I. глава

Два месеца вече ставаха, откато Митрофан Дакито, именуем още Прасето, беше назначен мирови съдия в спокойния градец Б.[1] Много пъти Дакито беше прочел министерското предписание и гледал лъскавия червен печат на конверта; дълго време беше се чудил и размишлявал и най-после беше дошъл до заключение, че понеже е назначен за съдия, то той вече е съдия. След като разреши тъй чудно голямата тая задача, той се успокои. Това знаменито произшествие произведе бързи изменения в обичаите и в характера му. Той вече не посещаваше Донювото кафене всяка вечер късно, за да гаврътне един „напръстяк“ ракийка, както се изразяваше, и да позакачи дядо Рача Бейката. А трябва да ви кажа, че Донювото кафене беше мястото, дето се събираха всичките първенци, а дядо Рачо Бейката беше общият смехотворец, без когото Донювото кафене губеше непременно посетителите си. Например дойде някой до вратата и попита: тука ли е Бейката? Ако кажат: тука, той влизаше; ако ли кажеха: няма го, той се връщаше, като избъбряше със зъбите някоя къса, но енергична псувня. Но, за щастие, дядо Рачо Бейката отсъствуваше от поста си твърде рядко. Доколкото се помни, само два пъти се беше случило да го няма, и то по причини, независещи от него: първия път, когато го беше затворил началникът за една нощ в Ранковия обор при старото му магаре по причина, че Бейката, в присъствие на мнозина съграждани, беше нарекъл началника не знам защо „добито'к“, като мислел, че няма да разберат тая влашка дума, и втори път, когато се беше подхлъзнал и струполясал из осемнайсетте стъпала на стълбата на Вакуфския хан, в който случай не беше изгубил друго, освен един преден зъб и ключа от килеря си. Тия две приключения бяха произвели голям шум на времето си и дядо Рачо Бейката беше станал по-предпазлив и беше дал клетва да няма никакво сношение с тия две коварни неща: влашкия език и стълбата на Вакуфския хан. Но той напразно фърляше негодуванието си върху тях единствено. Причината за гореописаните злочестини лежеше по-дълбоко, а именно: в дъното на чашите на Донювото кафене. Но дядо Рачо Бейката нямаше способността на философа и не обичаше да се впуска в дълбоки размишления и да издирва причината на причините. И добре правеше.

Но, както казахме, Дакито вече не посещаваше прочутото кафене. Много дни наред посетителите фърляха печални погледи на мястото между излепения с хартия прозорец и къта, което отсъствието на почтената фигура на съдията беше оставило празно. Всеки разбираше причината на това внезапно изчезване на Дакито от хоризонта на Донювото кафене и правеше надлежните разсъждения в тоя случай.

- Прасето не иде вече, надува се - казваше важно един, като ударяше силно по масата чашата, що едвам беше изпразнил.

- Судия-човек, порасте му работата - отговаряше други, доволен, че е казал една голяма истина.

- Магаре-човек! - избъбра Иванчо Добрутрото, който беше много сърдит на Дакито по причина, че Дакито, когато заминаваше край лавката му, не се спираше и не посядаше на дъската между кринчето с циганските гвоздеи и копанята с кромида, както правеше преди назначението си. - Магаре-човек: едно добрутро не ти казва вече! Судия!

- Я си гледай работата ти! Тебе остало да мислиш!... Да не искаш тебе да изберат за судо? Хей, братушка, там трябва ум! Не се иска да знаеш как се продават мъниста на селянките и как се бранят мухите с метла от книга, ама глава, глава се иска, братушка! - каза една друга личност, която имаше вече съдба при Дакито; тя придружи последните си думи с едно движение на ръце около главата си, като ги постави на почтено разстояние от ушите, чрез което определяше големината на главата на съдията.

Горе-долу все подобни на тия бяха размишленията, които Дакито с променението образа на живота си възбуждаше в обществото от Донювото кафене. Но той малко се грижеше какво е мнението на неговите съграждани и от ден на ден пазеше по-голямо достолепие и тържественост в обноските си. Например, когато вървеше из пътя, той гледаше все направо пред себе си и само когато забележеше с някое око, че се готвят да му станат на крака, той се извръщаше с достойнство и поздравяваше, като прибързваше да каже и „благодарим“ в предположение, че отсрещният го е питал: „Как сте със здравето?“ Преобразование се виждаше и в облеклото му. Прежната кожена шапка, лъснала от носене, се замени с нова, която Дакито имаше грижа всяка заран да свива на върха, това му придаваше по-голямо благородство; сетрето си, което на гърба имаше като герб едно околчесто петно от дървено масло, белизняво и лъскаво, беше дал на един евреин да го изчисти с газ, от което винаги се разпространяваше около Дакито някакъв неприятен дъх. Но Дакито беше привикнал на тоя дъх и когато някой очуден и с потърсване кажеше: „Тук нейде се е разсипало газ, вонее страшно“, Дакито отговаряше спокойно: „Ба, нищо няма разляно, га'зът, то е здраво!“

