БАСНЯТА-СЪЩНОСТ И ФУНКЦИИ

В тази книга са събрани текстове, които приличат много на приказките за животни, но не са приказки; по форма и ироничност напомнят анекдотите, но носят в себе си и нещо от притчите и не са нито един от тези три жанра. В литературознанието те биват наричани БАСНИ, но освен по книжовен път, много от тях се разпространяват и както всички останали фолклорни творби; често не е известен авторът или не се знае дали въобще има такъв. И така - баснята, освен че носи белезите на няколко жанра, е и някъде между литературата и фолклора. Има такива явления във всяко изкуство (а тук няма да се убеждаваме, че литературата и фолклорът са тип изкуство), за които е много трудно да се даде някакво определение и да се изясни не само жанра му. но и точната му характеристика. Баснята е именно от тези явления.

Какво би могло да се разкаже за баснята като история? Всеки, който се докосне до нея, се обръща към времето, в което гръцкият роб Езоп е творил и разказвал тези мъдри приказчици. предизвикващи винаги много размисли.

Действително в VI или в V в. пр.н.е. е живял известен и обаятелен човек на име Езоп, който притежавал необикновен талант да подема сътворените от народа басни, да ги оживява и обновява, да създава нови по подобие на предходни. Той притежавал и друга дарба - да вмъква тези басни в словото си по един умел и завладяващ начин и ненатрапчиво да поднася дидактичните си идеи - дейност, която е била негово призвание.

Старите гърци имали склонност да свързват всеки литературен вид с определено лице и да правят от него създател на жанр. Тъй като по времето на Езоп, и то чрез него, баснята достигнала своя апогей, като налагащ се литературен жанр, то гърците го обявили за неин създател и я свързват с неговото име и разказно умение, а басните, които разказвал, продължават своето съществуване като „Езопови басни“.

Малко се знае за личността и живота на Езоп. Най-старите биографични бележки за него се срещат в писанията на Херодот - бащата на историята. Установено е, че данните от него са използвани по-късно и от други биографи на Езоп и са значително преиначени. Според Херодот Езоп е бил роб на Иадмон. Животът си е свързал си с тракийката Родопис. В различни източници той е определян като фригиец, грък, тракиец, лидиец. Някои легенди разказват, че бил грозен, прегърбен, кривокрак и често цитират думите на оратора Химерий, който бил казал: „Езоп караше хората да се смеят не само чрез своите басни, но и лицето и гласът му ставаха обект на смях и подигравки“. Оттук много от биографите съдят за уродливостта на Езоп - нещо, което други поставят под съмнение, защото смятат, че това определение е характеристика за голямата му артистичност, за умението да изразява всичко не само с думи. но и с мимика и жестове. Всъщност, той е бил високо ценен и уважаван в Атина, издигната е била негова статуя от прочутия някога ваятел Лизип, известни са и други пластики на образа на Езоп. Така, както малко се знае за историческия живот на Езоп, така не съвсем ясна остава и неговата смърт. Най-популярен е един легендарен мотив, според който в по-късните години от живота си Езоп отишъл в гръцкия град Делфи. В своите срещи с местните хора той подиграл жителите на Делфи като лениви, които не обработват земята си, за да се прехранват, а чакали да се сдобият с даровете, принасяни на бог Аполон. Делфийските жреци се възмутили много от Езоповата прямота, но не излезли в открита разпра с него. Те решили тихо да му отмъстят и когато той си тръгвал от града, сложили в торбата му златна чаша от свещените атрибути. Езоп тръгнал на път, но бил застигнат и уличен в кражба на свещен предмет. Осъдили го на смърт чрез хвърляне от скала. Тази несправедлива присъда и хвърлянето на Езоп от скалата Федриади край Делфи датират от времето на 54-тата Олимпиада. Според Херодот, Езоп е живял от 570 до 526 г. пр.н.е. или VI-ти век пр.н.е.

Що се отнася до самата басня, то тя е по-стара - възприема се като един от най-старите литературни жанрове, но като се има предвид открояващото се в нея народностно начало, т.е. зараждането й най-напред като фолклорна форма, то може да се каже, че до изворовото начало не бихме могли да стигнем. Очевидно е, че баснята произхожда от устното фолклорно творчество, отразява бита и светоусещането на човека; в същото време, чрез нравоучителния си характер, е отново в служба на сътворилите я хора и на техните потомци. Баснята етил разказ, обикновено суховат, без отклонения и опоетизиране, но понякога (особено по-късните авторови басни) е и в стихотворна, поетична форма. В проза или в стих, тя винаги съдържа ироничен или сатиричен момент, в повечето случаи изразен иносказателно. Между характерните белези на баснята са афоричностга и персонификацията, която не винаги е антропоморфна. Баснята е за хора с известна подготовка, тя е вид школуване, което служи за изграждане на етични и естетични норми, тихо оръжие в ежедневието срещу пороци, лицемерие, неправди, недостатъци, социални отношения и противоречия. Тази особеност на басните привлича вниманието и на световни автори, които векове след Езоп посвещават част от творчеството си на моралистиката, облечена в поетично слово (Федър, Монтен, Паскал, Ларошфуко, Лафонтен, Крилов и др.).

В много от професионалните творчески среди се смята, и то не случайно, че баснята е недостойна за истинския литературен талант. При един поглед към фолклорните басни или отново към басните на Езоп, може да се забележи, че те са в прозаична форма, която може да се определи като кратка приказка или свободен разказ: поетичният похват при тях е алегорията, посредством която се разкриват ежедневни, забелязвани в живота, сред хората пороци, недостатъци и слабости, за които след иронията в целия текст, следва поуката в поантата, често придружена от очертаване пътя или средствата за преодоляване на грешката. Предпочитаните герои са животните - портретите на хората се крият зад маските на животни-герои, а понякога на растения и предмети. Предпочитаните животински персонажи са лисицата, вълкът, орелът, кучето, магарето, жабата, змията, враната, свраката. Специфично е, че всяко от тях се оформя като постоянно олицетворение на определен човешки тип. Повечето носят отрицателни човешки качества, но съобразно белезите на животните са групирани и човешките недостатъци - напр. хитрите, измамниците, нагласенчески настроените се представят от лисицата; бруталните, наглите - от вълка; глупавото себелюбие и самонадценяването - от магарето; манията за величие и превъзходство - от лъва; трудолюбието - от мравките; наивника и глупака - от камилата и т.н.

Друга особеност на баснята е това, че в поантата, освен поуката, присъства и идеята на цялата творба, вложени са етичните и идеологичните норми на епохата. Това им качество обяснява и тяхната поява в различни обществени среди и литературни кръгове.