Г-жа Петрова ми даде ръкописа на своите мемоари, които прочетох с удоволствие. При сегашната умора и апатия тая книга има нещо, което привлича. Тя се прочита, без да дотегне. В нея има нещо ново – желанието на една българка да казва истината, каквато я чувства.
Авторката започва с една епоха, върху която е много писано и която тя не е преживяла с онези трепети на вълнение и страх, които предава по-късно при спомените си от двете тежки войни.
Покрай нещастието на България, което г-жа Петрова е имала възможност да следи и вижда там, дето то се е подготвяло и мътило, тя ни описва и своите лични трагедии. Без крясък, без възклицания, без сантименталност, нещо рядко за една жена, са предадени страшните моменти на онези преврати в личния ѝ живот, които ни откриват една борба и една героиня.
В книгата няма ни следа от оня вкус към клюкарство, който отличава обикновено политическите мемоари. Тактична, внимателна, авторката разказва живота на софийското дипломатическо тяло, на двореца, на приемите и срещите с чужденци, без да докосва оная страна на тези отношения, която ги прави сухи и официални. Без маниер тя намира за всекиго подходящата дума за характеристика, която обикновено е добра и благосклонна. Изглежда, че г-жа Петрова е запомнила само доброто, красивото, за враговете си, за неприятните ѝ личности – нито дума.
Историята няма вече никаква цена, тя престана да бъде наука. От пет-шест години насам целият свят гледа как отделните народи употребиха безкрайни усилия да фалшифицират събитията. Всеки бяга от отговорност, всеки тълкува и съди, за да бъде сам по-добре защитен. В най-великата епоха на човечеството стават най-великите престъпления към историческата истина.
Епохата на цар Фердинанда се завърши. Сега тая епоха трябва да бъде разбрана и изучена без страст, спокойно. Мемоарите на г-жа Петрова са принос към това.
Но най-важното достойнство на тези мемоари е тяхната литературна цена. Авторката за пръв път пише. Тя дори няма един подреден план на работа. Но въпреки това умее да каже онова, що е видяла, без да прибави към него онези хитрости и обяснения, които се наричат лоша литература. Нейният език налучква най-подходящите думи за характеристика, нейният стил отделя дребното от значителното. Тя дава къси изречения, понякога само от една дума, без всичко това да мирише на маниера, с който си служат прононсираните журналисти и писатели. Свежест, преснота и доброта се чувстват навсякъде. Един художествен усет, в който няма романтизъм, ни буржоазен сантиментализъм, а само здраво реалистично чувство, отличава тези мемоари. Друго тяхно достойнство е, че те са лишени от многословие, без което не могат жените писателки.
В мемоарите няма дати, няма строга последователност. Те почват с посещението на княгиня Клементина и свършват с раздялата на авторката от дома ѝ, от децата ѝ. На венецианската гара тя се разделя и с малката си дъщеря. „Тренът бавно се изтегли. Той ме отнасяше към вечната ми самота.“ Тази е последната фраза на книгата.
В продължение на повече от тридесет години, преминала през всичкия възможен блясък на голямата аристокрация и царския двор, една българка разправя преживяното и видяното с истински героизъм. Някаква първобитна енергия, от която блика смелост и мъдрост, крие тая жена. Тя пише съвсем просто, а все пак така, както не е писал друг. Тя не повтаря мислите си чрез оная словесна изобретателност, която владеят фразьорите. Всичко у нея е съкратено до най-повърхностно скициране. Но този вкус към оценка е добър. Тя не знае дори с какво би предизвикала любопитство или възхищение на публиката. Навикнала да бъде безгрижна към клюките и враговете си, не държи сметка как може да привлече повече читатели. У нея липсва всяка литературна хитрост. Тя е написала спомените си, както би искала да ги разправи при една беседа. И затова те ще се оценят и посрещнат добре.
Димо Кьорчев
Часът беше пет следобед, когато майор Рачо Петров1 оживено влезе в стаята и радостно ме попита: „Има ли що да облечеш, утре, часа в 11 преди обед, пристига князът наедно с майка си княгиня Клементина.“ Сърцата ни затуптяха. Едно необикновено радостно събитие във времена, когато атмосферата беше задушна. Току-що бяхме се малко успокоили от непрекъснатите бунтове и смутове, след абдикацията на княза Батенбергски2.
Дохождането на княз Фердинанд в България беше вече смекчило натегнатото положение, в което се намирахме от година насам; ето че и със своето идване августейшата му майка щеше да повдигне настроението и събуди надеждите, и амбициите на младия народ.
