ДИАЛОГ С ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ ... ЗА НЕЯ Първата снимка. Невена Атанасова, директорка на музей „История на София“, не търси дълго в архивите, за да я намери. Всичко тук е търпеливо подреждано от ръцете й в продължение на години – снимки, документи, писма. Достатъчно е да се произнесе името на загиналия и Невена Атанасова се оживява, изтегля едно от чекмеджетата и преди да докосне събраното, започва да разказва ... Живяла е ден след ден и със съдбата на Елена Гичева. Вълнувала се е от нея. Проследявала я е от детските години... до края. Като следовател е събирала фактите, един по един. Проверявала ги е многократно. Изстрадвала ги е. Срещала се е и с хората, познавали Елена. Разговаряла е дълго с тях. Записвала е думите им. Съпоставяла ги е. Пресявала ги е, за да стигне до истината. – За съжаление не успях да направя много – усмихва се смутено. – Може би закъснях. Беше минало много време. Не открих нито едно запазено писмо. Повечето от хората, с които е работила, са мъртви. До преди десетина години беше жив мъжът й, срещах се и с него. Смъртта на жена му го бе белязала, заговореше ли за нея, ставаше неспокоен, много пиеше, за да забрави ония жестоки февруарски дни... Той ми остави тази нейна снимка ... Невена Атанасова поставя внимателно снимката на бюрото. Кога е правена, жената повдига рамене. От оцелялата фотография поглежда одухотворено лице, което разкрива характер, благородство и жив интелект. И една необикновена красота, която не идва само от правилните черти, а някъде отвътре, от богатството на духовния мир, от преживяното. Високо, открито чело, умен проницателен поглед... От него няма къде да се скриеш, ако не живееш честно и достойно, ако не вграждаш себе си в света, за който се е борила тя. И е загинала. — И тази... — Невена Атанасова слага на бюрото още една снимка. Втората. Навярно двете снимки са правени по едно и също време. И на двете лицето изглежда непроменено. Високото и открито чело, сресаните назад коси, мекият нежен овал. И погледът, нейният поглед, умен и проницателен... С повече сила и с повече светлина, и с укрепнала вяра в бъдното. И още по-мъчително е да си представиш, че скъпата кожа върху раменете я няма и около голата шия се затяга възелът на раздраната кърпа вместо въже. Третата снимка. Невена Атанасова разгръща книгата на Атанас Премянов „Орлите на Странджа“. На една от страниците е отпечатана снимка на Елена Гичева в нейния дом. Навярно тя е била подарена на автора, когото е укривала като нелегален. Съхранявана дълго, снимката е пропътувала с него хиляди километри през тежките години на емиграция в Югославия и Съветския съюз, за да стигне до нас. Елена в нейния дом ... Заобиколена от уюта на вещите. Скъпи, изискани вещи. Но съпругата на известния столичен архитект Георги Гичев, приеманата от всички семейства на хайлайфа, владееща няколко езика, интелигентна и духовита, аристократка по рождение, една от най-хубавите и най-ухажваните жени в София, гледа от снимката с открит и независим поглед и лицето й излъчва неподкупност и чистота. Елена изглежда свързана с вещите и богатата обстановка, но някак вън от тях, като че ли е дошла тук на гости, за малко, като че ли само след миг ще свали скъпата рокля и ще облече друга, с каквито ходят жените на работниците, ще пребради косите си с вехта кърпа и ще тръгне забързана към крайните квартали, за да се срещне с другарите си, с които е свързана на живот и смърт. Такава нейна снимка не е запазена. А ето и последната снимка. На нея Елена е шестнайсетгодишна. Снимката е предадена на Петър Чолов преди години, когато се е срещал с една от сестрите й. На тази снимка е цялото семейство, събрано около масата. Едрият и красив Алекси Начев е прав до сестра си Ангелина Щърбакова и брат си Пъндо Начев. Най-вляво е Елена, седнала на ниско столче, слабичка, дребничка, твърде миловидна, все още запазила всичко детско и в начина, по който е седнала, и в