По мокрите улици
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Разкази и новели
- Страници: 85
Димитър Паунов е роден през 1942 година в София. Работи в нефтопроучвателна бригада, в кремиковския вестник "Литературен фронт". Специализира в театър "Берлинер Ансамбъл". Носител е на наградата на ЦК на Димитровския комсомол. Автор е на сценарии за игрални филми и на книгите "Първо лято", "Да откриеш виновния", "По мокрите улици", "Малки състезания" и "Самотният пътник за Берлин".
Виж повече...
По мокрите улици
Димитър Паунов
СТРЪМНИЯТ ПЪТ НАЗАД
Машина с много колела, нещо средно между вършачка и руски грейдер, цапаше из локвите, поливаше с мръсотия Андинов и Андинов от своя страна тихо я псуваше.
Натегнати отношения помежду им създаде главният инженер, който заранта, още с влизането, рече: Оправи се някак с оная там апаратура — и двамата сте парче германци, германско производство, тъй да се каже; виж я и докладвай.
— Това не е в стила на швабите — отвърна Андинов, — те биха пратили документация без машина, не машина без документи. Книжата са у нас, някой ги е затрил при разтоварването.
Разбира се, обясненията не помогнаха и сега младият мъж пушеше, затънал в калта. Отгоре на всичко това беше не кал, а мокър льос, лепкав като петмез, противен, жълтокафяв и коварен, и хората си връзваха гумените цървули с ремъчка. Андинов беше нов, затова нямаше ремъчки.
Вместо будка на механика върху машината се мъдреше раирана тента с ресни по краищата Самата машина бе тръбокладчик — ако се съди по общия фасон, по хобота с кука и емблемата край фара, — но как, по дяволите, питаше младият мъж, ще я накарам да работи, като над ръчките има не надписи, а глисти? Аз съм учил машинно инженерство, не арабска филология.
Защо тръбокладчикът е тук, след като е правен в Дрезден за износ в Близкия изток, никой не знаеше. За сметка на това всички знаеха последната клюка — Андинов само разправя, че е учил в Германия, всъщност е ходил там на студентска екскурзия и сега нарочно приказва на „вие“, прави се интелигентен един вид Той, ако беше наистина немски инженерни, щеше за два часа да хване тръбокладчика за рогата.
Младият мъж не знаеше тези приказки. Под компетентното му ръководство един механик дърпаше лостовете поред и сякаш това е най-важното, натискаше докрай амбриажа. Тръбокладчикът поемаше в общо направление, шляпаше бодро с гуми и тогава тичаха да спират мотора — не знаеха даже има ли спирачка и ако има, къде се намира.
После русолявият механик отиде на сватба. Залепнал в льоса, Андинов ревеше подире му, разправяше с изопнат врат:
— Аз ще те уволня дисциплинарно! Ще те пратя знаеш ли къде?
Механикът спря самосвал с изтърбушена врата и понеже не можа да я отвори, отпраши прав на стъпенката. Андинов очакваше поне на изпроводяк оня да го напсува, да рече нещо обидно, но си остана с очакванията. Тогава закрачи към стола, за да хване главния инженер, и, както е бесен, да му разправи всичко, да му обясни, че това не е стил на работа, това е безобразие, така единствено коларо-железарски операции могат да се извършват. За финал бе приготвил бомбастичната реплика: Давате ли си сметка, ако се върна в Германската демократична република, каква заплата ще получавам?
Още не знаеше, че главният ще го тупне по рамото, ще каже с бащинска топлота в гласа: С тях по-внимателно, щото са дефицитен кадър — веднага ще ги глътнат на напоителната и тогаз къде отиваме?
Блужда дълго из някакви изкопи, прескочи купчина ръждясали винкели — стоварени, кой знае защо, в отводнителната канавка, покрити от бълбукащ поток — и накрая се изгуби. Не че се заблуди или нещо подобно, просто се отзова на място, което вижда за първи път. Нямаше вече строеж, ни кофражи, а лъкатушна рекичка, оградена с храсталаци, и под тях лежеше нещо, което остави неизгладимо впечатление, както се вика, в съзнанието на младия мъж. Наоколо се стелеха сиви талази, наричани от хората мокреж, Андинов не знаеше тази дума — за да не се каля и най-вече, за да не вдига шум, той се отдалечи през мокрежа, стъпвайки на пета.
