сърцето... (Става.) Царкиньо! Прости горката Тодора, дето не е могла да противостои на тези сладки погледи и думи и е дала воля на сърцето си... Аз не съм ти казвала досега, царкиньо, но аз обичам Иванка от цяла душа и сърце... Горко ми! Той за мене е всичко на този свят...
Мария (стресва се и още повече се наклонява).
Тодорка (продължава все жаловито). Иванко, когото аз намерих весел и безгрижен, начена да ходи дълбоко умислен и нажален; само когато се заприказваше с мене, ставаше някак весел - така ми се струваше мене - и това аз го вземах за знак на негова дълбока към мене любов. (Въздиша силно.) Злочеста аз! Аз забравях, че Иванко не може да залиби една робиня, че той е твърде високо от една захвърлена в чужбина и злочеста мома... Той либи друга, царкиньо, друга!... (Затуля лице с ръце и заплаква.)
Мария (става и се приближава до Тодорка; смутено). Тодорке! Какво правиш ти?
Тодорка (без да открие лице). Мъчно ми е, царкиньо, много ми е мъчно...
Мария (открива ѝ лицето). Но успокой се, Тодорке. Отде знаеш ти, че Иванко либи друга, а не тебе? Ти си млада, ти си хубавица...
Тодорка (гледа благодарно на Мария). Колко си добра, царкиньо! Ти искаш да ме утешиш и успокоиш, но (въздиша) сърце ми ми казва, че Иванко не може да обича и не обича една робиня, че той...
Мария. Остави се от тез мисли, Тодорке, сърце ти може да те лъже... Може Иванко... Успокой се... (Сяда умислена.)
Тодорка (с въздъхване). Дай, боже! Но не, царкиньо, не! Аз знам хубаво, че Иванко не ме либи, че той... Но какво правя аз? Прости ме, царкиньо, аз със своите глупавини и на тебе докарах мисъл и жалост... Ох-ох! (Сяда.)
Мария (дълбоко умислена и като че отговаря на себе си). Затова ти тъй често биваш умислена...
Тодорка (гледа на Мария и сдържано се поусмихва)
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.