начина, по който е притиснала лице в рамото на майката. Миньон, както я наричат, веднага задържа вниманието върху себе си. С какво? До нея властната и горда Мария Инхелдър-Начева излъчва не само финес, а и превъзходството на жена, в чиито вени от дълги поколения се предава аристократична кръв. Евгения е от другата й страна. Марта е седнала на масата. На пода са двамата братя на Елена — Найден и Йордан, а вдясно седят съпругата на Пъндо Начев и синът на лелята. С какво Елена привлича неотклонно погледа към себе си? И гледайки я, кой може да предскаже пътя, поет от шестнайсетгодишното девойче? Та нали от снимката лъхат богатство, патриархалност — любов, която свързва всички в едно цяло? А свързани ли са били наистина? И кои? В Музея на революционното движение е съхранено всичко, оцеляло от онези тежки и кървави дни на борба — вещи на убити, писма, снимки,-документи, оръжия, нелегални карти. Тук се пази само един негатив от снимка на Елена Гичева . .. — Тя е била дълбоко законспирирана — разказва уредничката. — Когато се заехме да издирваме, следите бяха безвъзвратно загубени ... Къщата, в която се ражда Елена Гичева, се е намирала на пресечката на улиците „Аксаков“ и „Цар Шишман“. Принадлежала е на Яблански, който я продава на бащата на Елена през 1889 година. Младият и способен архитект Алекси Начев пристига от Цюрих заедно с жена си, красивата швейцарка Мария Инхелдър, която е в роднинска връзка със знаменития композитор Вагнер. Назначен за директор на техническото отделение при Софийската община, той се заема веднага както с преустройството на плана на София, така и с преустройството на новия си дом. Солидната двуетажна къща, отделена от улицата с желязна ограда, претърпява няколко разширения, за да отговаря по-добре на нарасналите нужди на семейството. И на амбициите на госпожа Начева. Тук се раждат петте деца на семейство Начеви. В нея завършва живота си госпожа Начева, след което къщата отново сменя собственика си. Не е оцеляла до днес. И на четирите ъгъла, където се пресичат двете улици, сега има само нови сгради. Никой от старите софиянци не може да посочи на кой от ъглите е бил домът на архитект Начев. В един стар документ е споменато, че къщата е била с гръб към Орловия мост. Къщата, в която е живяла Елена, след като се връща от Мюнхен, вече като съпруга на архитект Георги Гичев, е била на ул. „Витоша“ № 90. Всъщност и тази къща вече я няма. На нейното място през 1943 г. е издигната голяма жилищна сграда. Но на „Витоша“ № 90 е оцеляла сива триетажна къща с два входа, точно като тази, в която някога е живяло семейство Гичеви. И всеки може да сбърка. — Не, не е живяла тук — разказва собственицата, жена с посребрени коси. — Искаха да сложат паметна плоча. А къщата я няма, събориха я. На освободеното място и на мястото на къщата на Оцетови построиха новата сграда, двете семейства бяха много близки, децата им отраснаха заедно. Синът па единия собственик и дъщерята на другия могат да разкажат повече за Елена Гичева. Бях малка тогава, но я помня. Чакала съм я с часове пред входа да излезе, за да се докосна до дрехата й, искала съм, като порасна, да бъда като нея — и елегантна, в черна коприна цялата, и скромно облечена. В нея имаше нещо, което не може да се предаде с думи. Мисля, че нейната прелест подхранваше любопитството и на големите. Те също се заглеждаха подире й. Идваха й често гости и тя им свиреше на пиано… — Такава жена не се забравя — разказва дъщерята на Оцетов, и тя с посребрени коси. — За нея са ми говорили и майка ми, баща ми. Аз ходех често у Петрунови, за да мога да я срещна по стълбите. Тя ми се усмихваше, погалваше ме понякога по косата. Имаше пръстен, който искреше. Веднъж ме улови за ръка и ме поведе нагоре, все ме поглеждаше, някак особено, сякаш ме милваше с поглед. Нямаше свои деца и навярно това я измъчваше. Когато ме въведе в хола аз се загледах в килима, а тя постави кръглото столче до пианото и ме запита искам ли да ми