Часовник в дъното на коридора
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Романи и повести
- Страници: 164
На 10 януари 1944 г. "летящите крепости" на англо-американците бомбардират София. Това е най-тежката бомбардировка. Сградата, където е Весела, също е ударена. Тя получава частична амнезия. От този момент до петнайсетгодишнината си тя не знае коя е, нито кои са нейните родители. Осиновена е от семейството на Люцкан Люцканов от Ловеч. Спомените й започват да се завръщат едва когато навлиза в юношеска възраст. За пръв път на 15 години научава, че е осиновено дете. После, вече като студентка в София, краката й веднъж сами я завеждат до бившето сиропиталище, в което е живяла преди бомбардировката. После си спомня как при тях, сираците, е идвала самата царица Йоанна да им носи подаръци на Коледа... По същия начин открива и жилището на една от лелите си. Тези кошмарни събития писателката описва в излезлия през 1982 г. роман "Часовник в дъното на коридора".
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
Коя съм аз? Където и да се намирам, с каквото и да се занимавам, дори когато спя или се храня, или разговарям за съвсем други неща, този въпрос е в мен, не ме оставя нито за миг, дълбоко в подсъзнанието ми или внезапно изскочил отгоре и властно изискващ отговор. Аз мога и да продължа да бъда тази, за която ме приемат всички. И защо да не бъдеш, питаше Антон. Име Велика Коларова, твърде условно наистина, но не е ли твърде условно всичко на тоя свят? Години двадесет и четири, но ти най-добре знаеш, че биографически годините не винаги отговарят на възрастта, една напред или една назад, какво значение има? И какво значение има, че никой не може да ти каже точно? Произход — служащи, професия — учаща, студентка във Висшия медицински институт, курс пети, това поне е точно. Висока един и шестдесет и четири, килограми петдесет и шест, очи сини, коса черна, нос правилен, особени белези няма. Така е записано в паспорта ти, а той е документ, който не подлежи на съмнение. Не подлежи ли? А името? А годините? А рождената дата? И тя е условна като името...
След като спорехме с Антон, винаги сънувах един и същи сън. Съня от моето детство. Той идваше рядко, два или три пъти в годината, както редки бяха и разговорите ни коя съм аз, и никога не приличаше на сън, а на нещо, което вече се е случило, и ще се случи отново, и отново ще се случва, колко пъти още, не знаех, повтаряше се през дълги равни периоди, както и разговорите ни. В него аз бях мъртва и в същото време виждах, чувах, исках да тичам, а не можех, притиснала лице към твърдата, миришеща на барут и дим земя. Ръцете ми, заровени дълбоко в нея, пускаха корени, усещах как и нозете ми порастват като корени все по-дълбоко и в различни посоки, докато тялото ми се превръщаше в дърво с дебела, яка, люспеста кора, но в дърво, което все още вижда и чува и не може вече да се откъсне от мястото си. В очите ми, те не бяха две, а много повече и виждаха в кръг, бягаха изплашени, прегърбени към дъното на улиците хора, полуоблечени жени, неразсънени люлеещи се деца, мъже, наметнали върху пижамите си тъмни, сливащи се с мрака палта. В моя сън между тях аз винаги търсех една приведена фигура, цялата в сиво, неясна и тя като другите, но която хлътваше изведнъж в цветното сияние на избухнал внезапно пламък и ставаше рязка и категорична. В сиянието на пламъка фигурата не спираше своя бяг, още едно вдшлване, и идваше мигът, когато едната ръка отхвръкваше на земята, а фигурата се навеждаше към нея, вземаше я в оцелялата и продължаваше своя бяг, крачките вече не бяха сигурни, тялото като че ли танцуваше на зигзаг, олюляваше се, търсеше напразно опора и падаше, изправяше се и отново рухваше като отсечено, разперило едната си ръка, в която държеше другата като знаме. Точно тук винаги се събуждах. Прегръщах коленете си, свеждах глава към тях и сълзите ми закапваха. За разлика от всеки друг път, когато плачех просто без причина и съзнавах, че плача просто без причина, от някакво свое вътрешно страдание, което нямаше име, след този сън аз плачех за себе си и за човека, паднал върху земята като върху едно деформирано странно разпятие, натежало наляво, към ръката, която държеше другата.
В такива мигове майка ми беше дар, пратен от небето. Тя идваше тихо, с едва забележима усмивка, освобождаваше ме от всяко притеснение, позволяваше ми да плача и да й говоря за своя кошмар, приласкаваше ме да бъда такава, каквато съм. И да не се срамувам. Нейната усмивка ми казваше, че и тя много е плакала и си признава, че е плакала, и усмивката й беше добра, разбираща и без пренебрежение, като човек, който също много е страдал.
Отново сънувах тоя сън. Но майка ми вече я нямаше в самотната студентска стая и аз прегърнах зъзнещите си колене, скрих лице в тях и сълзите ми мълчаливо закапаха върху завивката. Получи се голямо мокро петно като студен компрес върху лицето ми. После станах, добрах се някак до телефона и отново извиках Антон при себе си.
Той щеше да дойде, както бе идвал винаги през тия пет години, при всяко мое повикване, но неговото присъствие не ме освобождаваше от притеснението, не ми позволяваше да плача и да му говоря, за своя кошмар. Антон нямаше и понятие от кошмари, никога не беше ги имал, той даже не бе уверен, че изобщо ги има. А без него аз живеех във вечен страх. При мисълта, че всяка вечер, когато остана сама и затворя очи, може неочаквано да се появи моят сън, ме втрисаше, улавях се за първата книга, четях до късно и заспивах без да угасям лампата.
А след това се събуждах, убедена, че трябва да предприема нещо. Оглеждах дълго пространствата под леглото и дивана, дълго не се решавах и на края щраквах ключа с ожесточение.
„Знаех, че един ден ще си отидеш! — казваше често майка ми. — Боя се за теб...
Антон дойде запъхтян, беше тичал из целя път, прегърна ме, вече нищо не ме заплашваше, набрах смелост да отворя шкафа, от джоба на якето му се подаваше бутилка водка. Той пое двете чаши, напълни ги, подаде ми внимателно моята. И не ме изпускаше от погледа си. Жадно отпих. Търсех доводи, за да оправдая някак късното повикване, но Антон ме изпревари:
— Пак ли?
— Пак...
Не можах да излъжа, а се срамувах ужасно от себе си, от своя страх, с който нямах сили да се справя сама и той ме измъчваше и ме унижаваше. Съзнавах, че не съм от тия, с които се живее леко.
„Случихме с тебе” — казваше често баща ми.
Случил ли бе и Антон с мене? Едва ли... Той се разхождаше нервно по диагонала на стаята, изтръгнат внезапно от своя сън, стиснал чашата в едната ръка, с другата оправяше косите си и търсеше най-точните думи, с които да ми върне равновесието на света. Не обичаше нашите късни нощни разговори, въвличан в тях против волята си, стараеше се да ги избегне, както избягваше всичко грозно, болно, недъгаво.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.