Срещи край Босфора
- Издател: Издателство Желез Железов
- Жанрове: Художествено-документална литература , Разкази и новели , Пътеписи
- Страници: 227
С богат фактически материал, придобит чрез личен контакт с представители на различни слоеве от народа и непосредствени наблюдения върху важни политически събития, авторът разкрива страни от миналото и най-вече настоящето на съвременна Турция, социалните изменения и политически борби, обществените проблеми и бита на народа в нашата южна съседка. Оставил настрана неприятните рецидиви от миналото и негативите на настоящето, Железов прави положителна характеристика на обикновения трудов човек, неговите болки и въжделения за по-добро бъдеше, неговото идейно съзряване и благородни стремежи. Всичко това авторът ни поднася с езика на добър разказвач, с искреността на непредубеден очевидец.
Виж повече...
Срещи край Босфора
Желез Железов
НУРИДИН
Пристигнах с експреса Виена—Истанбул на тара Сиркеджи.
— Мосю, такси! — чух зад себе си и преди да видя лицето на човека, куфарите ми лежаха в багажника на стар „Додж“.
— Накъде, мосю?
— Хотел Пера палас.
— Ясно — кимна с разбиране шофьорът. Огледах го с скрито любопитство. Млад, кръголик едряк, със зеленикави очи и голяма бенка на лявата ноздра.
— На служба ли, мосю? — запита, след като потеглихме.
— На гости…
— От България, така ли, мосю? Комшия…
— Оттам…
— Има ли сега у вас руска войска?
— Американска има — рекох, без да го поглеждам. Той прихна да се смее.
— Лъжеш, мосю, американците са у нас. Баш тук в Истанбул ги няма вече, студентите им палят опашките, ама навътре…
Няколко минути пътувахме мълчаливо. Потокът от коли и пешеходци около нас беше невероятно динамичен.
— Имате ли ракети, мосю?
— Имаме, зер…
— Колко?
— Към осем милиона и нещо, можеш ли ги преброи…
— Ама ти си зевзек, мосю. Как те казват?
— Петър. А тебе?
— Аз съм Нуридин, от Балъкесир.
В този момент колата излезе на широк булевард. Нуридин запали цигара и посочи с глава напред.
— Истиклял. Онова жълто здание е френското училище. Зад него е българското. Ама за вашите ракети ме излъга, мосю. Кажи колко са?
— Тъй не се пита бе, Нуридин, аз съм чужденец! — реших да сложа край на неловкия разговор.
— Де, де! — ококори очи Нуридин. — Че защо да не питам! У нас те стърчат край пътищата и гълтат милиони.
Махнах отегчено ръка.
Нуридин кимна е разбиране и пак:
— Кажи, мосю, искате ли от нас земя и други работи?
— Ти как мислиш?
— А бе знам, че едно време нашият султан ви дал няколко вилаета земя да строите на нея комунизма си, защото българите сте буен и серт народ. Вашите ракети бият ли до Истанбул?
— Е, ама ти пак!
— Няма вече. Кажи ми само това и — край.
— Бият! — рекох. — Чак до Балъкесир.
Отново влизаме в тесен сокак, после край някакво пазарище, застлано с едър калдъръм. Оттук колата се провира, именно провира, през сокак, затиснат от ниски къщурки, свива рязко в стръмен завой и изведнъж пред нас се открива пак Босфора с нещо познато. Кабаташ!? Та ние минахме вече по босфорския булевард, край пристана Кабаташ и Топхането — някогашната султанска оръжейна работилница. Разбрах: Ну- ридин въртеше километри. Погледнах го с недоумение. Той разбра и поде:
— Подминаваме Кабаташ, мосю. А това насреща е Долма бахче сарай. Вляво от нас — стадионът Мидхат паша.
Само за миг избягваме опасна среща с неочаквано връхлетял огромен камион. Впрочем Нуридин вече неведнъж продемонстрира виртуозно кормуване в сложния истанбулски трафик, в който, както по-късно разбрах, катастрофите са рядко явление.
„Доджът“ с рев поема по нанагорнпще, дръзко пресича улицата надясно и се заковава на място.
— Пера палас! — обявява Нуридин — и отново, докато сляза и се огледам, куфарите ми се озоваха подредени на тротоара, а Нуридин стои зад тях сконфузено.
— Ти комунист ли си, мосю? — запита някак боязливо, поемайки таксата.
— Защо?
Нуридин ме погледна някак изпитателно.
— Ей тъй, питам… Нейсе[1], бъди жив и здрав.
Не дочака отговора ми. Тръшна вратата на стария „Дожд“ и даде газ.
Много още нуридиновци подхранваха недоумението ми с тяхната трогателна наивност и простодушие. Те сякаш живееха зад китайска стена. Но работата се оказа друга. Турците са любопитни и недоверчиви към чужденците, умело залагат първа карта на лъжливото впечатление за наивност и простодушие, докато се доберат до търсената истина. Установят ли, че си безкористен и уважаваш човешкото им и национално достойнство, имаш зелена улица към сърцето им. Не мимолетно, а трайно.
[1] Нейсе — както и да е.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.