Първа глава 1. Колко струва едно поръчково убийство? Пет, десет, петдесет, сто хиляди евро? Зависи от жертвата и от отзвука, който ще предизвика разстрелът. А ако жертвата не е една, а са десет? И ако това са представители на съдебната власт в една източноевропейска държава? Тогава колко? Пет, десет, петдесет, сто милиона? Или много повече? Босът на босовете в престъпния български свят Емил Дъбов ги имаше. За тия години на преход, които нямаха равни по грабеж в цялата история на България и в които абсолютно всичко беше позволено, той бе натрупал милиарди. Толкова милиарди, че самият Дъбов не знаеше точно колко. Беше ги броил до шест, а след това престана... Още повече че престъпната империя, която създаде някога, се разрасна до такава степен, че очертанията й се губеха в далечините на отчетите и банковите сметки. И човек трудно можеше да им хване края. За сведение само ще кажем, че веднъж една от скритите фирми на боса получи известие от клон на небезизвестна банка в Дубай, която я уведомяваше, че има да получава петдесет милиона долара. Ала никой от хората му не можа да установи кой и кога ги бе вложил в онзи азиатски бизнес и за какво. Следите се губеха. Същото бе и с дълговете на Дъбов, които се изчисляваха в милиони и бяха търсени постоянно. Едни мъчеха да си върнат парите чрез съдебни дела, други – чрез всякакъв род предупреждения и заплахи. А трети от изгорелите си мълчаха от страх и чакаха смъртния час на боса на босовете, за да си ги поискат. Приказно богатите обикновено са най-големи кредитори и най-големи длъжници. Емил Дъбов бе тъкмо такъв. На редакторите от списание „Форбс“, което периодично предлага на света списъци на милионерите от Източна Европа, щяха да им се изправят косите, ако знаеха поне приблизително размера на богатството на Дъбов. Нямаше обаче как да го научат, нито как да го засекат, защото то не фигурираше никъде. А и никой не смееше да го коментира на висок глас. И то не само за да не пострада, а понеже щеше да се окаже, че голяма част от въпросните коментатори са били обвързани в определени периоди от време с бизнеса на Дъбов или с хора, зависими, на свой ред, от него... Ето ви пример. Виден български медиен бос с първостепенно влияние в страната не смееше даже и да си помисли да атакува по какъвто и да е начин Дъбов. И то защото преди време тъкмо негови подставени депутати в парламента лобираха за приемането на закон, облагодетелстващ директно сина на медийния бос в размер на четиридесет милиона долара. Посегнеше ли, все едно посягаше на собствения си син. Контактите с Емил Дъбов и структурите му бяха на всякакви нива. В продължение на две десетилетия държавата бе ограбвана зверски, а лешоядите, които я кълвяха, трудно можеха да се отделят от орлите, както и хиените – от вълците и от кучетата. Алчните бандити отдавна се бяха смесили с уж почтените и с представящите се за почтени, а убийците – с жертвите. Нещо повече – много често жертвите заемаха мястото на убийците. Да, Емил Дъбов разполагаше с всичките тези пари, за да поръча чието и да е убийство и да се разправи с онези, които искаха да го унищожат. Но проблемът при него бе друг. Считаше, че има правото да смачка цялата тази пасмина, че дори е длъжен да го стори поради една-единствена причина. Той самият бе платил стократно за приказното си богатство. Платил бе със смъртта на първата си жена, с нелепото убийство на единствената си истинска любовница и най-накрая – с кончината на единствения си син, премахнат по негова собствена заповед. С времето Дъбов осъзна цената на натрупаните си съкровища и вече бе наясно защо си е платил и продължава да си плаща. Той, престъпникът, си го заслужаваше, по неговото лично мнение. И нямаше защо да се оплаква от съдбата, както и не се оплакваше. Ала при противниците му бе тъкмо обратното. Тези лешояди, тези престъпни и зловещи финансови вампири не само че не признаваха вината си, но дори не я и осъзнаваха. Мислеха си, че така е правилно – да грабят, да лъжат и мамят, да са подли и алчни – това за тях бе в реда на нещата. Бяха си въобразили, че тъкмо това е демокрацията. Цинизмът им стигна дотам, че се идентифицираха с държавата, със законите, които непрекъснато приемаха, за да започнат начаса да ги нарушават. Изживяваха се като морални съдници, като политици и народни водачи. Те казваха непрекъснато на черното бяло. Бяха приели лъжата като истина и я налагаха като истина – или поне се опитваха да го правят. Бяха обърнали небето надолу, в тяхна собствена полза... И тъкмо поради тези причини, според Емил Дъбов, трябваше най-безмилостно да бъдат наказани. Да си платят за назидание, и то така, както никога не са го очаквали. Както си бе платил и той. Ето защо, след като размисли, босът на босовете се свърза отново със сър Антъни. Уговори чрез него да приведе на холандската фирма за наемни убийства още няколко шестцифрени суми в банковите им сметки, ако си свършат перфектно работата. – Изчакайте за момент – помоли го сър Антъни и излезе за малко от офиса си. След като се върна, върху непроницаемата му физиономия се появи нещо като усмивка: – Оценяваме жеста ви, господин Дъбов. В замяна на това ви предлагаме малък бонус. – Какъв? – присви очи босът. – Да поемем охраната ви по време на престоя ви тук, в Европа. – Откъде сте сигурен, че ще бъда в Европа, докато трае операцията? – Предпочитаме го – учтиво, но настоятелно кимна Антъни. – Да, разбирам – каза след кратък размисъл Дъбов. – Ще бъда заложник на собствените си милиони. – Само бизнес. Нищо повече. – Така е. По-добре да ме охранявате, отколкото да съм под тайното ви наблюдение. А е и по-евтино. – Да – съгласи се с него сър Антъни. – А сега ме извинете. Дъбов се изправи, но преди да си тръгне, попита неочаквано: – Мога ли да ви задам един въпрос встрани от темата, която обсъждаме? – Разбира се. – Събеседникът му го погледна с едва прикрито подозрение. – Как възприемате днешната обединена Европа? – В смисъл? – България е също вече в Европа... – За нас, старите европейци, Европа е дотам, докъдето се слуша класическа музика. Нищо лично – побърза да се застрахова сър Антъни. – Ясно... – Подлежите на много сериозно превъзпитание от наша страна. Вие го знаете по-добре и от мен. – Иначе не бих дошъл при вас – тънко се усмихна Дъбов. – Благодаря ви – поклони се ниско сър Антъни и даде да се разбере, че разговорът им е приключен. Двадесет и четири часа по-късно холандската фирма пое охраната на Емил Дъбов, но това стана по шокиращ начин. В продължение на години, още в зората на сенчестите групировки, родните босове обичаха да се перчат с бодигардовете си. Чрез тях те демонстрираха собственото си благополучие. Колкото по-голяма охрана – толкоз по-голямо благополучие. Ако имаше начин, биха се заобиколили с батальони от командоси, за да ни покажат до каква степен са велики и обречени на безсмъртие. В това отношение винаги са имали забележителни предшественици. Първият китайски император, положил началото на Великата китайска стена, убива 460-те си учени, защото му се сторило, че гледат пренебрежително на собственото му безсмъртие. Пазела го шейсетхилядна армия, съпроводена от хиляда абсолютно еднакви карети, и никой не знаел в коя точно е той. Мавзолеят на императора бил дълбоко под земята, заобиколен от изкуствени живачни реки, които били копие на истинските в поднебесната империя. А хората, погребани с него, за да го обслужват в задгробния му живот, нямали чет и брой. Египетските пирамиди са бледо копие на манията за величие на китайските императори. В това отношение безумието на азиатските вождове няма равно на себе си. Йосиф Сталин пристигнал с влак на конференцията в Потсдам, където се подписва споразумението за края на Втората световна война. За по-сигурно на всеки километър – от Москва до Потсдам – железопътната линия се охранявала от съветски чекист. Сметнете колко километра са от Москва до Потсдам и колко охрана е била необходима за пътуването на вожда. Михаил