Самотникът от ледената пустиня
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Приключенски , Литература за деца и юноши
- Страници: 126
Самотникът от ледената пустина - това е едно бяло мече, отгледано от една моржица, изгубила детето си. Случаят е събрал заедно представителите на двата враждуващи рода в чудновата дружба, но без да съзнава, бялото мече докарва само злочестини на на своята дойка и нейното племе. И моржовото стадо я изоставя самотна сред ледовете.
Действието се развива сред ледената пустиня на Арктика, в която кипи неудържим живот, бушува настървена борба за съществуване. Но човекът е проникнал и там. Неговият живот е тежък, изпълнен с опасности. Ескимосът Каам е изтински син на своята родина. Обкръжен отвред с враждебни стихии и хищни зверове, само благодарение на своята смелост и съобразителност той успява да преодолее и мраз, и глад и да излезе победител, олицетворил всемогъщият дух на човека.
В разказа са вплетени и много познания за обитателите на тази сурова страна: бели мечки, моржове, тюлени, косатки, нарвали, полярни лисици, акули, чайки, корморани. Природата е показана в цялото й сурово многообразие.
Виж повече...
Самотникът от ледената пустиня
Петър Бобев
1.
Нищо друго. Само тая тясна дупка. Тя беше целият свят. От едната страна – твърда непробиваема скала, от другата – навян, сбит сняг. А вътре – топло, задушно... И хубаво, толкова хубаво!
Бялото мече не виждаше нищо в непрогледния мрак, нищо не съзнаваше. Усещаше само блаженство и сигурност. В малкия свят до него ръмжеше гальовно онова голямо и добро нещо, което го топлеше, което го хранеше с мляко – което, с една дума, му даваше всичко.
От време на време мечето се събуждаше от безгрижния си унес, навираше нетърпеливо муцунка в доброто нещо и почваше да бозае, като мъркаше доволно. После отново се свиваше в косматата прегръдка за сън.
Тъй, час след час. Не ден след ден. Защото в тъмната меча бърлога нямаше ден и нощ. Тук, в това тихо кътче на майчина любов, в такова ненаказано блаженство времето сякаш не течеше.
Имаше само обич и покой.
Понякога до самото му ухо от каменните стени долитаха резки трясъци като близки изстрели. Набъбващият лед разпукваше скалите. Отначало мечето се стряскаше насън от тези оглушителни залпове, ала напоследък съвсем свикна с тях. Те се сляха в едно с целия му свят. И даже когато случайно навън студът поотпуснеше и пукотът на скалите престанеше, то почваше да се върти тревожно. Тогава ухото му долавяше други звуци – далечно кънтене, като музика, леки въздишки, тъжни стонове. Стенеха снежните кристалчета на наветите преспи.
Животът течеше – все тъй безгрижен и несмутим. Все тъй приятно топлеше голямото космато нещо, все тъй нежно го облизваше с език, все тъй сладнеше в устата му ухаещото мляко.
Напоследък трясъците от скалите зачестиха, уплътниха се, наближиха. Мечето не ги забелязваше, отдавна привикнало към тях, ала майката почна да се върти тревожно. Тя не съзнаваше какво означава това. Само някакво смътно чувство, див усет ѝ подсказваше, че нещо не е в ред, че наоколо се надигаше невидима заплаха – застрашителна и зла, готова да разруши майчиното ѝ щастие. А беше тъй доволна тук с това пухкаво кълбенце до гърдите. Тя може би вече не помнеше кога се бе вмъкнала в тая пещера над морския бряг, кога снегът бе задръстил изхода ѝ с тежките си преспи. За нея нямаше минало, не знаеше, че има бъдеще. Съществуваше само днес. И това днес, безгрижно и доволно, сега бе помрачено от неизказана угроза.
Мечката се понадигна и изръмжа. Кой е този враг, който дебне в засада, дебне подло, изневиделица да разруши щастието ѝ? Кой? Нека се покаже!
Събуди се и мечето. Смутено от майчиното ръмжене, то заскимтя провлечено и тъжно.
