- Любовта на мъртвите е страшна – каза почти на себе си Майкъл, загледан в Ина, която кърмеше седеммесечната Кейт. – Необяснимо как те обсебват, носиш ги в себе си, все по-често забравяш лошото, все по-често си припомняш хубавото...

- Искаш ли нещо? – за миг обърна глава към него, беше се усмихнала, но набързо прибра усмивката си, видяла тъжното му лице, не бе чула и дума от казаното. – Какво има, Майк? – разтревожи се, откъсна бебето от гръдта си, закри я с ризата и с Кейт в ръцете приближи до него.

- Нищо – опита се да се усмихне и той, но не се получи. – Спомних си как изглеждаше, докато кърмеше Ясен, щастлива, направо сияеше, отдадена му напълно, а сега...

- Какво сега? Да не искаш да кажеш, че не обичам Кейти? – погледна с любов към бебето и лицето й направо грейна. – Знаеш колко силно исках да е дъщеря и когато лекарят потвърди... аз...

- Зная – и пое детето от ръцете й. – Но като че ли ти дойдоха много след Ясен, почти веднага Майкъл, а после и Кейт... За пет години! Не избързахме ли? Струва ми се, че изпитваш досада, докато я кърмиш. А с Ясен... беше различно.

- Да сме избързали? Та аз наближавах четирийсетте! Нямахме време да чакаме. На четирийсет и една родих Майк. На четирийсет и три Кейти. И тримата ги обичам, това са нашите деца. Само че и с тримата контактувам различно. Те са на различна възраст, а и са различни. Това ли те притеснява? Знаеш, контактът е двустранен процес, нали? Или има нещо друго, което не ми казваш?

Преди да успее да й отговори, влязоха двете момчета. И погледнаха умолително към нея. Не към него.

- Мамо, няма ли да разкажеш приказка на твоите две момченца? Ние те чакаме, без теб няма да заспим. Не се ли нагълта лакомата Кейти? Тя може без приказка, ама ние не.

Бяха удивителни, уловили се за ръчички. Направо трогателни. Майкъл гледаше в тях. Едва не се просълзи, но само преглътна.

- Приличат си като две капки вода... – успя да промълви.

- Какво искаш да кажеш? – сопна се Ина, нещо неочаквано прещрака в ума й. – Нима се съмняваш, че аз...

- Не – каза той, - но може би си мислила за него... Прекалено много си мислила. Любовта на мъртвите е страшна. Обсебва те, не ти позволява да си щастлива. А ако все пак си щастлива, изпитваш вина. Ето, него го няма, а ти... И сега си помисли за него, бъди честна с мен!

- Господи! – изохка тя, направо се изплаши. – Майк, ти си мъжът, който винаги съм мечтала да имам. Често си мисля с какво те заслужих! Не разбираш ли, че те обичам? Колко пъти да ти го казвам, че да повярваш? И какво още да направя?

- Но си обичала и него, нали? Повече от самата себе си. А това не си отива за ден или два. Мечтала си да го имаш такъв, какъвто съм аз... Може би в мен обичаш онова, което си искала да е той. А той просто...

- Майк, престани! Той е мъртъв!

- Не и за теб. Не мога да се състезавам с него, уморих се да се състезавам. С времето той става все по-добър, а аз все по-лош. Ти обичаш неговото дете повече от нашите! Наблюдавал съм те...

- Майк! – направо се разплака. – И трите са наши деца. И ти ги обичаш еднакво! Както и аз, и двамата не правим разлика, нали?

- Понякога се съмнявам, изпепелява ме ревност, виждам го в Ясен, понякога и в Майк. Всички казват колко си приличат, а и не съм сляп. Кажи ми с това ли те привлякох още в началото, че сме си приличали?

Тогава влезе старият. Изгледа ги и двамата, поколеба се дали да излезе, но спря пред самата врата и запита:

- Вие да не би да се карате? И за какво? Та тя забрави сина ми заради теб. Две деца ти роди – погледна сърдито към Майкъл. - Не си ли й благодарен за това? Какво повече искаш от нея? – отвори вратата и изчезна, както се бе появил. Нима бе подслушвал? И какво бе чул от целия им разговор?

- Най-добре е да си лягаме – каза Ина и тръгна към спалнята. Пое по стълбите и преди да стигне, чу вика на момчетата:

- Не можеш да си легнеш, преди да си ни разказала приказката. Толкова дълго те чакахме. Още сме будни!

 - Иди при тях, разкажи им... Аз ще те чакам... - усмихна й се най-сетне Майкъл. – Ще те чакам – повтори и й се усмихна още по-широко.

Да, чакаше я. Когато влезе в спалнята им, той направо й се нахвърли. Смъкна ризата й, сутиена, разголи гърдите й, отпи от тръпчивото им мляко и захриптя над тях:

- Искам да проникна изцяло в теб. В сънищата ти, във всяка твоя клетка, да не оставя в теб кътче за никого. Дори за децата ни. Да си изцяло моя и на никой друг, жив или мъртъв. Единствено моя!

Облада я на пода, разпънал ръцете й, разчекнал бедрата й до болка, проникнал толкова надълбоко в нея, че тя изстена и остана без дъх, а той, заровил лице в гърдите й, повтаряше:

- Само моя, единствено моя!

- Само твоя съм! – успя да каже и усети как изведнъж той се отпусна. – Само твоя! – повтори и потрети и неговото успокоение я завладя и нея. Та тя го обичаше, що за ревност бе неговата? Нима живите ревнуват от мъртвите?

Да, живите ревнуват от мъртвите, бе го усетила многократно в Майкъл, но все отминаваше тази мисъл. А тя се е втвърдила в него, пуснала е корени, проникнала е изцяло в съзнанието му и не му е давала нито миг покой. Трябваше да го спаси, но как? Увлечена в отглеждането на децата, бе пропуснала нещо толкова съдбовно и за двамата! Но това втурване в нея, почти насилие, изведнъж й отвори очите. Първо трябваше да му го прости, ала и тя бе наранена. Защото не беше го очаквала от него! Точно от него! С Явор й се бе случвало в някоя от пиянските му нощи... Ето пак! Явор... Не го бе забравила и нямаше да го забрави, и ги сравняваше, и винаги печелеше Майкъл до днес, когато... сгреши. За първи път! И щеше да греши, беше жив! Изтръпна... Майкъл наистина бе прав, но нямаше право да я нарани!

Бяха утихнали в мислите си и двамата, когато ударите по стената ги сепнаха. Старият удряше с бастуна си.

- Вие двамата там мъртвите ли искате да събудите? Засрамете се, деца имате...

Те съвсем притихнаха, свили се един в друг като в утроба. Майк я пренесе мълчаливо върху леглото, обгърна я с ръцете и с краката си, така я притисна до себе си, та тя изстена:

- Не мога да дишам!

Той отпусна хватката си и каза:

- Вече не го искам в дома си.

- Но той е много стар и няма кой да се грижи за него – разбра го тя.

- Не е толкова стар, че да подслушва и да удря по стената.

- Стар е – успя да повтори само тя, а той притисна с устни устата й. И отново се нахвърли отгоре й.