Той знаеше, че съдията, за да го почитат, трябва да се държи тежко и да не показва слабост в нищо. Когато щеше да каже нещо, той по-напред помислюваше, което се познаваше от това, дето лявото му ухо трепереше бързо. Усмивката му беше много рядка, но затова, когато се усмихваше (той никога не се засмиваше), устата му се разтваряха грациозно и очите му добиваха изражение толкова приятно, щото ти се чинеше, че ти казва: „Господине, да!“ Но въобще лицето му беше сериозно и занято. Например появи се някой селянин на полуотворената порта с гъска в ръка и гледа към двора. Дакито, който обикновено седеше на одърчето си и гледаше към лозата замислено, заведнъж направяше да излязат две големи бръчки на челото му - от долу на горе, и викаше:

- Що дириш ти там, чичо Иване! Остав там онуй на момчето - и той смигваше на слугата си, който поемаше гъската и изчезваше.

- До'ди, до'ди, да видим що има на ваше село.

Или пък го питаше някой приятел:

- Бай Митрофане, не се виждаме. Що правиш, боже мой?

Тогава Дакито направяше едно начумеряне, сиреч тоя път резките се простираха надлъж по челото, и като примижаваше като човек, който се готви да кихне, казваше:

- Решения! Решения! Дела много! Бог да пази! Пък време няма. Законите, новите закони. Знайш, иска човек да. Право ти казвам, бог да пази!

И Дакито пак отваряше очите си и гледаше въпросително в лицето на събеседника си.

Но Дакито никога не правеше решения. Г. Лукиановите закони за него бяха непонятни и несъществуващи. Процедурата на съденето, току-речи, беше същата, както и при каймакам Нусреф-бей във Враца, при когото Дакито беше стоял дванайсет месеца в качество на ааза. По щастие секретарят беше оставил на Дакито труда само да подписва книжата.

Но за чест на Дакито трябва да кажем, че милосърдието му се равняваше с невежеството му, и той побледняваше, когато секретарят му покажеше някой член от наказателния закон, чрез който се осъждаше някой, задето е дал плесница някому, на три месеца затвор.

- Не, не, аз не мога. Тоя закон не е християнски. Бог да пази!

- Но друг член няма, това е наказанието - казваше му секретарят, разчувствуван от думите на съдията.

- Не, не, това не бива! За една плесница три месеца затвор! Та какво е една плесница! Една плесница е нищо. Човек, доде е жив, се' ще му се случи да даде или да му дадат една плесница. Ти помниш, лани на Първановата сватба, докторът ми удари една плесница, че бях казал, че кобилата му е сляпа с лявото око, а той я фърляше на пиянко и тогава беше писал във вестниците, че е английско-тюркийско произхождение. Пхюй, лъжец. Е, виках ли го на съд аз?

- Вие го не викахте, защото то беше на сватба. Ламбо Минчев се оплаква сега и иска да накажем според закона Митрето.

- Три месеца! Пхюй! Ами нали той е челечец, има деца и фамилия? Турци ли сме? Не, аз тоя закон не припознавам!

- Няма какво да правим, по тоя закон съдят сега и в България - думаше секретарят.

- Не можем ли инък да решим работата, а?

- Как инък?

- Например да решим и Ламбо да удари на Митрето плесница, две плесници! Тъй правеше и Ахмед Ходжа - кадията едно време. Тъй и Ламбо ще стане задоволен и хазната няма да храни затворници.

- Не може! - думаше секретарят и клюмаше значително.

- Не може? Е добре, тогава осъди го ти! Омивам си ръцете.

- А, туй не може.

- Как не може?

- Аз съм секретар.

- А аз съм съдия, сиреч твой началник!

- Аз ти заповядвам, аз те упълномощавам! Който каже нещо, отговарям аз! Но ти отговаряй на бога! - викаше развълнуван Дакито и отиваше към вратата, като гледаше секретаря си в носа.

Но тая чувствителност не бъркаше ни най-малко на Дакито да расте нашир и дебелина. Природата го беше създала за съдия. Всичко в неговата персона беше пълно, валчесто, кръгло, гладко и спокойно, като широка съвест. Снага въобще имаше ниска, но дебела и когато зимно време обличаше големия си кожух и си увиваше врата, или по-добре мястото му между главата и трупа, с безконечния си шал, тялото му ставаше една четвъртита маса, която се движеше с мъка. Главата му беше удивително валчеста и носът, който беше малък и чипав, едвам се показваше между меснатите му бузи. Очите му бяха малки и както и подстриганите му мустаци, не даваха голяма изразителност на лицето му, освен когато мечтателно погледнеше лозата: само лявото му ухо оживяваше физиономията му, като трепереше бързишката, когато Дакито решаваше в ума си някоя съдебна задача.