Жан Калвин в стаята

Всичко се дължи на моето либидо! – казах си, докато чистех стаята и се навеждах мъчително под леглото, за да извадя някакъв чорап, а после да измисля на всичкото отгоре и какво да го правя. Всичко се дължи на моето либидо! – казах си пак, малко по-неуверено, защото, докато вадех чорапа, си дадох сметка, че не знам какво е това „всичко“, а и не съм формулирал думата „либидо“ достатъчно добре.

Фройд с неговите дефиниции въобще не ми вършеше работа. Та аз се бях затворил в хотелска стая в самата среда на света – сам всред целия свят – и чаках да умра! Какъв Фройд, дявол да го вземе! Та аз трябваше съвсем спешно да осмисля света, живота си и всичко останало – така че чужди мисли и дефиниции не ми вършеха работа.

А с ужас си давах сметка, че у човек нищо свое няма: всяка дума той знае от други хора, нищо никога не е измислил сам – той е построен от тухлите на другите и е толкова неавтентичен, че просто може да се гръмне!

Каквото и да каже, каквото и да измисли – все е казано вече, и то по-добре – и както и да го казва и измисля – прави го с чужди думи (а нима можем да си измислим думи сами? Примерно сега измислям думата цяа0эздях– но какво от това? – никой не ми я ще!), а го прави и по чужди схеми на мислене. Така че...

Докато вадех чорапа и ми идваше идеята за либидото – аз изпитах такива болки и неудоволствия, че ми стана мъчно. Та какво либидо? – помислих се, изправяйки се. Всъщност всичко на този свят е една борба. На шибаното, ужасно, трагично и безнадеждно тяло с материята!

Ние сме кълба от болка и светът е създаден, за да ни мъчи!

Всъщност – казах си и изправих гръб, а очите ми се насълзиха от негодувание и болка (та аз съм на 48 години, мамка му!) – светът е един инструмент за изтезания. Материалният свят е стая за инквизиции и нещата в него са инструментите. Телата ни и предметите – това са нашите щипци и нажежени железа. Кошмар! Всичко това е създадено да ни изпита!

И някак ми проблесна: та нима във всички времена мъдрите хора, особено разните манихеи и павликяни, богомили и албигойци, не са говорели за света като за наказание? Като за квинтесенция на злото?

Да, казах си, явно и те са се пъхали под леглото в прахта и са се давели от притискащите се черни дробове, големи като китове, и са кихали безнадеждно от прахта, и са се сковавали от болка в кръста! И са усещали за какво става въпрос! Някаква зловеща подигравка!

Или изпитание?

Да, казах си, а ако не е изпитание? Тогава е най-голямата подигравка на света.

Разпада се цялата стегната плетка, разгражда се структурата! Просто ако това, Господи, не е изпит, с който да влезем Някъде – всички тия болки в кръста, всички тия задъхвания, всички тия виолетови петна пред очите, всички тия сълзи, всички тия загуби и нощни кошмари се превръщат в най-грозната и зловеща подигравка на света!

Пък и удоволствията на всичкото отгоре! Защото те чисто и просто правят мъченията още по-перфидни и зловещи!

Удоволствията, радостите и насладите в живота са като кофата студена вода, плисната в лицето на изтезавания! Да се освести, да глътне глътка въздух, да се роди у него малко лъжовна надежда – за да може след това мъченията да продължат още по-страшни.

И ето – разпада се плетката на света и живота: оказва се, че няма за какво! За какво да се търпи всичко това, ако не е изпит за нещо важно и идващо! Търпиш, ако има защо! А ако няма? А, Господи?

Може би са те измислили, за да не е цялата тая работа най-грозната подигравка на света! А, Господи?

Но може ли Господ да е измислен, защото просто много ни се иска да го има? Защото иначе – ако го няма – на нас ще ни е много мъчно и много зле?

Ако няма една такава Голяма Причина – заради която да търпим всички мъки в живота, ние ще се отчаем – и моментално, и вкупом ще си теглим ножа; и за да избегнем отчайването – хоп, – измисляме Господ?

Става ли и така? Господ, измислен по необходимост?