посвири. Исках. Тя свиреше много хубаво. Около пианото падаше прибулена светлина, небесносинята й рокля се откроя ваше слабо в полумрака, а лицето й светеше. Върху капака на пианото горяха свещи в старинен свещник. Очите й бяха сини, като камъка на пръстена й, и като него искряха. Сънувах я. Една вечер, много късно, стана престрелката. Аз бях в леглото си, но чух, че говорят за нея, и се долепих до прозореца. Елена Гичева укривала нелегален ... Няколко минути ехтяха изстрелите, някъде избухна и бомба, а аз треперех от страх за нея. Сутринта научих от другите деца, че била арестувана заради нелегалния. Петрунови изглеждаха разтревожени, у тях идвали цивилни агенти и претърсили цялата къща. Изкъртили вратите, очуквали всяка стена, дирили скривалища, смъкнали картините и обърнали леглата, мебелите... А от пианото бяха направили развалина. Баща ми казваше, че то струвало цяло състояние. Въртяха се дълго някакви типове с бомбета. И нас, децата, все ни подпитваха. Спомням си и едно момиче, живееше у Гичеви. Казваше се Траяна. И то изчезна през онази нощ... — Гичеви ли? Да, живееха у нас. — Спомня си Борис Петрунов, син на собственика. — Ние — на първия етаж, те — на втория. Баща ми внимателно избираше квартирантите. Архитект Георги Гичев беше известен с честността и таланта си, ценяха го много, търсеха го за проекти не само от столицата, а и от цялата страна, както и от чужбина. Жена му беше хубава, млада, винаги елегантна и усмихната. А как свиреше на пиано! Цялата къща утихваше да слуша. Седял съм с часове в стаята си, без да помръдна. Когато им идваха гости, майка ми бързаше да си свърши работата и чакаше да засвири Елена Гичева. Можеше ли тя да предположи, че докато пианото е изпълвало цялата къща с най-нежни звуци, са се водили секретни разговори, разменяли са се инструкции и директиви… Понякога идваше и майката на Елена, тя гледаше отвисоко на всички, все придърпваше полите си по стълбите, като че ли ще ги изцапа. Вечно водеше със себе си своя бял пудел. При дъщеря си не се задържаше много. Не липсваха гости и от чужбина. Архитектът пътуваше често, седмици прекарваше в провинцията. Жена му даваше уроци по пиано, имаше ученички по немски и френски език. Когато я арестуваха след престрелката, не можехме да повярваме, че е конспираторка. Нали виждахме хората, които идваха, все интелектуалци, все изискани като нея. Такава жена и .. . полиция. Мислехме, че е грешка и ще я пуснат. Но само в началото. Още същата нощ нахлуха цивилните полицаи и обърнаха наопаки апартамента им, разпитваха ни поред, после задебнаха и пред двата входа. Каква конспираторка би била Елена Гичева, ако ние знаехме, че в жилището над нас се крият нелегални? И през ум не ни беше минавало... Те водеха светски живот, при тях идваха много хора. Къщата имаше два входа, откъм улицата и откъм двора. Освен това от прозореца на една от стаите можеше да се скочи на покрива на къщата на Оцетови, а оттам през техния двор да се излезе незабелязано на улицата. Това разбрах по-късно, след разпитите. Месеци наред дебнеха сенките с бомбетата. От вестниците научихме за смъртта на Елена Гичева. А сенките не се махнаха. Много по-късно се върна мъжът й, отслабнал, неузнаваем, съсипан. Освободи жилището, повече не стъпи в къщата ни. Всичко остави, както си беше, виенските мебели, персийските килими, кристалните полилеи, библиотеките с книги на различни езици, разчупеното пиано с разрязаните и измъкнати корди, само картините взе... Все оригинални, казваше баща ми. Бяха ми забранили да слизам в мазето. И майка ми не влизаше там. Госпожа Гичева била видяла змия и се изплашила. Много по-късно разбрахме, че в мазето имало скрито оръжие, а жилището над нас било една от най-секретните квартири в София. Делеше ни само един под, а нито за миг не се бяхме усъмнили. За всички нас Елена Гичева бе богата и красива жена, която умееше да се облича елегантно, да свири на пиано и да приема гости. Другото бе изненада.