ПРОЛОГ

Толкова време изтече от ония дни и от онази история, а е все още жива паметта ми. По-жива от всичко останало...

Понякога се уединявам в кабинета си тука, в старото бащино имение в Пасадена, и наново прелиствам пожълтелите страници. Стар съм вече, над седемдесетте. Буквите от ръкописа често играят и бягат от очите ми, но мислите, с които съм ги белязал са точни и не помръдват, сякаш съм ги издялал върху камък. Преди време пътувах много. Когато бях за втори или трети път в Египет, не помня вече, един ден се залутах в прочутия храм в Дендера, сред каменната му гора от знаци. Тогава един местен археолог ми каза.

Виждате ли този храсталак от йероглифи наоколо. Ако започнете да четете надписите от този момент нататък, за да ги изчетете ще ви трябват двадесет и пет години.

Тогава се замислих каква е ползата от написаното изобщо, ако не те докосва лично? И усетих, че то е мъртво като египетски обелиск, като самотна стела, сред още по самотни руини. Този мой ръкопис е такъв. Една въздишка сред руините на собствения ми живот. Нима съм бил роден единствено заради нея? Не знам. Не искам и да знам, но вероятно тъкмо тя преди години е събрала неистово всичките въжделения на току-що прогледналата ми млада душа. А след това е започнало спускането, мрачното спускане надолу към бездната, която един ден окончателно ще ни погълне.

Двадесетгодишните са озарени. Те са озарени от предчувствието за живота. Парадоксално е, че животът няма нищо общо с предчувствието. Доказателство за това е бързото угасване и почерняване по-късно. А може би нещата стоят така – на двайсет години човек достига неусетно за самия себе си, леко и безпрепятствено – своя връх. Лекотата и неусетността създават илюзията, че следващата крачка ще бъде в облаците, в самия лазур. Той вече усеща и излъчва светлината. За съжаление това не става. Следващата крачка е първата по пътя на слизането от другата страна на върха. Започва отдалечаването от светлината. По-умните, наближаващи вече подножието, усещат че са били близо до самия небосвод.

Глупаците никога не усещат нищо.

Понякога напускам моя сегашен гроб-кабинета си – и се прехвърлям в северното крило на имението, в мястото обзаведено по мой вкус – с арените черги и китеници. Правя си кафе в кованото джезве, донесено още тогава от там и наново се лутам в ония мои абсурдни спомени. Често ме питат – какъв е тоя твой странен кът, какви са тия спомени? Не мога да обясня, по-точно не желая и винаги се отървавам с най-общия отговор – а ла булгаро... О, йес, йес – кимат те, без разбира се, да разбират нищо и тутакси забравят. Но аз не мога. Аз съм човекът обсебен от този спомен, от тази история, от този мъж и от тази жена.

И всичко отново ме връхлита и разкъсва душата ми с ноктите на моята младост, от която човек никога не може да се излекува...

1

Тогава работех за един Нюйоркски вестник, като младши репортер. Предавах директно кореспонденциите си от театъра на бойните действия в Европа. Бяхме дебаркирали вече в Нормандия. Кръвта на войските ни се точеше безмилостно след нас. Не знаехме на кой свят се намирахме. Шок и ужас бе обзел младите ни души. От ентусиазма и цивилните ни идилии не бе останало нищо.

Една мъглива утрин онова чикагско говедо-сержант Ритли ме срита в палатката.

- Ставай, мръсно репортерско копеле – каза ми – търсят те от щаба.

Едва се разсъних, защото предишната вечер се бях напил свински в компанията на една французойка от близкото село, където местните бяха организирали поредната забава за танци. Спомням си, че бе с няколко години по възрастна от мен, че лицето й бе увехнало, но краката й бяха все още великолепни, обвити с найлонови чорапи и това ми направи неотразимо впечатление. Тя първа ме покани на танц, едно безнадеждно остаряло аржентинско танго, което се лееше от стария грамофон в училището, и първа най-безцеремонно ми се натисна. Чудесно бе, че не говореше английски, а се изразяваше перфектно на езика на тялото. Когато коляното й уж невинно докосна пениса ми, настръхнах, а тя усети, че бях готов и начаса ме измъкна навън. Задникът й бе остър и твърд, като нож, без каквито и да е заоблености, и сякаш ме вкочаняса. Извади плоска бутилка от чантичката си и дръпна от нея дълбока глътка – превъзходен френски коняк – кой знае как се бе сдобила с него, след което подаде шишето и на мен. Този коняк ме довърши, преди това се бях наливал с ненормални количества бургундско вино. Последното нещо, което си спомнях след това бе, че устните й ухаеха на лук. Останалото бяха възгласите й, когато ме яхна зад ония храсти и професионалните й въртеливи движения. В секса беше сама за себе си и не спря дордето не се удовлетвори напълно. Заспал съм след това. войниците от пехотната рота ме бяха мъкнали на гръб от селото до палатковия лагер. Осъзнавах го едва сега, когато ме срита сержант Ритли.

Излях едно шише, което ми попадна под ръка връз главата си, плюх презрително в краката на оня педераст – сержанта, изпиках се нагло пред него навън, и се запътих към голямата палатка на полковниците.

Вътре ме чакаше шефа Пауъл. Представих му се, а той се захили и току излая с лайнарското си гласче.