В лавката край бетоновия център, сред мъже с подгизнали ватенки, Андинов видя някакъв влас да свири на цигулка. Отдясно седеше друг влас с нахлупена филцова шапка и тропаше в такт по калъфа на цигулката, а работниците наоколо пиеха бира от бутилки. Един, арматурист сигурно — от джоба му стърчаха керпедени, рече на младия мъж: Сега, да удариш крак значи в тоя льос — неговата мама, да види той!
— Щото им дойде до гуша — рече хилавото инженерче от ремонтния завод. — Той на всички е до гуша, особено пък в дъжд.
Андинов знаеше само, че е шахматист първоразредник, но не можеше да му запомни името, гледаше онзи да не разбере, ръгаше го в ребрата като стар приятел, а инженерчето запита: Образец три дадоха ли ти да попълниш?
Младият мъж не знаеше за такъв образец, той въобще много работи чуваше за първи път — откак в петък слезе пред канцеларията с лачен куфар в ръка. Сетне някой запита какво става с тръбокладчика и Андинов си тръгна, без да купи бира.
Седна на сушина край циментовите чували, извади от задния джоб тефтерче с кори от крокодилска кожа и взе да пише писмо на своята любима Ингебор от град Гера. Тука нямам никакви приятели, разказваше младият мъж — внимавайки за падежите, понеже нямам съпруга и никой не ме кани вечер. Защото ще внеса разложение в семейното щастие, ще напомня на съпрузите, че някога са били и те хора.
Следобед опитите с тръбокладчика продължиха в присъствието на още двама инженери, връстници на Андинов, захапали изгаснала цигара. Мократа, клюмнала надолу цигара беше опознавателен знак на младите специалисти и щом двама такива се видеха, крещяха си, кой знае защо — салуте!
Инженерите бяха единодушни — да се намери документацията, тогава апаратурата ще тръгне от само себе си. Всичко друго е вятър и мъгла или, както рече единият, потомствен пловдивчанин по всяка вероятност: Майна, какво толкоз се впрягаш? Те нарочно искат да ти го зачукат, понеже все стари майни. Демек — те всичко, пък ний да си купим пейка.
Андинов обаче продължаваше да стои зад лостовете и машината продължаваше да върши най-невероятни неща, пътуваше насам-натам с пиянска упоритост. Имаше чувството, че ще се опре в близкия дирек, ще запее с фалцет „Сал майчино сърце“ или пък ще налети на бой. Колегите му отдолу крещяха, насърчаваха го, сякаш са на мач, а в същото време мина главният инвеститор, викна с дрезгав глас от джипката:
— Утре пак ще искате нова механизация, а че старата такава не се използва? На вас само бригадирски колички, да видите лесно ли беше па времето. То, ако е само за „гутин таг“ и ние знаем.
Андинов беше чувал, че инвеститорът е язваджия, че жена му се върнала в София и това съвсем не било случайно, но му дойде много за този ден. Младият мъж запита:
— Централата пак ли е повредена? Или само разправят?
Сега вече инвеститорът, който всеки ден звънеше в столицата — там съпругата я нямаше и телефонистките го лъжеха, че апаратната е повредена — излезе от кожата си.
— Ти, ако си мръдна само пръста — крещеше началникът, — знаеш ли къде ще идеш? Ти знаеш ли кой съм аз?
— Държа да ми приказвате на „вие“! — отвърна Андинов. — И ако до осемнайсет часа не ми предадете документацията… — Видя как момчетата долу се изпаряват — не че бягат, просто се изпаряват, чезнат сред ръмежа, и вече бесен, готов да се разреве, продължи: — И ако до осемнайсет часа не е тука, ще кажа в специалния отдел, че саботирате пусковия срок, да! И ще напиша заявление.
Никаква документация не се появи до вечерта. За сметка на това из строежа плъзна нова мълва — „инвестицията“ и Андинът се трепали с пестници, заплашвали се с Държавна сигурност и малкият даже се пипал за колана — той не случайно ходи със сако.
Към шест часа от реката престана да духа, стана топло и всичко запустя. Андинов спря мотора. Тогава чу как някой, сигурно влахът, много далеч оттук тихо свири на цигулка. Стана му мъчно, ужасно чоглаво и седнал върху изплесканото колело, запалил цигара, разположи на колене крокодиловия бележник. Взе да разказва на Ингебор каква неизразима печал го обзема далеч от приятелите, как му иде да прекоси планини и морета, за да види отново Инге, а не да се занимава с тая идиотска апаратура, която — не стига другото! — е намазана с отвратителна кюлотена боя.