٭ ٭ ٭

Та така де. А защо казах за либидото... ето защо: защото всъщност аз наистина мисля, че либидото е в основата на всичко. В моя живот имам предвид. Нямам друго аз, нито друго ме интересува! И искам да помоля на колене всички хора – да проумеят най-накрая, – че нямат нищо друго освен своя живот! В него са дечицата им, в него са идеите им, в него са сънищата им, в него са мечтите им, в него са куфарите им, в него са млечните им зъби и небостъргачите им: всичко е в него! И да се мисли, че извън него има нещо – е предателство! Та така – в моя живот либидото има основната роля.

Защото дори като вдигах чорапа – а той се беше напъхал именно за да ми докаже тази теза – че светът е фабрика за мъчения, аз си помислих, че ако имаше нещо Красиво, заради което да го вдигам – аз щях да го вдигам по друг начин! Да, Господи!

Чорапът се беше натикал чак по средата на големия креват, достигнах до него, изпружвайки ръка толкова, че се разтреперих мощно, чак спрях да дишам. Бях легнал по корем, бях запънал единия си крак в гардероба и се оттласквах с него, протягах ръка, матракът отгоре, с коравата си дървена рамка, ме мачкаше и все едно искаше да ме убие; а аз стенех, мрънках си, припявах и се смеех – и протягах ръка все повече и повече, – не можех да повярвам, че човешкото тяло може да се разтегне толкова – и ставите ми пукаха, – но ръката ми не достигаше шибания чорап! А под леглото имаше прах. Прах от пуловери на самоубийци, прах от пубиси на жени от провинцията, пристигнали тук, за да вземат от София наградата си от лотарията, прах от мъртви кожни клетки на проститутки, дошли на повикване при собственици на три хиляди декара земя в Лудогорието, пристигнали в столицата заради някакъв мач. И аз се давех от него и кихах, а кихавиците причиняваха страшни болки в гърба и аз си мислех за Изпитанието и за безсмислието на това изпитание; и си мислех за това – има ли награда, която си заслужава всичките тия болки?

И се подхилвах, защото си представях купищата зли, корави, натегнати като войнишки каиш женища, които фучат като ехидни и казват: Ти си ебати лигльото! Един чорап от под леглото ти се налага да извадиш и се предаваш, и се обливаш в лигоч и почваш да мразиш живота! Дрисльо! Слабоволев лигльо! Я ако ти се наложи като на нас – да родиш седем осем-деца?! И да ги изкараш от корема си със страшни мъки и да ги храниш цял живот?! Да се бъхтиш да ходиш на работа от шест в някоя канцелария за обезсмисляне на живота, в някой сив офисен ад или в някое чистилище за шиене на дрехи на ишлеме?! Тогава какво щеше да кажеш?

А аз се смея, протягам се за чорапа и плача: Кучки мръсни! Някой да ви е карал? Аз не ви карам да правите всичко това! И ако на вас ви е приятно да търпите – то на мен не ми е приятно! Аз не виждам защо!

И всъщност мен ме боли и страдам не за друго, а защото не виждам Защо!

Ако знаех защо е това страдане – щях да пея и да се радвам!

Но аз не виждам Защо!

Защо да вадя тоя чорап изпод леглото и защо да продължавам да живея и да се мъча?!

И само от страх от мъките на смъртта – продължавам да кретам някак си.

٭ ٭ ٭

О, не само от страх от мъките – Бога ми! Естествено – та аз толкова мъки съм преживял, че още малко няма да ме уплашат хич! Но най-вече – страх от Изчезването. Да те няма – и да не виждаш Всичко Това!

Това е ужасът за мен. И за всеки жив човек сигурно. Да излезе от сцената, а там нещата да продължат по някакъв начин, но без него. И той да не може да гледа. Просто неописуемо. Кошмарно.

Ето тук е твоето място, Господи – казах си. Помисля ли си за това – колко невероятно нещо е светлината, в която сме потопени... тоя целия свят с всичко в него – и който чакаме с ужас да загубим и да заменим с Абсолютното Нищо – и веднага си казвам: Това е Бог. Всичкото е Бог. А Нищото, което стои след това – то е Не-Бог.

А либидото... ах либидото! То е радостта от това – да знаеш, че има За Какво. То не е цел.

То е безцелната и странна радост от живота. Вярно – някой би казал, – не е ли либидото любовният копнеж? Не е ли стремежът на мъж към жена и на жена към мъж... Не е ли всъщност сексуалният инстинкт?

