Хора край брега

В планината денят слиза отгоре, в морето иде отвъд хоризонта, а в езерото той се ражда из самата вода. Сивата утрин се събира и надига като пара от нея, разширява се, набъбва, разлива се наоколо над потъналия в тръстика бряг, през рибарските колиби, надясно към мелницата, назад към станцията и селото, насреща и надолу към баирите и далечните планини — и облива цялата околна земя.

Един рибар гребе през езерото. Навежда се, отмята веслата назад, после ги снишава към водата и бавно се изправя и ги изтегля. Лодката му се хлъзга през здрача, водата шумоли и преплисква по засмолените ѝ гърди.

Езерото е сънливо и неподвижно. Бреговете му дремят в нависналата тръстика.

Нашето село има триста двора, черкова, училище, общински съвет. Оградено е с лозя и ниви, зеленчукови и овощни градини. Долу, край езерото, е голямата мелница. От далечината на западните хълмове селото ни има много живописен изглед. Но не и отблизо, защото къщите са пребедни, съвсем посивели от времето, малки и ниски, свити из ъглите на широки дворища под бремето на покривите си. Вратите и прозорците им гледат на север, към нивите и селските имоти. Домът на свещеника и мелницата са покрити с нови червени керемиди. Преди години нашите стопани се славеха като заможни хора и мнозина им завиждаха, сега всичко се промени. Сами по себе си хората са мълчаливи, само селянките плащат повече данък на клюкарството. Води ги жената на учителя. Той пък проседява всяка вечер по няколко часа в кафенето или кръчмата на станцията. Изпит, жълт и болнав, той държи за селяните и те държат за него, защото им чете вестници, а и политиката познава на пръсти.

Като водата от земята, тъй са различни рибарите от селяните. Колибите им — и те са съвсем други, не гледат на север и запад към полето, а на изток и юг към езерото.

Днес пак ще е слънчево и тихо.

Рибарят отива към рачилата си. Те са осемдесет коша, заложени по дъното към отсрещния бряг на езерото. Всеки кош е завързан с дълга връв на една тръстикова пръчка, която стърчи над водата. Вече събра рибите от винтерите, ще събере раците и ще занесе стоката си на скелята на кооперацията, а моторницата ще я откара на тържището във Варна. Той подминава отдалеч мелницата, оглежда нависналия от върби бряг пред нея и малкото мостче със зелената лодка до него и гребе, все тъй плавно и безстрастно, към тъмния далечен бряг.

След два часа рибарят тръгва назад.

Сега на мостчето пред мелницата стои една млада женa в пъстра лятна рокля, с бяла шапка и червени сандали. Тя гледа към езерото, нататък, дето водите му се губят в слънчевата мъгла на септемврийския ден.

Отдясно се задава дългата рибарска лодка. Млад човек — тя не може да види кой е и какъв е — гребе, а от веслата му се оцеждат слънчеви искри.

Жената излиза на края на мостчето.

— Ео! Еееео! — вика тя.

Лодкарят извръща глава към нея, гледа, гледа, и пак гребе в своя път.

— Ееео! — вика тя, а гласът ѝ звънко се. носи през езерото: и вдига двете си ръце, а те са тъмно обгорени от слънцето.

Лодкарят се заглежда към мостчето и сега лодката му завива и почва да расте.

— Хей! — пита той. — Какво има?

— Ела, ела! Искам да ме повозиш.

— Лодката ми е пълна. Карам стока.

— Все ще се намери място и за мене — увещава го тя. — Съвсем малко място за мене.

Той задържа едното весло, а с другото гребе, докато лодката се извива и носът ