ПРЕДГОВОР

Събитията и личностите потъват в бездната на вечността. Следите им се заличават. Паметта, това пресъхващо езеро, изчезва и на дъното му покълват бурени. Затова сме длъжни да съхраним за бъдещето всичко най-ценно, което ни прави горди да се наричаме българи. Още повече сега, когато сме в безпътица и търсим светлината. Време е отново да хванем правия път. Затова фокусирам онзи лъч от миналото, който може да пробие тъмата. Дано го забележите и да го последвате. В противен случай се натрапва въпросът, дали всичко не е било напразно.

Човекът, за когото пиша, може да не е бил от сой, но притежавал маята, която го прави неукротим бунтар и водач с достойнство и несломима воля. Има два начина да изживееш живота си: без сърце и със сърце. Неговото сърце беше много голямо и преизпълнено с добри намерения. Стефан Стамболов! Той не е нито ангел, нито демон, нито идол, нито чудовище, а една историческа необходимост като Наполеон и Линкълн, като Пьотър Столипин, като Чърчил и Де Гол. Един феномен – интуитивен политик на злободневието и перспективата, с геополитически усет за България, който прави реверанси, без да се продава, и обръща гръб, без да мрази. Който разбира, че помощ от, значи зависимост от… Нефарисействащ лидер (по собственото му самопризнание), успял да обедини около себе си цял народ и да го поведе към европейски висини. С принос за Съединението на България и същевременно разделил я на две: стамболовисти и антистамболовисти. Той е човек, когото никой не е искал да има за противник и въпреки това с безкомпромисните си действия, на всяка крачка се е сдобивал с врагове.

Всеки има слънчева и сенчеста страна. Не бива обаче да се вторач­ваме само в негативното. Дори непримиримият враг на Стамболов – Драган Цанков, признава, че той ще стане Гладстон на Изтока, защото превръща България в балканска сила, а в страната ни се е правила повече от балканска политика.

След посещението на Стамболов при султана френският посланик в Цариград Пол Камбон споделя: „Хората смятат, че най-големият дипломат в днешно време е Бисмарк. Аз мисля, че най-големият дипломат е Стамболов. Бисмарк, опрян на 3 милиона щика, извърши по-малко, отколкото Стамболов с празни ръце.“

Списваният на френски и италиански език вестник Le Perroquet на 19 юли 1895 г. отпечатва статия със заглавие „Стефан Стамболов“, която завършва така: „Талантът на Бисмарк, сърдечността на Байер, патриотизмът на Кавур – такъв беше Стефан Стамболов, едно време пръв министър на България…“.

Неслучайно в критичен за Франция момент председателят на френския парламент Емил Лубе, който по-късно ще бъде избран и за председател на Републиката, се провиква от парламентарната трибуна: „За спасението на Франция днес е необходим един Стамболов!“.

Уви, няма пророци в собствената им родина. По този повод английският посланик у нас сър ОʼКонър възторжено признава пред Султана Рачо Петрова: „Много сте млади още, за да разберете, че вий имате най-големия държавник в Европа, за което немалко велики сили ви завиждат. България е щастлива страна, аз я обичам и ѝ пожелавам от все сърце все тъй да напредва“. А английският пълномощен министър сър Джордж Бюканън споделя пред Павел Генадиев: „Много сте „скромен“, господин Генадиев. Аз бих желал в моето отечество Англия да се ражда на 100 години по един Стамболов. Вие искате малката България в 20 години да има двама Стамболовци“.

Преди името на българския колос се е произнасяло със страхопочитание, сега – с уважение или се пренебрегва. За него биографите му пишат:

Антон Страшимиров: „Стефан Стамболов – поразително разностранен и мъчно изчерпаем!“.

 Димитър Маринов: „Той беше олицетворение на Отечеството и неговата независимост“.

Българската политическа драма е неразривно свързана с нашата народопсихология и тъмния ни балкански субект. Затова разплатата не закъснява!

В разговор със Султана Рачо Петрова руският пълномощен министър у нас Семантовски-Корило пита: „Защо генерал Петров не напусна след това грозно убийство кабинета на Стоилов? Да бихте знаяли, мадам Сюлтан, с какво вълнение прочетох за героичната съпротива на Стамболов, как скърбя, че не го разбраха в Русия, че той може би е бил най-голям русофил на България. Съжалявам, че Рачо Петров е бил в тоя кабинет в момента на онова грозно злодеяние“. Убеден в същото, Рихард фон Мах в предговора към книгата си „Из българските бурни времена“ подчертава: „В дълбочината на сърцето си той беше русофил и често съжаляваше, че е тласнат към една русофобска политика чрез грешките на самите руси“.

Ето защо през 1896 г. руското списание „Новое время“ отбелязва: „Да дава Господ на Русия по-малко приятели като Фердинанда и повече врагове като Стамболова“.

Месец преди смъртта на Григор Начович, Султана Рачо Петрова отишла да го види. Изпаднал в незавидно положение, той лежал завит с палто в незатоплена стая и горчиво споделил: „Това са последствията от убийството на Стамболов – нищо не остава ненаказано“, след което тежко въздъхнал.

Преждевременното отстраняване и физическото унищожаване на Стефан Стамболов са фатални за България – две национални катастрофи. Ние също още тежко въздишаме и все не можем да ги преглътнем…

От автора