Да откриеш виновния
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза
- Страници: 107
Димитър Паунов е роден през 1942 година в София. Работи в нефтопроучвателна бригада, в кремиковския вестник "Литературен фронт". Специализира в театър "Берлинер Ансамбъл". Носител е на наградата на ЦК на Димитровския комсомол. Автор е на сценарии за игрални филми и на книгите "Първо лято", "Да откриеш виновния", "По мокрите улици", "Малки състезания" и "Самотният пътник за Берлин"
Виж повече...
Да откриеш виновния
Димитър Паунов
НОЩИ
Седях в ъгъла на леглото. Болното момче мълчеше и гледаше през прозореца. Бяха първите горещи дни на май.
- Ако бях здрав, щяхме да ходим на танци - каза момчето, - щяхме да ходим на Дунав. Обичаш ли да се къпеш?
- Обичам - рекох.
- Да танцуваш?
- Аз лошо танцувам.
- Лàила ще те научи - каза момчето. - Лàила с удоволствие ще те научи.
Бяхме приятели, а ето - всичко отиде по дяволите. Не исках да се караме, болното момче също не искаше. Гледах под одеялото неговия изпънат крак - не му казваха, че има туберкулоза, и момчето мислеше, че ще оздравее.
- Обичах да танцувам - каза то. - Всяка вечер ходех в „Лотос“ и знаеш ли, сега ми е най-мъчно, че не мога да танцувам.
- Като оздравееш, ще идем заедно - рекох.
- Ще дойдеш ли догодина?
То се надяваше да оздравее, а не знаеше, че има туберкулоза.
- Ще дойда - казах.
- Тогава ще идем в „Лотос“ - там свирят хубаво. Обичаш ли хубаво да свирят?
- Обичам.
- Ще те запозная и с хубави момичета - каза болният. - По цяла нощ ще се разхождате.
- И сега се разхождам.
- Не, ше те запозная с момичета, на които това е работата.
- Добре - казах, - има време.
Щяхме да се скараме, но се размина. Досега винаги се въздържахме и не знаех още колко пъти ще успеем. Аз чаках Лàила.
- Защо е на училище? - запита момчето. - Можеше да не ходи.
- Вече доста отсъства този месец.
Звучеше глупаво. Трябваше да измисля нещо друго, а не исках да мисля - беше време Лàила да се върне, тя не идваше. Може да е останала с приятели, може да има работа някъде, а може би - след снощи - не иска да ме гледа.
Момчето каза:
- А преди никога не отсъстваше.
- Радвам се - отвърнах.
Щяхме да се скараме и да свършим с тези приказки. Момчето е болно и вече няма да ходи; чувствах се щастлив, че съм здрав, но не исках да се караме.
- Знаеш ли - каза момчето, - тук има един клуб, в него гасят лампите. Започнем да танцуваме, а лампите изгасват.
- Сигурно е интересно - казах.
- Много. Там всички ходехме, и Лàила
Чухме как се отваря входната врата и в другата стая влизат много хора. Викаха и се смееха, а Лàила дойде при нас.
- Той чака дълго - каза болното момче.
Лàила ме погледна - стори ми се много красива, сякаш не бях виждал по-красиво момиче. Чудех се какво ше направи след всичко, което стана, но тя мълчеше, застанала зад мен, и ме държеше за рамото. Най-после запита:
- Как си?
- Добре - отвърнах.
Мислех - ще се срамува, ще се черви; а Лàила отиде до болното момче и го целуна.
- Днес не боли - каза то.
- Не боли?
- Съвсем малко, а ето - приказваме близо час и никак не боли.
- Това е хубаво - рече Лàила.
- А той ще дойде догодина и ще излизаме заедно - каза момчето. - Ще идем в „Лотос“.
- Непременно - добавих аз.
Лàила ме погледна - знаехме, че момчето няма да ходи. В другата стая свиреха на китара и пееха за Лàила: погледът й бе щастлив. Помогнахме на болното момче да излезе и го настанихме на дивана. Обичаше песента и сега му беше приятно да седи с другари. Седнал в ъгъла, гледах всички - със съучениците на Лàила отдавна се познавах, - а тя дойде и запита:
- Какво има?
- Нищо - казах, - просто съм изморен.
- От какво?
- От нищо.
- Ако искаш, нека излезем - предложи тя. Вън мръкна, по улиците моторният шум бе изместен от човешки гласове. Те говореха чужд език.
- Много ли искаш? - запитах.
Лàила ме погледна. Умееше да гледа и аз се усмихнах.
- Както решиш - рече момичето.
- Добре, нека се разходим. Ще тръгна първи, после ти.