Горбачов, който минаваше за един от най-демократичните лидери на Съветска Русия, сложил край на Студената война между Изтока и Запада, почивал често в личната си морска резиденция Фарос. Построили я по негова заповед. Междувпрочем там го заварва Московският пуч и замалко не му вземат главата. Резиденцията разполагала с вътрешни асансьори, с огромна охрана, в нея царял убийствен лукс. А знаете ли на кого е кръстена? Фарос е името на прочутия остров край Александрия, където се е въздигало едно от Седемте чудеса на света – Александрийският фар. Ето какво самочувствие демонстрира първият перестройчик на Русия и радетел за демокрация в световен мащаб. Ако някой обаче си въобразява, че президентите на Америка са по-скромни, много се лъже. Преди няколко години Джордж Буш бе на посещение в Германия и маршрутът му преминаваше през Майнц. Същия ден градът бе абсолютно парализиран. Водолази-стрелци бяха разположени по коритото на великата река Рейн, преминаваща през центъра, за да не го изненада някой от водата. А вицепрезидентът на САЩ Дик Нейни по някои данни бива пазен от около петстотин бодигарда, което съвсем не му попречи да простреля на лов собствения си адвокат. Нищо ново под слънцето. Калигула бил варден от две хиляди германци, които го смятали за божество. При най-малък знак от негова страна били готови да убият всеки човек. Стотици охранявали и император Нерон на собствените му концерти, плюс личните му три хиляди платени клакьори. Той също се смятал не само за повелител на света и на Рим, а и за най-великия музикант, раждал се под слънцето. Атила, бичът божи, вероятно е притежавал още по-многобройна охрана от хуни, за които историците коленопреклонно ни съобщават, че откъдето минели, трева не никнела. Хиляди пазванти обграждали и турския султан, убит при битката на Косово поле от националния герой на Сърбия Милош Обилич. Неговото име днес носи футболният отбор, който е притежание на Цеца Величкович – вдовицата на застреляния шеф на сръбските параформирования Аркан. Виждате ли как миналото се преплита с настоящето тъкмо при балканските престъпни босове? Така е и у нас, в България. Затова се и казва – нищо ново под слънцето. Има обаче нещо качествено ново в Европа, за което рядко се говори и почти не се анализира. Това е протестантството. Заложено е в самото дъно на помитащия всичко капитализъм, чиято изкупителна жертва стана и всепобеждаващият наш социализъм. Протестантството е скритият морален кодекс на комунизма. Доскоро родната ни номенклатура усилено го проповядваше и благодарение на него впоследствие разграби страната. Но в протестантството, вместо общите утопични фрази на комунистите, е издигнат в култ идеалът за усърдния пестелив работник, приемащ печалбата и успеха като белег на богоизбраност! И по този начин се полага началото на една нова стопанска етика. Това е. Пестеливост и сметка във всичко и най-вече – в детайла. Това Емил Дъбов, който не бе чужд на българската грандомания за кохорти от бодигардове, установи още в момента, в който холандската фирма пое нещата в свои ръце. Привечер от Париж го взе стандартно БМВ с нищо незабележим шофьор и на разсъмване се озова в Брухзал. Този немски град е близо до Хайделберг и до Нюрнберг и е известен единствено с прочутата някога епископска резиденция. Към него са присъединени малки, но прекрасно уредени градчета. Едно от тях е Хорст. Тъкмо в него холандската фирма бе наела две къщи близнаци. В едната вече бе настанила специалната охрана за боса – мъж и жена, представящи се за семейна двойка, а другата бе за самия Дъбов. Новият му дом се състоеше от голям хол с тераса, сред прекрасна градина, а на втория етаж имаше баня с тоалетна и уютна спалня. Спрямо неописуемия лукс, с който Дъбов бе свикнал в многото си апартаменти, вили и резиденции, тази къщичка му изглеждаше като колиба. Но изненадващо и за самия него, тя му хареса. От стаите лъхаше уют. Хората, живели преди тук, ги бяха изпълнили с хармония и спокойствие – нещо, което вече много години му липсваше. Още от времето на любимата му Ксения. Двете къщи бяха свързани със специален таен вход, предназначен за неговите спецохранители. Двамата холандци, които посрещнаха Дъбов, го предупредиха, че този вход ще се използва само в краен случай. Босът разполагаше още с шофьор, когото можеше да повика по всяко време от специален джиесем, предназначен единствено за това. Имаше и чистачка, която сутрин щеше да идва в девет и да си тръгва в един на обяд. Беше имигрантка от Босна и говореше приличен български. В случай че станеше нещо непредвидено, щеше да му превежда, тъй като Дъбов не знаеше никакъв западен език. – А ако някой немец дойде следобед, когато нея я няма? – зададе логичния въпрос на своите посрещачи Дъбов. – Тогава кой ще превежда? – Изключено! – отвърнаха му те на холандски, а чистачката преведе. От това Дъбов си направи извода че тя знае поне още три езика, освен родния си босненски, за който той подозираше, че е вариант на сръбския. – Немските административни служби – добавиха те – имат правото да посещават гражданите до обяд и в никакъв случай по-късно. Ако някой все пак го стори, ще си има работа с охранителите от съседната къща. – А с тях как да се държа, като със съседи ли? – заинтересува се Дъбов. – Не – отговориха. – В Германия подобно нещо не е прието. – А какви са местата ми за разходка? – Шофьорът ще ви кара всеки ден до близките езера. Времетраене – два часа. – А вечерите? – попита Дъбов. – Ще гледате телевизия. Освен двете сателитни български програми, ще разполагате и с два руски канала – филмов и новинарски. Плюс всички програми, дублирани на руски, като „Нешънъл Джеографик“, „Дискавъри“, „Цивилизациите“ и „Евронюз“. Дъбов се заинтересува като какъв ще бъде регистриран в местната администрация. – Като българин, живял известно време в Кьолн – отвърнаха му. – Професия? – Бизнес с печатарски машини. Фирмата ви в България се нарича „Кота-22“ със седалище в Пловдив. Търсите рециклирани машини от склад в Хайделберг. Контактите ви предварително са осигурени. – Колко време ще престоя тук? – Максимум два месеца. – Режим на контакти с вас? – Всяка събота в десет сутринта. Чистачката превеждаше безупречно. – Откъде знае така добре български? – зачуди се Дъбов. – Не ни интересува – отговориха му хората, които го настаняваха в къщата. Тогава Дъбов ги запита най-неочаквано: – А имате ли представа дали други българи живеят наоколо? Въпросът му ги свари абсолютно неподготвени. – Тоест как! – засмяха се. – Сега в Германия работят много българи. – Какво имате предвид? – продължаваха да не проумяват те. – Подсигурен ли съм от тази страна? – поясни Дъбов. – В какъв смисъл? – Ако българи живеят наоколо и разберат случайно от кметството, че аз като техен сънародник съм дошъл по бизнес, веднага ще ми се изтърсят на гости. – Как така! – зяпнаха чужденците. – Това у нас е в реда на нещата – усмихна се Дъбов. – Така ли е наистина? – обърнаха се те към чистачката, която превеждаше. – На Балканите е точно така – кимна тя. – Бога ми! – изпусна се на сръбски. Въпросът на Емил Дъбов ги подлуди. Двамата му посрещачи мигновено се отделиха настрана и заговориха по джиесемите. – Имате право, господине – казаха холандците накрая и чистачката преведе. – Нека изчакаме десетина минути. Дъбов излезе на терасата. Взря се в насрещните идеално оформени храсти, в сияещите лехи с цветя, въпросът му към посрещачите бе в десетката – подобно недоглеждате можеше да му коства главата. Техният желязно установен западен ред не допускаше хаотичните балкански порядки. А точно такъв пропуск би ги лишил от милиони. В централата, на която двамата холандци на секундата се обадиха, настъпи неописуем хаос, след което дойде и незабавният отговор. – Никой в местното кметство на град Хорст няма да разбере по никакъв начин, че сте българин, господин Дъбов – предадоха му. – Можете да бъдете спокоен. Ще сте регистриран за всеки случай като италианец. Приемете нашите извинения.