Между младия мъж и Гера нямаше море, освен това на немски не можеше да напише „кюлотена боя“ — не знаеше такива мръснишки думи и трябваше да се изрази посредством „бахама- гелб“. От това всичко отиваше по дяволите.
Не можеше да опише влаха, засвирил на цигулка в сумрака, не можеше да разкаже за храстите край реката и как под тях лежи мотоциклетът на закупчика Боре, а върху кормилото е окачена чанта „КЛМ“, притежание на русата фризьорка от градчето.
Сетне се появи една от стринките, които продават вафли и бира в лавката, викна му отдолу:
— Още не си го пуснал? И ти инженер значи!
— Вас какво ви засяга? — рече Андинов.
— Ами ний май го намерихме — отвърна жената. Тя търсеше начин да прескочи пълните с мътилка следи от гумите и да дойде по-близо. — Нали за това? Дето сте били другаря главен инвеститор. Боре ги даде да увиваме наместо вестник.
Андинов пое омазнения свитък и даже в здрача видя — немски технически шрифт, педантичен, писан на ръка и после ваден на копирен апарат. Листата имаха даже рамка с тънка и дебела линия.
Както се казва — всичко се завъртя пред очите на младия мъж. Нищо не се завъртя, просто дойде на мястото си: хукналият при фризьорката Боре, вечно липсващият амбалаж, разтоварената наблизо чуждоземна машина и пръснатите наоколо листа (по тях имаше и следи от кал, не само от мазни пръсти). Вместо да пърпори два часа до Враца, закупчикът, според думите на Андинов: Му намерил леснината, браво! Добре, че ги е грабнал накуп, по реда на страници е.
Понеже бе тъмно, стринката тръгна припряно да си ходи, взе да разправя през рамо: Ти, кво? Щом не сме в канцеларията, значи леснина сме. Ти за кви ни мислиш?
Това също не можеше да бъде описано на госпожица Ингебор — за стринките, които не искаха да ги мислят за какви да е — и в светлината на бордната лампа, по гърба на писмото, младият мъж тръгна да превежда описанието. Сетне нахлу мъгла, малко по-късно стана тъмно и Андинов отиде в будката на милиционера, дето гореше стоватова крушка и дежурният Кольо Радев учеше за изпит.
— Аз й викам, ще влезем в техникума — обясни той на инженера, — тя значи хили се. Аз мога и старши да стана, ако си реша!
— Коя тя? — запита Андинов. — Вечната?
— Тинка бе! Тинка от стола. Аз знаеш как я строявам? — Сетне добави: — А туй, другарю инженер, не мога да го прочета. Виж какво е шантаво.
— „Фи“ — рече младият мъж. — Това е гръцка буква. „Фи“, диаметър.
Милиционерът Радев взе да си реже ноктите с джобно ножче, а Андинов продължи превода. Страници, разбира се, липсваха. Обаче на разсъмване той имаше в ръце нещо като техническо описание, тръгна сред гъстата мъгла да дири тръбокладчика и много ясно, не го откри — оня или беше изчезнал ведно с раираната си тента, или инженерът бе сбъркал пътя.
Сънен, Андинов прескочи замръзналите винкели в потока и след час се добра до канцеларията. Бяха отключили, бяха напалили нафтовата печка и младият мъж заспа до нея, подложил хартиите под главата си.
Когато пристигна главният инженер с чифте на рамо — шефското тяло се готвеше за лов, — двамата връстници на Андинов, дето вчера се изпариха, му направиха знак да мълчи. Единият шепнеше високо:
— Пък той се оправил с тръбокладчика. — Инженерът сочеше гъсто изписаните листа. — Там май са учили тая машина, щото е за износ.
— Нощес, викат, в милицията ходил — рече потомственият пловдивчанин. — Сигурно заради скандала, майната направи инвеститора дармадан.
Шефът прислони двуцевката до вратата и като хлопаше с ловджийските чизми, отиде при Андинов, взе да дърпа листата под главата му. Младият мъж не се събуди, не ги и даде.
— Всъщност той къде спи? — запита главният инженер.
Оказа се, че никой не знае.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.