Изведнъж пукотът в скалата се усили, превърна се в грохот и в следния миг малкият щастлив
свят се сгромоляса. Здравата базалтова скала, устояла хилядолетия срещу бурите и студа, най-сетне бе рухнала, сразена от времето. Векове наред набъбващият от мразовете лед я бе разпуквал все повече и повече, докато я откърти и запрати надолу.
Мечето усети, че се свлича стремглаво в празното, сред гърмящия хаос от лед и каменни отломъци. После го обгърна нещо меко и студено, вледени тялото му, навлезе в устата му. Студено и солено. Мечето стисна устни и водата го изнесе на повърхността. То опита да поеме въздух, но отново потъна, притеглено към дъното от жестокото мокро нещо.
Водата вече навлизаше в дробовете му, когато една грижлива уста го улови за врата и го измъкна нагоре. Уплашеното малко животно се разкашля, задиша учестено, а в гърдите сърчицето му биеше до спукване. Майката го отнесе на брега с тежко пъшкане. От козината им ручаха потоци вода. Стичаха се, замръзваха мигновено на звънливи висулки.
Ледените масиви, които сковаваха морето, трещяха в нестихваща канонада под дружния напор на вихъра и вълните. В продънения отвор сред ледената покривка се плискаше черната вода, дишаше, пухтеше, заканваше се.
Инстинктът подсказваше на старата мечка опасността от застояването на едно място, смъртната опасност от неподвижността сред беснеещата полярна зима. Тя побутна с лапа детето си.
Хайде, по-бързо! По-далече оттук! На завет!
То се подчини неохотно, премръзнало и унило, слисано от страшното, което ги бе слетяло – не разбрало още, че бе изгубило безвъзвратно своя малък и топъл свят.
Наоколо зимната буря се мяташе настървено и шибаше в очите им ревящи лавини от ледени кристалчета, сякаш дереше очите им с огнени нокти. На две крачки не се виждаше нищо. Тъмнина, но особена тъмнина – белеещ се мрак – и може би затова още по-непрогледна. И такъв студ! Такъв кошмарно суров студ, какъвто дори в тази ледена пустиня се случва рядко. Грозен, боботещ хаос от сняг – и горе, и долу, навред.
Подканено от нетърпеливата си майка, мечето опита да тръгне, но не можа да мръдне. Оцедената от козината му вода беше замръзнала и слепила лапичките му с оголения лед. То заскимтя уплашено, спънато в тази коварна примка. Мечката се подвоуми само секунда-две, после то грабна с уста и го откърти от леда. Носи го тъй, с увиснали лапички, стотина крачки. Когато го пусна, мечето припна пред нея, но внезапният порив на бурята го събори на снега. Всъщност това вече не беше само буря, а нещо по-страховито – грохотещ водопад от сняг, понесъл цели преспи със себе си, помитайки всичко по своя път. Злочестото животно запълзя по корем, обезумяло от уплаха. Добрият доскоро свят се бе превърнал по чудо в бясна настръхнала стихия, която връхлиташе да го засипе със сняг, да го замрази, да го задуши. При всяко вдишване виелицата запълваше настървено дробовете му, разпъваше ги и то нямаше сила да изтласка навън нахлулия въздух. Несъзнателно, без да разбира, без да чува ръмженето на майка си, мечето се обърна гърбом, но сега стана още по-лошо – сега пък никакъв въздух не можеше да проникне в дробовете му, увлечен от порива на урагана.
Старата мечка може би се досети какво трябва да прави, а може би съвсем случайно го поведе вляво, към скалите. Една скала сега означаваше завет, поне малко отдих сред вилнеещата стихия.
Мечето усети, че така, с обърната страна към вятъра, може да се диша, и това малко откритие изпълни сърцето му с радост. Спасило се от задушаването, добило първото знание в суровата борба за живот, то почувства, че не е самò и беззащитно. До него пак вървеше голямото добро нещо, огромна белезникава сянка сред измамливия сумрак на бурята.
Мечето подтичваше все още вдървено от студа, а ледените висулки по козината му прозвънтяваха напевно при всяко затихване на вятъра.
2.
