Часът на вещицата
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Романи и повести , Разкази и новели
- Страници: 129
Майя Динева има завършени четири семестъра българска филология и ВИТИЗ, актьорско майсторство. Била е актриса във Видинския, Благоевградския и Ботевградския, пътуващ театър.
Работила е като редактор-драматург в програма "Христо Ботев" на Българското национално радио.
През 1999 г., печели конкурс и работи като сценарист на поредицата "Човешка комедия" в Българската национална телевизия до 2001 г.
Пише от седемгодишна. "Часът на вещицата" е първата й публикувана самостоятелна книга. Има две пиеси, играни в театър, документални и радиопиеси, също и около сто документални филма за телевизията.
Виж повече...
Часът на вещицата
Майя Динева
Омръзна ми да виждам приятели с нос, заврян сред хризантеми, да тръгват за Отвъд. А аз, стиснал същите, да се кокоря сред подсмърчащи опечалени тук.
Омръзна ми да изпращам красиви и добри хора в красивия и добър свят на мъртвите. А аз да крача в този на живите.
Омръзна ми да се стряскам от всеки телефонен звън, да се разтрепервам от всеки пронизителен звънец на външната врата, да ми изтръпват коленете, щом видя нещо да се белее в пощенската кутия.
Омръзна ми да тръгвам сутрин на работа уморен, разтреперан, с воняща уста, присвит стомах, окапваща коса и прескачащо сърце.
Това е, писна ми! Имам нужда от почивка. Разбрах го след поредното погребение на внезапно и ненавреме споминал се колега.
Направо от гробищата се обадих на жена си, че ми се отваря неочаквана командировка. Или нещо подобно. Тя не се изненада. Отдавна само й преча и вкъщи, и в живота въобще.
Чух се с началника. Разбра ме. С починалия бяхме работили повече от една десетилетка заедно, бюро до бюро, бяхме се напивали не един път юнашката, предполагаше се, че съм много разстроен.
Пусна ми няколко дена отпуск. Взех пари назаем от един колега, който винаги имаше по някой лев в джоба. Дори когато отиваше на погребение. Изкарваше ги извън работното си място, естествено.
И тръгнах към първата автогара. Качих се на един автобус, те сега са частни и поне прилични на вид и употреба. Нямаше много пътници. Не е нито сезон, нито пък ден за пътуване. По средата на седмицата, в късната есен.
Не съм пътувал по чужбина и на това се дължи вероятно спокойствието, с което приемам нашата действителност. Не че я приемам, но се примирявам.
Още дишам. Човек без пари и без перспектива, дето не успява да си плаща нито данъците, нито парното. Задлъжнял е и на зъботехниците, и на зъболекарите, и на приятелите, и на държавата. Отказах цигарите. Дори не мога да кажа, че ми е тежко. Отказал съм се от толкова много неща, че не страдам вече. И страданието ме напусна. Както и радостта, само че много по-рано.
Вгледах се в гаснещия есенен ден навън. Пътят се виеше покрай някаква река. Тя беше замърсена и отровена, на места въпреки това се разливаше красиво и достолепно. Край тези разливи клечаха обути във високи ботуши рибари. Скалите над реката висяха като бели кости на допотопни животни, прекрачващи стръмния път пред тях. На места, през боровете, надничаха къщи. Някои полуразрушени, някои бели и красиви, някои подобни на малки замъци. И къщите като стопаните, просяци и принцове.
Пристигнах там, където трябваше да пристигне автобусът. Излязох от автогарата и чак сега се замислих. Купих възможно най-евтиния билет, значи не бях много далеч от дома.
Дом!? Безименната панелка, откъдето ще изляза накрая с краката напред и ще я заеме някой също така безименен като мен. Това е то, дом.
Нямах багаж, нямах пари. Таланти имах. Най-ранният и ярък мой талант, неразделно с мен и до днес, е дарбата да провалям всичко, с което се заема. Дори и това, дето не може да се провали.
- Лошо ли ви е?
Говори момиче. Жена. Красавица. Седя на някаква пейка, в някаква градинка. Пусто е. И грозно като във всички обществени градинки в цялата страна.
- Да не сте глухоням?- пита.
- Онемях - отговарям.
- Нещо не е наред ли?- сговорчиво се оглежда тя- Косата ми ли нещо? Да не съм се изцапала?
Започва да проверява тоалета си. Изважда огледалце от раницата на гърба си, малка, дамска раничка. Опитва се да оправи прическата си. Доколкото може да бъде оправен водопад от златисти, неудържими струи коса.
- Защо ме гледате така?
- Гледам ли ви?
От нея лъхва хлад, свежест, прозрачна чистота като от есенния залез насреща, топящ се зад ленивата река.
- При това нахално.
- Кое?- стряскам се.
- О, казва - на мен все такива ми се падат.
- Какви?
- Искате ли кафе?
- Трябва ли?
Тя се засмива.
- Елате, знам едно място, където го правят като за европейци.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.