Голямото будалкане
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Романи и повести , Съвременна проза
- Страници: 145
На теб, читателю, който обичаш истината и не се препъваш в нея, една човешка история, която ще те разтърси и ще ти покаже капаните и по твоя път. Написана с любов за Малкия човек, лишен от избор.
Писателката Весела Люцканова е свикнала с наградите, включително и с международните. Тя е автор на над 30 книги, от които 20 романа. Носител на наградите за разказ "Сребърният пръстен" и "Голямото читателско жури", както и на 25 първи награди за разкази публикувани в пресата. Носител е и на наградата за съвременен роман на издателство "Хр. Г. Данов" за романа си "Щъркели на леда". През 1989 г. получава престижната европейска награда "Еврокон-89" за цялостно научнофантастично творчество, връчена й в Сан Марино от международното писателско жури. Преведена е на много езици.
През 1993 г. става носител на наградата "Гравитон" за добро въображение. През 2003 г. получава Американската международна награда за престиж и творчество "Златна звезда", а през 2008 г. - годишната награда на Съюза на българските писатели за 2007 г. за сборника разкази "Бай, бай, хепинес".
Виж повече...
Голямото будалкане
Весела Люцканова
1.
Че е будалкане, будалкане е. Че е голямо, голямо е. И че всеки го осъзнава значително по-късно, е факт. Макар че точно аз би трябвало... Защото красивата ми майчица само час или два след отрязването на пъпната ми връв е решила, че пътищата ни се разделят. Веднъж завинаги. И без капчица колебание час или два след като съм се пръкнал на белия свят, е метнала халат върху изцапаната нощница, минала е на пръсти край дремещия портиер и е поела към свободата. Към своята свобода. Било е декември, валяло е сняг, навярно е зъзнала и се е бояла да не я тръшне родилната треска, но нищо не е било в състояние да я спре. Преценила навярно точно въпреки малкото си на брой години какво губи и какво печели със зарязването ми в оная реномирана болница, в която не успели да запишат дори името й. И тъй, край на ревящото парче месо, откъснало се с болка от утробата й, с всички неудобства, които би й създалото — одумки, лишения, безсъния и отговорности, непосилни за крехките й рамене. И... начало за ревящото парче месо, което е трябвало да се превърне в човек с помощта божия или човешка, или Господ знае с какво. Гмурнала се е красивата ми майчица със своите шестнайсет отново в живота, за да бъде обичана без да мъкне греха си като шлейф, гмурнал съм се и аз със своите час или два плач в живота и невръстните си три килца, за да не бъда обичан от никого и да стана... ничий.
Да си ничий си има и преимуществата, и недостатъците.
Най-голямото преимущество — да си свободен от привързаности.
Най-големият недостатък — да си свободен от привързаност,
Което означава... да нямаш котва в живота.
А котвата не се ли нарича любов?
2.
„Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет...“
Не ме е хвърлила на смет, но с късмета съм се разминал.
Една бездетна лекарка от същата реномирана болница е искала да ме вземе и отгледа като свое дете, но не й разрешили. Нужно било грешницата да каже своето „да“. Зачакали завръщането й, немалко били случаите, в които майката само след някакво си денонощие идвала разкаяна да вземе рожбата си. Само че красивата ми майчица не била от тия и проявила завидна твърдост. Нито през първото, нито през второто, нито през третото денонощие дала някакви признаци на живот. Просто изчезнала, все едно че никога не е била, все едно че се е стопила в оня декемврийски сняг и ни вест, ни кост от нея, докато ме предали в един от софийските домове, в които децата израстват ей така, от едното нищо, просто да се чудиш от какво, като птички божии. Без ласка. Без обич. Прохождаш на две, проговаряш на три, едва не те обвиняват за малоумен или за бавно развиващ се. Свикваш с първата дума, идиот! Или... идиот такъв! Докато майка ти си прави някъде кефа, ние да гледаме копелето й, как не. Да има да взема, не сме от баламите. И вместо да се грижат за теб, го удрят и те на живот. Коя с лекаря, коя с парнаджията... Изяждат ни храната, мъкнат я в торбички към домовете си. Оставят ни мокри, полуголи, полугладни, подритват ни, препречим ли пътя им. И ние като саморасляците — отдръпваме се, ръмжим, посягаме крадешком към храната си, учим се ден след ден да оцеляваме.. Със зъби, с нокти, с каквото и както ни падне. Вълчета, оголили усмивки срещу всички. Самоизрастваме. Зли и подли. Хапем. Вием. Мълчим. И гледаме с недоверчиви присвити очи всеки, който вдигне ръка. Да ни удари? Или да ни погали?
Не че нямаше такива, които искаха да ни погалят, но те бързо губеха търпение. А за да обичаш или да те обичат, то е нужно.
Освен една... Ружица! И... мъжът й.
За тях съм издигнал иконостас в сърцето си. Защото са мъртви и двамата. А не зная защо. Бяха здрави, прави, добри. В един и същи ден ги блъсна кола. Без номер. Случайност? Едва ли... Няма случайност в тоя скапан наш живот. По-скоро, защото искаха да ме направят добър. И не само мен, а и тези около мен. Дани вдъхнат надежда. Да ни докажат, че и ние сме като всички останали, дошли на този свят по единствения начин, по който идват хората... от любов. И се опълчиха срещу нещо, което не разбирах, мъгляво, неясно, безномерно, както е била колата, която... Вее още не разбирам за какво точно умряха и двамата, но ще науча. Дори да трябва да платя с живота си, с моя скапан живот, който можеше да бъде и по-скапан, ако не бяха те... Те, със своята обич към мен...
Ама това беше по-късно.
За красивата си майчица разказвах. То какво ли имам за разказване. За баща си не мога да кажа и дума, пълна мъгла. Наистина неизвестен, на него никой не му е видял и очите, докато на майчицата ми... очите били много красиви, леко повдигнати в ъгълчетата, блестящи и умеещи да се присвиват, със загадъчни огънчета в зениците. Знаела е какво иска и как да го постига, Ружица ми е казвала, а на нея — оная лекарка, която е искала да ме вземе и е присъствала на раждането ми. Тигрица, ама и тигриците не изоставят... Какви очи е имала, шепнеше Ружица. Когато ги видях и аз за първи път, бях зашеметен, погълнат от тях, готов да простя всичко, и изоставянето, и безрадостното детство и какво ли не още, а бях готов да отстъпя и пред абсурда на молбата й. Само че и това беше по-късно, много по-късно...
Що за идиотщина е моето, да не мога да разказвам последователно като хората? Причини, следствия, стойности, същности...
И причините, и следствията, и стойностите, и същностите... важно е откъде ще ги погледнеш. От каква гледна точка. А моята гледна точка е на саморасляк, на вълче, което ръмжи и хапе. Подло, откъм гърба...
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.