- Пак си се уредил, Джон, татенцето във Вашингтон отново се е постарало.

Полковникът никак не ме обичаше и винаги гледаше да ме подиграе и уязви. За всичко беше отново виновно моето татенце – висш чиновник в Конгреса със солидни връзки, който всячески гледаше да ме глези, дори когато избягах от него и се записах доброволец. Ненавиждах го. Ненавиждах цялото ми богато семейство, в което, разбира се, бях черната овца и винаги му погаждах по някой и друг номер. Така бе и тоя път, записах се тайно доброволец, а татенцето се е обадило на главния редактор на вестника за който работех, с молбата да ме уредят в щаба на полка. Това автоматично ми бе спечелило омразата на целия команден състав. В армията се разчува бързо кой на кого е човек и пред кого се застъпват за него. Останалото е ясно. Ако има нещо, което да вбесява шефовете, това са такива като мен мамините синчета.

- Не поддържам никакви контакти със семейството си, сър, и по-специално с баща ми, така че нямам представа защо и как се е постарал – отговорих на полковника, а той ехидно се усмихна.

- Разбира се – каза – всички мамини синчета от край време са били вода ненапита, а ходатайствата на висшестоящите ги намират от само себе си, какъвто е и твоя случай.

- Съвсем не знам за какво намеквате, сър – повторих отново и зачаках.

- Приказвай си – захили се пак полковникът. – Сега ако ми кажеш, че височайшото ти семейство не е във връзка с шефовете на контраразведката ни, ще повярвам, че си паднал от небето. Но ние също имаме очи и уши и подочухме, че ще бъдеш натоварен със специална задача тук, в Европа. Ще заминеш за България, за да вземеш някакво интервю там.

- За къде, сър! – разсъних се окончателно.

- За Бъл-га-ри-я – повтори с наслада оня гадняр.

- Какво е това? – смахнах се окончателно.

- Държава, Джордж Смит, държава в Южна Европа, която досега бе с нацистите, а сега се мъчи да мине на наша страна, ама няма да се уреди играта, понеже нашите самолети продължават да я смилат – продължи с още по-голяма наслада да ме дразни онзи глупак.

- Искате да кажете в Ориента, сър – засякох го все пак аз, а Пауъл още повече се подразни понеже имах дързостта да му опонирам.

- Тая държавица е в Европа, репортерче мръсно. Не ми се пиши, че знаеш географията повече от мене – изгледа ме надменно той, ала аз отново не му останах длъжен.

- За мен Ориента започва някъде от Мюнхен, сър – направих се на ударен, та той още повече се върза.

- Мръсно бродуейско копеле, покажи ми я тогава на картата – повика ме към масата, на която бе разстлана огромната военна карта.

- Съвсем не мога, сър – казах самата истина, та той малко се успокои и отново възвърна самочувствието си.

- Като не можеш си затваряй плювалника. – И иди си приготви багажа, защото джипа за щаба на армията те чака. Как им излиза късмета все на такива като тебе – подметна, докато се отдалечавах, но аз вече не му обръщах внимание, озадачен от новината, която току-що бях чул от устата му.

Къде са бе набъркал отново височайшият ми баща? С каква цел? Да ми докаже за кой ли път, че въпреки бунтарската ми същност неговия чадър винаги ще бъде разтворен над мене, за да ми напомня за строгите нрави, в които се бе опитал да ме възпита. Бях изгубил отдавна майка си, едва тригодишен, а той бе вложил цялата си енергия, която по същество бе дълбоко злостна и агресивна, за да ме направи по свой образ и подобие, свое продължение в политиката на консерваторите, което един ден ще се кандидатира за президент. Представяте ли си!

- Все едно Джордж – повтаряше ми често. – Децата, рано или късно, поемат пътя на бащите, просто няма къде да избягат от тях, това е съдба, а аз имам търпението да го дочакам. Политиката също.

Горкият ми баща, дори не подозираше до каква степен са се променили нещата за нас младите, за цялото ни поколение. Мечтаехме за бягство, мечтаехме да не изгубим никога нашето юношество противопоставено на техния разсъдъчно-сметкаджийски възрастен съвет. Искахме да се махнем от тяхното скудоумие и ограничения, от сивотата на обкръжаващата ги среда, от техните кървави фамилни войни и мошеници, от тяхното желание на всяка цена да ни направят добродетелни граждани. Не можехме да понасяме тяхната Америка, този кошмар с климатична инсталация. Буржоазна Америка бе започнала да ни изолира, да ни предизвиква да кажем своето решително не на нейните идеали. Да си грабваме багажа и да поемем накъдето ни видят очите, само не и сред нейните структури.

Войната за такъв като мен беше добре дошла. Възприех я като освобождение, като желана авантюра.

В щаба на армията ме посрещнаха далеч по-добре. Военното ни разузнаване се помещаваше в най-уредената част на триетажната сграда. Имаха нещо като сух бюфет, в който ме поканиха на чаша чисто индонезийско кафе и ягодов пай, нещо невиждано за полевите условия по онова време. Едва след като се насладих на този уют и лукс, ме отведоха в кабинета на майора, който трябваше да ме въведе в обстановката и да ми сведе задачата, за която вече ми бяха загатнали.