Цялата вечер прекарахме в приготовления. Рачо Петров си кичеше генералщабния мундир. Той бе получил нов орден за встъпването на престола на княз Фердинанд и с детска радост го окачваше.
На другия ден към 11 часа всички канени бяха вече в Голямото антре на двореца. Там бяха полковник [Сава] Муткуров, военен министър, всички други министри, без Стамболова3, който наедно с княза беше отишъл да среща високата гостенка, висшите офицери, цялата свита, повече чужденци, които бяха придружили младия княз: Фон Лааба, таен секретар, граф Дьо Грено, маршал на двореца, граф Дьо Бурбулон, началник на протокола и частен секретар, барон Добнер, шалмайстер[1], офицер от австро-унгарската армия, служил в същия полк с младия княз, доктор Икалович, частен лекар, ротмистър Петър Марков, командир на конвоя, доктор Димитър Станчов, частен секретар, Тъпчилещов, началник на канцеларията, Моравенов, началник на ордените, и др.
Тогава железница имаше само до Цариброд[2] и пътуванията ставаха с кола. Нейно царско височество княгиня Клементина, идеща от Цариброд, слезе от каляската, подкрепена от сина си, и се измъкна от шубите и покривите, които в тоя ноемврийски ден ѝ бяха необходими. Тя, макар с напреднала възраст, изглеждаше бодра, весела и доволна. Изминаха години и впечатлението ми от тая величествена личност остана неизменно. Неволно почувствах, че трябва да се поклоня. Макар извънредно млада и неопитна, разбрах, че това е човек от друг мир, друга култура и други чувствания, Рицарство, благородство бяха отпечатани на това мило и добро лице. Ще минат още години и все повече и повече ще се убеждавам колко рядък е случаят да се види отблизо, непосредствено такава необикновена личност.
Представянето мина бързо. Княгинята се чувстваше уморена, а главно студът и мъглата я бяха доста измъчили. Князът ни нарече всички по име, тя ни подаваше ръка, а ние почтително я целувахме. Наедно с нея пристигна и нейната почетна дама госпожица Дьо Грено, сегашната госпожа д-р Станчова.
Приемът се свърши и ние в красиво настроение се върнахме по домовете си.
С дохождането на августейшата княжеска майка започва епохата на възраждането на България. Истинският господар и владетел тогава беше Стефан Стамболов, който, макар и млад, с особена сила, умение и твърдост ръководеше съдбините на младото княжество. Княгиня Клементина му донесе блясъка, връзките, такта, които естествено не бяха достояние на никой от синовете на недораслия народ.
Чудни вечери, забавления, танци! Лека-полека обществото почна да се формира, а столицата да се гради. Тогавашният кмет, Димитър Петков – Свирчо4, с рядка предприемчивост и кураж събори цели квартали и без да се вслушва в олелията, подигната от пострадалите домопритежатели, планира улици, разшири ги, строи и краси където и колкото можеше.
Нравите бяха още запазили своята чистота и патриархалност. Така например в началото, когато в кабинета на Стамболова бяха влезли [Константин] Стоилов, [Григор] Начович и [Димитър] Тончев, княгиня Клементина покани някои от министрите с жените си, някои от свитата с жените си и нас в Рилския манастир на двуседмично гостуване; всички единодушно отказаха да дойдат с жените си по причина, че августейшият ѝ син не бил още женен. Стамболов трябваше отпосле да обясни на княза, че тия отношения не съвпадат с нашите привички и обичаи. Какво ли би казал Стамболов днес? Князът повече не настоя, той с готовност се съгласи да съблюдава до края строгостта на нашите нрави.
За пръв път княз Фердинанд трябваше да празнува рождения си ден в новото си отечество, в което стъпи с риск на живота си и в което стоеше под ежедневния страх от някакво странно покушение. Когато двадесет години след това бях канена на обяд от белгийския министър на външните дела господин Д’Авиньон, той в продължителния си разговор ми казваше как княгиня Клементина била отишла у близкия си сродник – белгийския крал Леополд II, да го пита дали нейният син трябва да приеме или не българския престол. Отговорът на крал Леополд бил: „Оставете го да се поразходи, ще му остане поне споменът, че е бил владетелен княз; все едно повече от 6 месеца и не ще остане“, и ето вече двадесет години се изминаха и княз Фердинанд е още там и цяла Европа му се кланя, прибави белгийският министър.
Княгиня Клементина крепеше любимия си син и полагаше всички усилия, за да направи тежката му задача по-лека и по-приятна. Тя реши да му устрои едно особено празненство, което трябваше да го поласкае, да му събуди амбициите, да го развлече.