Е да, да. Но въобще не само това! Либидото е да се пъхаш под леглото и да ти е леко и радостно, защото знаеш, че от това ще произлезе нещо Хубаво.

Гледал съм неведнъж млади момчета, които тренират в залата за фитнес. Как тренират само, Бога ми! Имат и тлъстини – някои от тях. Но някои – почти не! И особено тези – мускулестите и красивите – имат покъртителен, страховит порив за трениране! Мускулите им се изпъват, треперят, изпъкват; бузите им почервеняват и се издуват, вените на вратовете им се гърчат като дебели змии! Откъде идва това? Гледал съм ги и съм се огорчавал: как така те имат, а аз нямам това... хммм... желание?

Какво ги тегли така, какво изпъва мускулите им, какво концентрира волите им – за да са готови на такива самоизтезания?! Та те висят на тия скрипци като в средновековно подземие! Разпъват се с опънати до скъсване крайници – като някакъв свети Филип, нарисуван от Хусепе Рибера (по дяволите, не казвайте, че не сте го виждали, а отворете гугъл и го вижте!)

Те мечтаят за момичета.

Аз знам това и им завиждам.

И сега ще кажа: Ако някой ме заподозре в елементарност – плюя на него.

Под момичета аз нямам предвид просто момичета. А имам предвид цялата тая неясна, мътна, огромна и неосмисляема надежда – че има Защо!

Това е либидото. Момчетата, естествено, може да си казват: сега ще имам мускули и ще ме хареса Мими, и ще правя секс с нея, и ще...Обикновено се стига дотук – мечтите са сладки, преди да се превърнат в планове! Те трябва да са смътни, трябва да приличат на блато, в покрайнините на което в дървена къщичка от небелени борови трупи живее чудна красавица със зелени коси! Затова момчетата не стигат по-далече от това: ще имам мускули и ще спя с Мими (даже по-добре е да не е точно Мими, защото прекалената конкретност на бляна го прави тъп и скучен). Никога не си помислят така: ще имам мускули, те ще ми дадат възможност да спя с Мими, след това ще се оженим, след това ще ни се родят дечица, защото жените са научени чрез строго възпитание да смятат, че нищо друго на тоя свят няма значение, освен това да родят дечица, след това ще остареем, след това ще умрем, дечицата ни ще имат дечица, след това ще остареят, ще се разболеят от рак и на свой ред също ще умрат, а техните дечица ще имат дечица, след това те ще получат инсулти и ще умрат, а техните дечица...

Никой, влачен от мощната река, от страховитата тяга на желанието за Хубаво – не си помисля за клопката! За това, че всъщност тази сила го влече към създаване на още животи – тоест на още смърти.

И все пак...

Това да искаш, без да мислиш, е някак... чудесно.

Либидото. Да искаш да е хубаво и да ти е хубаво от искането. Да правиш всяко нещо, изпитвайки най-дълбоко чувство за смисленост – това е някак велико.

Защо Микеланджело рисува своите картини – па макар и стар и вечно измъчван от болести и съмнения? Заради Бог? Не! Заради момчетата, които толкова е харесвал и с които безнадеждно е искал да спи, но вероятно никога не е спал (поне от това, което се разказва за него)? Не. Тоест – не само заради тях. Бог не иска никакви рисунки по стени, никакви грамадни и мускулести мъжаги от мрамор. Момчетата също не искат това.

Либидото е едно безплътно и неуловимо вдъхновение, което ти казва: Прави и не питай! Ще стане хубаво! Ще ти бъде хубаво! Ще бъдеш... възнаграден!

Надеждата за рай – заради който всичко си заслужава. Това наричам аз либидо. Нали думата произлиза от lieben – любов! А любовта не е към... Тя е всепроникваща!

Откъде идва тя?

Господи?

٭ ٭ ٭

И ето че излязох изпод леглото и седнах на фотьойла, за да си поема въздух – с чорап в ръка и с червени кръгове пред очите. И не щеш ли – пред мен се изпречи някаква фигура. Тоест – въобще не се изпречи, това са само някакви словесни клишета, но как иначе да го обясня? Ще пробвам: Първо в крайчеца на периферното ми зрение нещо замержеля, някак там ми стана... хм... чуйте сега: в крайчеца на периферното ми зрение ми стана едно такова гадно и неприятно – все едно имаше нещо, но нямаше нищо; все едно имаше нещо, което ме кара да извръщам очи и от това ми прилошава. И аз затворих очи. И като ги отворих – това нещо вече беше някак по пред мен. Но пак – към края на зрителното ми поле. Аз разтърках очи – да не съм се пренапрегнал с това намъкване под леглото?! Уплаших се за миг. А после – още повече. Защото си казах: Ето, започва се с халюцинациите; аз така и така пия страшно много, значи и делириумът дойде!