В същото време малко пò на юг полярната нощ бе свършила. Зад размазаните металносиви облаци бликаше виолетова дрезгавина. Макар и съвсем къс, тъмен, начумерен – това беше ден. Отдолу се блъскаше, попило здрача на начумереното небе, оловнозеленото море. Гребените на вълните нарастваха мигновено, изтъняваха, заостряха се и внезапно се пукваха, изплисквайки навън бялата си пяна. Прелитаха редки облаци от снежинки, последни пристъпи на отминалата буря. В далечината, към кръгозора, безредните тръпки на океана се сливаха в плътна синева като грапава акулска кожа. Там почваше безкрайното ледено поле, бледа сянка, сред която се извишаваше чудновато нарязаният силует на огромен айсберг, скован в царствения си ход от ледената прегръдка на замръзналото море.
Внезапно сред разлудуваните вълни се мярнаха някакви пъргави тела – стадо косатки. Те сякаш не плуваха, а летяха и гръбните им плавници разсичаха като черни мечове прозрачните гребени. Водачът им, едър деветметров самец, се провикваше с кратки пискливи звуци и се носеше напред. А на километър-два встрани плуваше друг самец, следваше го отдалече, чакаше случай да го издебне, да го срази, да заеме мястото му. Ала водачът не се даваше лесно. Беше стар наистина, но още силен, въоръжен с опита на много битки.
Той пак дочу нетърпеливия вик на съперника си, който опитваше да подмами стадото му. Само че сега не връхлетя отгоре му, както друг път. Тънкият му слух бе доловил смущаващ шум. Старият изпляска с плавници и се стрелна нататък. Насреща му над пенливите гребени изникна корпусът на малък кораб, облепен от върха на мачтата до ватерлинията1 с блестящи гирлянди от ледени висулки.
С усета на дивото животно самецът разбра, че това е враг, срещу чиято желязна кожа са безсилни и най-яките челюсти – опасен враг, който бълва огън и смърт. Длъжен беше да го подмами, да го отвлече настрана, по-далече от стадото. Инстинктът на водача, неписаният закон на косаткиния род, изискваше безусловно тази саможертва.
Моряците го забелязаха. В очите им блесна вековната омраза на всички рибари по света към най-жестоките хищници на морето, пред които дори акулата изглежда добродушна рибка. Затрещя безредна стрелба. Куршумите зашибаха водата. Няколко оловни къса парнаха кожата му, но той, сякаш не усетил нищо, продължаваше да се подхвърля над вълните и да увлича след себе си кораба.
Внезапно случаен куршум, умерил празнината между два прешлена, заседна в гръбнака му.
Косатката самец изпусна кратък стон и замря.
Чудно! Какво бе станало с мощната му опашка? Защо лежеше над вълните схванат и обезсилен?
Той протръби под вода господарския си призив. Самките свърнаха към него, но още по пътя, доловили болезнените нотки в гласа му, разбраха. Това вече не беше той, предишният силен и неумолим водач, а някой друг – уплашен, стенещ нещастник.
Участта му бе решена още преди да се намеси дебнещият съперник.
Старият опита да го срещне смело, забравил болката и немощта си пред дръзкото нападение. Той раззина челюсти да захапе челюстта му, но с ловко обръщане младият отскочи над него и впи зъби в плавника му.
Наоколо самките кръжаха в нетърпеливо очакване да свърши боят, за да поемат с победителя своя път през океана.
Младият успя да му нанесе втора рана, опита да се вгризе със зъби във врата му, да стигне артерията, да свърши с него, с омразния враг, който толкова време го бе гонил и хапал жестоко.
Разбрал своето безсилие, Схванатия изпищя жално и опита да побегне.
А колко мъка таеше този писък, и срам, и отчаяние!
Победителят отслаби хватката на здравите си челюсти, пусна го и с тържествуващ вик поведе след себе си завладяното стадо.
Схванатия остана да се полюшва над вълните, обезсилен от загубената кръв. В дивите му виолетови очи се четеше само болка и пълна безнадеждност. Той беше изгубил всичко – мощта и стадото. Какво друго му оставаше?
С последни сили, ръсейки кървави струйки в помръкналото море, той се повлече подире им, размахал унило предните си плавници и отпуснал вече безполезната, парализирана опашка.
Краткият ден беше отминал.
Над света се утаи сгъстеният мрак на залеза, пронизван от последните огньове на догарящото слънце, които успяваха да проникнат през разкъсаните облаци над хоризонта.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.