Без знанието на княза някои от дворцовите дами, някои от госпожите на министрите бяха поканени да вземат участие по случай рождения ден на княза в една жива картина. Роклите ни бяха подарени от княгиня Клементина и шити в двореца. Една вечер се състоя първата репетиция. На нея лично присъстваше и вземаше участие княгиня Клементина.
Картината бе удивително красива, а споменът за тия дни е безценен. Ниско, върху едно голямо кресло, обвита от главата до краката в бял тюл, обшит с емблемата на френската бурбонска лилия Fleur de Lis, обсипана с безценни камъни, седеше неподвижна с чудния си профил княгиня Клементина, опряна на една колона, върху която бе поставен бюстът на българския княз, над когото държеше лавров венец облечената в бяла рокля красива госпожа Мара Белчева. От двете страни – българските цветове, представени от госпожите Станчова, майор Маркова и мене, кобургските цветове, представени от госпожите Грекова и Тончева. До бюста на княза маршал граф Дьо Фораст, в стара българска царска носия, представляващ миналото, което сочи с пръст настоящето – княза. До него стоеше флигел-адютантът майор Стоянов в красива синя форма, представител на младата, жизнерадостна и храбра армия, която две години по-рано бе смаяла света със своите подвизи. Долу – ред госпожици и господа от свитата в различни български носии.
Тия репетиции се продължиха цяла седмица и князът все още нищо не подозираше. Очакваният ден, 14 февруари, дойде. За пръв път бяха канени и чужди представители. Барон Буриан – Австрия, граф Сонац – Италия, господин Данич – Сърбия, г-н Аргиропуло – Гърция, княз Гика – Румъния, всички, които признаваха тогава княза на България.
Всред най-голяма тишина се вдигна завесата. Картината бе осветена, от бенгалски огньове с българския трикольор. Тихо, в хор запяхме българския химн, изслушан от княза и публиката на крака. Ентусиазмът бе неизказан. Князът Трогнат отиде да целуне ръка на майка си. Веселието и танците продължиха до късно. Тая картина, произведена после във французката илюстрация, възбуди много гнева на Русия и Франция. Ред статии се написаха против България, княза и майка му.
Политическите събития, разнообразни и тревожни, се нижеха от ден в ден. България при все това се закрепваше и усилваше. Тъкмо в този момент политиката на Стамболова се увенча с грамаден успех. Султанът, червеният султан, далекогледният и голям дипломат Абдул Хамид, даде на Македония пет български владици. Камбаните звъняха, възторгът бе голям. Тук-там крайните русофили, кръвните неприятели на Стамболова, негодуваха. Натегнатото положение и вечният страх от агентите продължаваха.
Русофилите настойчиво шушукаха, че Стамболов изкуствено създава тия опити за покушение, за да държи княза във вечен страх и да остане той господар на положението. Такъв беше случаят с Паницовия комплот. Една сутрин осъмнахме с арестуването на Коста Паница, майор Кисов и др. Оказа се, че майор Паница готвел някакъв преврат, свалянето на княза и арестуването на министрите. Съдът се състави. Майор Паница бе осъден на смърт и застрелян5. Истината по тая работа е навярно закопана с генерал Муткуров и Стефан Стамболов. Впечатлението беше тягостно. Стамболовото управление вземаше вече вид на диктаторство. Негодуванието неусетно се усили. Жертва на това стана министър Белчев, който, връщайки се една вечер от Министерския съвет, бе убит от непознато лице6. Гоненията се усилиха. Тогава съдиха и осъдиха на смърт Миларова7, а на петнадесет години Петко Каравелов8 като съучастници в заговора против Стамболова, жертва на който стана добрият Белчев.
Недълго след това[3] бе убит в Цариград най-умният ни и благороден дипломат и държавен мъж д-р Вълкович9. Убийството му, възмути цяла Европа, чиито представители в Цариград бяха лични негови приятели.
Парите на Азиатския департамент10 започнаха да играят по-усилено своята роля.
Вечеринката, която тая вечер трябваше да се състои в двореца, се отмени. Наложи се тридневен траур. Обаче и това покушение не допринесе нищо за премахването на омразния княз Фердинанд, чийто трон постепенно се закрепяваше. Политиката на Стамболова, макар и открито противна на Русия, бе вдъхнала доверие и уважение на Англия, Италия и Австрия. Германия само, чиито връзки с Русия бяха още доста здрави, се държеше настрана. Политиката на Бисмарка, завещана от императора Вилхем I – Германия да бъде непрекъснато в приятелски отношения с Русия, – не бе още изменена.
[1] Началник на конюшните. — бел. ред.
[2] Дн. Димитровград — Югославия. — Бел. ред.
[3] На 12 февр. 1892 г. — Бел. ред.
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.