Но в този миг нещото се намести към средата на зрителното ми поле и вече го виждах като съвсем истинска фигура. Наясно съм с псевдохалюцинациите, каквито ги описват в синдрома на Кандински-Клерамбо – те са образи, които се виждат някак вътре в главата и халюциниращият е убеден, че ги вижда само той, както и че са му изпратени специално на него с някаква цел. Аз по-скоро виждах този образ в очите си – все едно е залепен пред ириса ми. Все едно имам леща, или по-точно лещи – на които е изобразено това нещо. Този образ.

И аз се вгледах, доколкото можеш да се вгледаш в нещо, което е вътре в окото ти или залепено за него – и видях, че това е мъж на около 35, с противна брада – по-тясна горе, разширяваща се надолу, с бръснати бели бузи, с бледа кожа, с остър нос и с някаква капела на главата, като че ли от XV – XVI век. И въобще – средновековен господин.

Дори миришеше. Това съвсем ме сепна, но страхът вече ме беше така сериозно овладял, че не се страхувах – целият бях страх и повече не можех да се уплаша – бях някак спокоен в страха си, даже доста съсредоточен.

Значи – казах си – имам и мирисни халюцинации или какво? А те – мирисните халюцинации – са изключително свързани с шизофренията. За миг се сетих за Аугуст Стриндберг, за когото бях гледал някакъв филм. Там той ходеше с щипка на носа, измъчван от мирисните халюцинации, които му беше докарала шизофренията. Господинът в очите ми миришеше на кожа. Да, целият беше обточен, именно обточен с разни кожички.

Дрехата му – нещо като халат или шуба – имаше подплата от кожа, която се подаваше от яката и ръкавите, на прорезите на джобовете дори имаше ивици от мъхната кожа на някакво красиво и нещастно животно. Освен това миришеше и на книги. Да, но не на съвременни книги, а на стари книги, на книги, писани върху пергамент. Някак долавях в тази миризма дори слюнката, с която са овлажнявали пръстите си преписвачите на тия книги: пишели са страница след страница с гъшите си пера и наплюнчвайки пръсти, са прехвърляли страниците.

Долавях дори и отчаянието на агнетата, одрани за направата на пергамента – отложило се като слаб нюанс в миризмата на пергаментовите страници. Странно.

Дадох си сметка, че винаги съм имал точно толкова голяма и силна способност да усещам и да си представям какво означават усещанията ми – но чак сега си позволих да го отчета. Ние – казах си – имаме колосални способности да усещаме и вкусваме света, да го оценяваме и преживяваме – но я караме доста немарливо и повърхностно. От страх.

Защото все си казваме: Няма време за такива несериозни неща! Гледай само важното и основното, сериозното! Това, което носи несъмнена полза! А кое е то? Това, което са ни казали, че носи полза. И ние глупаво и слабоволно, без да мислим – сме приели.

Та чак сега – уплашен от съмнението, че халюцинирам, аз се зарадвах на безкрайната си способност. Да поглъщам света и да го осезавам и осмислям с цялата му чудовищна сложност! На всичкото отгоре аз бях наясно и кой е човекът, който стои пред мен (няма да се церемоня повече да казвам „вътре в зрителното ми поле“ и т.н. – той си беше пред мен така или иначе).

Това беше Жан Калвин.

Откъде знаех? Ами преди час бях си чел нещо за него. В Гугъл, естествено. Защо се явяваше сега? Ами защото светът е шантаво място и никога няма да разберем защо нещата стават така, както стават!

Този отговор напълно ме задоволи и аз се облегнах на облегалото на креслото. После за миг, внезапно сетил се за някаква своя сладка потребност – се наведох рязко напред, грабнах бутилката вино от пода (винаги една стоеше близо до фотьойла), налях в чашата на шкафчето, взех я, отпих и вече спокоен, се облегнах пак.