Отшелникът

На приятеля ми Димо Дешев, с който все сме си в нашата гимназия.

Много обичам да слушам радио, много! Особено сутрин рано, преди да се съмне и преди да изкарам животните. И иначе слушам. Имам си едно малко “Сокол”-че, руско, от панаира във Видин съм го купувал навремето, което по цял ден е с мене. И в селото да слезна - пак си го нося. По-рано Пламенчо ми купуваше батериите от Белоградчик, но сега вече и тука ги има, та ми е по-лесно. Иначе в кръчмата си има и точка, и касетофон, но щом Пламенчо е там - никой не ги слуша; той е по-бетер радио. Пламенчо е бивш лейтенант от граничните в Горни Лом, но нещо се чална, започна да пише стихове и да издава книги, а военните тия работи много-много не ги търпят. Освободиха го и той вместо да се върне в Радомирското си село Лобуш, взе че остана в Репляна, после се ожени… И те така.

Аз съм си от Репляна - диво село между Чупрене и Долни Лом, на шест километра от сръбската граница, но си живея сам на кошарите. Паса животни, повечкото кози, та затова ми викат Мето Пръча. Иначе се казвам Методи Недин. Роден съм през 1944 г.  по време на бомбардировките, и сега НАТО като бие бракята си викам, дали пък не ми е писано и да умра при бомбардировки. Ще ме тресне някоя, както съм все на открито и хайде, ама не вярвам. Тая у Върбово никой не утрепа, а Върбово и то е на шест километра от Репляна. Горе съм баш до границата. Слушам новините и не виждам скоро да спрат, с бай Димитър по цял ден бистрим политиката, но и той не вярва, че само аеропланите ще оправят работата. Бай Димитър е за НАТО, а аз - не знам, слушам кво ми разправя пламенно. И те така.

Бая ти Димитър е голям серсемин. Сутрин си докарва стадото при мене, а вечер си го връща. Спи у селото, че бабичката му нещо не е добре. Дрът е като синигер, ама е бъзикчия та не щеш. И все на кестерме. Викат му Пушкалето, щото крие една стара манлихера от кво се помни. Ни предишна, ни сегашна власт успя да му я конфискува. Така ще си умре с пушката и с прякора, па и с бъзиците. Вика ми: “Абе, Пръч, такава качамйлка имаш, а одиш неженен. Уест си, ама глупав!” Идва ми да го перна с тоягата. Бре, Пламенно уж чалнат, ще ми рече Бае Методи (така се обръща към мене, уважава ме момчето), а тоя Димитър, дето, нали, възрастен човек, гледаш да го почиташ, ще ми вика “уестия”. Дивак! Оня го броят за луд, тоя - за мъдър, а то кво излиза - уестия. И те така.

Аз можех да се оженя. Доведох навремето една невеста, но мама куца била, не можела работа да върши. А момичето вършееше за двама мъже и как ми подкарваше само. Седя три месеца у нас и избяга. Мама по цял ден клепешеS издържа ли се? Иначе ме обичаше и нощем се притискаше, притискаше о мене. Сега като се сетя… Но така било писано. Мама си отиде, а аз останах стар ерген, та да се бъзика бай Димитър с мене. Добре че е Пламенчо и радиото, за да минава времето. И те така.

Бай Димитър също ме развлича с неговите шашкънии. Забавен е. А като се съберат с Пламенчо в кръчмата, ела да слушаш. Никой не отстъпва - огън хвърчи. Разправя Пламенчо, че англичаните не гледат кози, а само овци. И нямали пастири. “Лежат си, вика, заградени на една зелена трева - бели като паламиди, и дъвчат. Сами се оправят. И чисти, чисти, като че ли са прани.” “Чисти са, Пламенчо, оти немат тиня - веднага напада бай Димитър - и не одат никъде. Къде да одат като е равно и заградено? Наште, като ги преведеш през гламата и дола, айдеее… Затова гледаме и кози. Коза минава навсекъде и се не цапа!” Ама Пламенчо не му взима за ръце: “Много знаеш бе, бай Димитре! Това българите все много знаете. Англичанинът не го мързи като тебе. Кво ще беси цивка цел ден покрай стадото? Друга работа върши: сортове трева измисля. Чул ли си за райграс? Търси по-богата храна за животните, повече мляко да дават. А ти? Дай ти на тебе да се подпираш на гегата и да си измисляш “най обичам”. Тук бай Димитър отклонява разговора и разказва някоя щуротия от неговите. Като например: „Най обичам летно време и оно да е жега, а я да съм с овците и да съм на сенкя, и да е жега, жега, та да кине, а мене да ми се пие вода и да ме мързи да идем и да си наточим, а у манерката да имам колко два пръста вода и она така да ври, ври от жега. Така най-обичам.” Или пък: “Най обичам пак да съм с. овците и да брулим орехи с тоягата, и она да се запречи у клоняка, а я да се качим на дървото, и да се пресегам, пресееегам да я фанем, и она - оооп, да падне на земята и я - нищо. Така най обичам.” Пламенчо е обещал на бай Димитър, че ще му събере глупостите в книга, ще я озаглави “Най обичам” и ще я издаде. Народът щял да се попикае от смях. Само да свършела войната. И те така.

Аз на Пламенчо му вярвам като на тия от радиото, особено на женските. Много са умни и едно благо говорят; не са като мъжете. Гласовете им по-топли и като да пеят. Има една: говори, торови и оп - иде нагоре, пак говори, говори и оп - надолу. Така майсторски ги къдри. Тя повече нощем работи и много й се обаждат по телефона. Колко пъти съм искал и аз да звънна, ама като нямам телефон. Но слушателите много се задръчват с нея, някои направо я обиждат. А тя - гали, гали с глас и се смее. Не вземе да му рече на такъв: “Абе, тиквеник, аз ти правя добро, а ти дигаш крак, та ме препикваш!” Сигурно е много хубава. Аз някакво си я представям една руса, слабичка и синеока. А може и да не е толкова хубава, но като не съм я виждал. Няма как да оставя стадото и да ида в радиото, за да я видя. Аз по телефона не мога да й звънна, та чак в София. Да питам Пламенчо - той по се е мешал, ама ще ме чуе Пушкалето и докато съм жив, ще ме търка. Освен “уест” ще почне да ми вика и “журналист”. Като нищо ще измисли някое ново “най обичам”, ей така: най обичам да съм с козите и да ми се слуша оная русата, а оно да немам батерии, и… Мани го тоя дивак! И те така.