Първа част

Вселената в мен

Увод

Автомобилът се движеше бързо по потъналата в мрак магистрала. Единственото, което виждах, беше тъмното бъдеще, което ме очаква. Умът ми не можеше да приема повече случващото се. Приятелите ми бяха до мен на задната седалка. Гласовете в главата ми бяха стихнали и чувах само един от тях: „Умри в светлината!“.

Отворих вратата, до която седях, и изскочих навън още преди колата да е спряла. Претърколих се няколко пъти и се затичах в обратната на движението посока. В далечината видях приближаваща се бързо светлина. Това беше моят шанс. Знаех, че няма как да умра. Смъртта беше загубила властта си над мен.

Засилих се и скочих с главата напред, посрещайки предното стъкло на връхлитащия автомобил. Чух зловещо хрущене... и вече гледах отстрани.

В следващия момент осъзнах, че съм някъде там – навсякъде и никъде. Бях наблюдателят. Гледах как тялото ми постепенно пада на земята, а едновременно с това все още го усещах. Някаква невидима сила положи физическото ми тяло нежно на асфалта, а същевременно бях високо над него.

Чувах виковете на приятелите си, които се бяха събрали около тялото ми. И отпътувах, напускайки света... В следващия миг бях достигнал крайната си цел. Носех се сред безвремието и бях във Вечността. Дишах от само себе си, поемайки в несъществуващите си дробове цялата Вселена и всичко, което Е. Божественият разум и аз бяхме едно и също – безкрайно Цяло.

След това почувствах полъха. Викаха ме. Усетих как някаква могъща сила ме всмука и през тунел, облепен по стените с безброй моменти от досегашното ми съществуване, ме изпрати обратно на Земята. Отворих очи и извиках. Мигновено почувствах остра болка, но тя нямаше значение. Знаех кой съм в действителност.

Началото

Сливен,

близо двайсет и осем години по-рано

31 декември 1980 година. Рожденият ми ден. Необичайно топъл и приятен. Майка ми върви, хванала под ръка баща ми, облечена в пролетна рокля. Температурата е над 18 градуса по Целзий. В 12:00 часа на обяд се е чул първият писък, с който съм посрещнал света. Помня го. Видях го отново близо 28 години по-късно. Малко телце, окъпано в кръвта на майка си, и блажената усмивка на нейното лице. Градският часовник свирел своята песен, отчитайки средата на деня. Някои от децата, които са се родили през тези дни, не успели да оцелеят. Страшната снежна буря, разразила се след изписването ми от родилния дом, прекъснала тока, а температурите паднали рязко и бързо под нулата. Нафтовата печка в апартамента на семейството ми и намесата на невидимите ангели, които винаги бдят над нас, спасили живота ми.

Проблясъци

Лас Вегас, 2008 година

Дните отминаваха бързо и като че ли се случваха много и същевременно твърде малко събития, на които да отдам значение.

Катеренето и допирът до скалите и могъщата сила на природата събуждаха у мен дълбоко задрямалото усещане за нещо осезаемо, по-реално от действителността, която ме заобикаляше. Чувството за истински живот в настоящето – което тогава означаваше досегът до многобройните маршрути по вертикалните скални стени, разговорите около лагерния огън и тишината на звездите над нас, които искаха да ни покажат своите тайни – се прокрадваше бавно, но сигурно вътре в мен.

Впивах поглед в заобикалящия ме свят, виждайки, че имам всичко, за което някога съм мечтал. Но защо не се чувствах удовлетворен? Защо имах постоянното усещане, че нещо в уравнението липсва? Защо бях подтикван постоянно да търся нови изживявания на ръба на познатото и отвъд него? Въпросите идваха и си отиваха. Понякога им отдавах значение, размишлявайки върху тях по-дълбоко, а често просто пренебрегвах тяхната поява с поредната бутилка бира или притъпяващото ума въздействие на марихуаната.

Дните идваха и си отиваха, но усещането за предстояща промяна не само че не изчезваше, но и засилваше своето присъствие.

В живота ми започнаха да се появяват хора, в които виждах привлекателността на особен вид познание и лична свобода, за които толкова силно жадувах, без всъщност да разбирам изцяло, че това наистина е така. Духът ми подаваше сигнали, на които не можех да устоя.

Поредната неделя. Край на седмицата за едни, а за други ново начало.

Светла къща със средно голям двор и зелени растения, които да разведрят малко пустинната действителност. Усмихнати лица и бляскащи очи. Усещане за неопределено наелектризиране във въздуха, за което смътно си спомнях и преди.

„Искате ли да бъдете посветени в Енергията на Живота?“ беше въпросът, чийто отговор щеше да промени настоящето и бъдещето ми, без дори да съзнавам това. Зададе го стройна и красива жена на неопределена възраст, с изправена стойка и топла усмивка.

„Да! Разбира се!“ – отговорих, без дори да се замисля какво означава това. Заведоха ни в една стая и коленичихме на пода, за да може жената да извърши необходимите свещенодействия. Не усещах нищо до момента, в който не ми зададоха въпроса: „Приемаш ли Божествената енергия вътре в теб?“.

„Да!“ – отвърнах и нещо силно трепна вътре в мен.

След това се събрахме в кръг и пяхме „Аууууум“. Гласовете ни се сливаха и като че ли събуждаха добре забравено знание за Единност.

Изобщо не знаех какво правя на това място. Беше време да се махам оттам.

Но онова „Да!“ беше отключило вратата към вътрешното измерение на Духа, който търпеливо очакваше да бъде поканен на сцената, за да заеме своето място в изключителната пиеса, наречена Живот.

Започнаха да ме занимават нови, все по-интересни аспекти на съществуването. Привличаха ме музиката, изкуството, както и силата на кристалите и полускъпоценните камъни, които като че ли говореха директно на душата ми, нашепвайки ми от какво има нужда тя.

Попадах на книги, които тепърва щяха да ми дадат по-ясно разбиране за собствената ми същност.

Променях се.