Случвало ли ви се е да вървите из свежите и тихо прошумоляващи дебри на пролетна планина? Когато природата е влажна и все още спотаена, но вече съвсем готова да избухне в лудешки смях... И вие вървите. Следвате голяма, светла и сигурна пътека, по която са вървели хиляди крака на пътници. Тези пътници сигурно в голямата си част са били добри, но скучни хора – така ви се струва. Вие вървите. Много хубави гледки се изпречват пред вас и встрани от вас. Тази пътека неслучайно е проправена оттук – казвате си – ето затова са така хубави гледките и така пленителни картините. И вие вървите. Става ви малко скучно. И изведнъж пред очите ви, даже не пред, а съвсем в ъгълчето на зрителното ви поле се мярва нещо. Да? Какво е това? Това е началото на една съвсем незабележима пътечка. Тайна пътечка! – казвате си вие. Тиха и скришна. Какво ли ще видя, ако тръгна по нея? Какво ли няма да видя, а само ще предусетя? – казвате си и настръхвате от трепетно предчувствие. И тръгвате по пътечката... Ето това е тази поетична книга. Млката книга на Снежана. Тази пътечка. Самата нежна, малка и скришна тайнственост, скрита сред шубраците. Вървейки по нея ще срещнете самата Снежана – навела къдравата си и благородна глава, замислена за някого. Никога не питайте за кого. Ще срещнете и още един човек. Себе си. Но по-тих и по-красив отколкото се знаете. Продължавайте напред. По пътечката... Калин Терзийски Виж повече...