придънен лов, изплува отвесно към друга своя дупка, благоразумно поддържана за подобни случаи, подхвърли се на снега и запълзя тромаво по-далеч от нея.

Поведено от водача, стадото отново пое по своя подводен път. Ледът изтъняваше, ставаше все по-прозрачен, по-често разсичан от дълги накривени пукнатини, като се превръщаше в подмятан от вълните трошляк, подобен на начупено матово стъкло.

Косатките заплуваха по-спокойно. Дори се заиграха, заподхвърляха осемдесетметровите си туловища в плавни скокове над повърхността.

След късия мрачен ден настъпваше дълга антарктическа нощ. Мъглите се ометоха нанякъде, а по изчистеното от облаци небе заиграха пламтящите воали на полярното сияние, по-искрящо и по-замайващо от най-яркото светене на морето.

Едва сега усетиха глада, за който почти бяха забравили по време на опасната одисея под ледовете. Без да нарушават походния си строй, всеки опитваше да хване нещо пътем, да се позасити някак си. Подражавайки на другите, Глухото също подгони някаква плячка, но скоро я изгуби от поглед. Наложи се пак майка му да му улови едра риба треска и да му я подаде с уста.

Лишено от слух, от най-точното си сетиво, то вече не можеше да стори това само. Какво ли щеше да прави, когато тя по силата на природните закони престанеше да го храни, когато водачът го изгонеше от стадото?

Тревогата изпълваше цялото сърце на клетата майка. Улисана в грижи по детето си, тя самата не успяваше да ловува както трябва, почваше и тя да слабее, сякаш обречена да загине ведно с него. В семейството едрата плячка се дели на всички, но дребната, а тя е главната им прехрана – риби и калмари – всеки сам си набавя.

Върху един плаващ леден блок водачът съзря строени в редица пингвини. Уплашени от приближаването на хищното стадо, те бяха потърсили спасение върху тая крехка суша. Но безуспешно. Клюмналия плавник подаде сигнала си, после, изплувал под леда, го надигна с гръб. Нещастните нелетящи птици, неуспели да се задържат върху хлъзгавата му повърхност, се изсипаха във водата. И косатките на часа си ги поделиха.

Тогава Клюмналия плавник усети идващия съперник. Не го изчака да приближи повече, а нападна пръв. Връхлетя насреща му озъбен, с щракнали челюсти.

Не по-дребен от него на ръст, с голям белег от акулски зъби на главата, чуждият самец не отстъпи пред заплахата. Озъби се и той, приготви се за борба, увиснал косо надолу с главата.

Никой водач на стадо не е годен да понесе такова предизвикателство. Без да се колебае, Клюмналия плавник връхлетя насреща му, бърз и решителен. Мина като запокитена скала под корема му и го перна с основата на опашката си. После се обърна, готов тоя път да захапе по всички правила на боя. Ала не стана нужда. Зашеметен от изненадващия удар, натрапникът обърна позорно назад.

Клюмналия плавник не го догони. То противоречеше на родовите му закони. При това не беше сигурен дали, докато той се разправя с нахалника, друг нямаше да заеме мястото му. Затова, прегладнял, поведе отново харема на север. Трябваше да намери храна, много храна, да засити наведнъж дивия им глад. За целта не бяха достатъчни дребните риби и калмари, трошици за ненаситните им гърла, с които женските му и децата се залъгваха пътем, повече за игра.

Търсеше едра плячка, тонове месо.

А тия тонове месо се намират рядко, те умеят да се пазят. Ето, огромна акула, едва уловена в ултразвуковия му прожектор, но успяла преди него да ги открие, потъваше бързо в дълбините, където щеше да бъде в безопасност пред по-силните от нея хищници.

Но това, виж, заслужаваше!

От далечината през водните слоеве достигаше непрестанният брътвеж на хранещи се финвали. Самецът отдаде заповедта си и хищната му дружина се втурна в колона по един след него, както се постига най-голяма скорост.

Ето, догониха ги. Клюмналия плавник изпищя новата си заповед да обградят китовото стадо отстрани и отдолу, та никой да не се измъкне. Заподсвиркаха си, заподскачаха над водата, защракаха опасните си челюсти. Та да вдъхнат ужас, да всеят паника сред жертвите си.

Тоя път бойната им уловка не помогна. Китовете ги бяха забелязали навреме и навреме се бяха построили в отбранителния си пръстен – самките с децата в средата, а около тях останалите китове с опашките навън, които шибаха бясно с ужасяваща сила, способни да убият дори и косатка.

Клюмналия плавник прецени на часа. Явно, нямаше изгледи за успех през този гигантски защитен прибой. И просвири за отстъпление, след което отново поведе стадото.

Този глад! Този вечен, ненаситен глад, който тровеше цялото им съществуване, който ги тласкаше към вечно странстване и нови опасности!

Тоя път като че ли би могло!

Сивите китове са по-дребни от финвалите, значи – и по-слаби. С нова команда водачът хвърли бойците си в нова атака. Сивите китове бързо се прегрупираха също с опашките навън. Самецът косатка вече се готвеше да се метне отгоре им, без да го е страх от техните опашки, когато един от обсадените се отдели от сродниците си и сам връхлетя към него.

Какво му ставаше? Обезумял ли бе от ужас?

Ала каквото и да бе – още по-добре! Щом сам се навира в зъбите му!

Косатките на часа изоставиха заграденото стадо и се спуснаха подир беглеца, вече предчувстващи очакваното пиршество.

Чак тогава Клюмналия плавник се досети за хитрата тактика на привидно безразсъдния кит, който така, с тая си уловка, излагайки се на смъртен риск, бе отклонил враговете от близките си, бе им позволил да се гмурнат на недостижима дълбочина.

Нямаше време за губене. Водачът на косатките се хвърли отгоре му, отръфа къс от кожата на хълбока му, ала героят бе постигнал целта си. Бе се добрал до борда на неусетно приближилия риболовен кораб и се бе скрил под него.

Клюмналия плавник не обичаше тия метални чудовища, по усет ги избягваше. Не се реши и сега да нападне спотайващата се отдолу жертва. При това хората от палубата откриха по него и по самките му пушечна стрелба. Шляпащите по водата куршуми по звук наподобяват сигнала за бягство. И макар да знаеше, че не са истински сигнали, той не устоя. Поотведе отново настрана гладното си, но достатъчно предпазливо семейство.