Чаках на стълбите, Лàила изтича след малко, върна се да вземе кърпа и всички разбраха, че излизаме. Нищо, ще има какво да приказват цяла седмица.
- Не се ли сърдиш? – запита момичето.
- Все едно – казах. – Не искам да зная какво мислят.
- Никога не слушаш другите.
- Такъв съм - рекох. - Точно такъв!
Бяхме решили да бягаме през границата, но ми се струваше глупаво – никъде не бихме могли да се наредим добре, щом не го направихме тук. Навсякъде има хора и те живеят, а ние решихме тук. Навсякъде има хора и те живеят, а ние решихме да бягаме.
- Ако идем другаде, и там ще бъде същото – казах.
- Няма да бъде.
- Тогава върви – рекох.
Момичето реши да каже нещо, но замълча. Не можех да обясня на Лàила защо е глупаво да бягаме, пък и не би разбрала. Имаше познати в Италия и мислеше, че все някак ще се наредим.
- Трябва да останеш при брат си - казах.- Той е болен, не може да ходи.
- Знам - отвърна момичето. - Друго?
- Какво друго?
- Нищо - каза то. - Да се качим на нашата кула?
Лàила вървеше, както винаги, с вдигната глава. Беше ми мъчно. Минахме крепостния ров и тръгнахме по тесните стълби: това бе нашата кула, но днес изглеждаше чужда.
- Ако имаме дете? - запита Лàила.
- Глупости.
- Все пак, ако имаме?
- Няма да имаме. Защо трябва да имаме?
Исках да бъда голям и силен, обичах да се правя на голям и силен; Лàила знаеше това, а ме търпеше.
- Кръсти го Роберт - предложих.
- Роберт? Нали искахме дъщеря?
- Просто ми харесва името.
- А защо не каза женско име?
- Сега ще се караме ли? - запитах. - Много ли държиш да се караме?
Чувствах се виновен, че не мога да обясня колко е глупаво да бягаме. Лàила не знаеше къде да иде, бе започнала всичко от малка; вече нямаше работи, които не е вършила, и искаше да се махне оттук.
- Не вярваш ли, че те обичам? - запита тя.
- Може би.
- О, това не биваше - рече момичето. - това е лошо…
Знаехме всичко и нямаше нужда да говорим, защото мислехме за едно и също. Когато стигнахме върха на кулата, наоколо стана съвсем пусто.
- Да седнем? - запита Лàила.
- Все едно - отвърнах.
Щяхме да живеем в Рим, защото Лàила имаше роднини в Италия. Бяхме малки и искахме да идем някъде. Щяхме да заминем за Испания – да гледаме бой на бикове, а нищо не излезе. Под нас течеше Дунав и отсреща огньовете на Земун се отразяваха във водата. Долу чакълът по брега мазно блестеше. Седяхме върху бойниците, а реката опасваше целия град и изглеждаше огромна.
- Това ли е всичко? - запита Лàила.
- А ти какво искаш?
- Нищо.
- Добре – казах, - щом е нищо…
Ето как всичко свърши - Лàила бе първата ми приятелка.
- Хайде да тръгваме – казах.
- Бързаш ли?
- Бързам.
- За среща?
- Не – отвърнах, - нямам среща.
Исках да кажа хиляди работи, а нищо не излезе. Целунах Лàила – тя не разбираше, че много я обичам. Не знаех как да обясня, пък и не би повярвала – тя никому не вярваше. Двамата искахме да се махнем оттук, Лàила бе съгласна да дойде в България, после решихме да бягаме - Лàила знаеше как ще направим това. От снощи всичко бе друго и аз се плашех; аз исках да се върна в къщи.
- Да вървим ли? - запитах.
- Не.
- Утре ще ставам рано - казах, - аз заминавам.
Лàила заплака - тя не знаеше. Не искаше да тръгвам и се страхуваше от дете; бяхме малки за такива работи, но ето - случиха се и не знаехме какво да правим.
- Хайде да вървим - казах. - Ще настинеш.
- Нека поседим още.
- Не, друг път.
- Но ти заминаваш.
- Един ден трябваше да замина - отвърнах.
После си тръгнахме. Вървяхме по главната улица, пълна с хора, излезли да се разхождат. Когато минавахме под лампите, всички се обръщаха да гледат - може би защото Лàила плачеше.
- Дръж ме за ръка - казах, - голяма работа, че ще видят.
- Няма значение - рече тя. - Не ме засяга. Говореше на жаргон и беше прекрасна, само че го разбрах късно. Когато стигнахме нейната къща, двамата се разделихме; а след година Лàила наистина избяга. Нищо повече не чух за момичето.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.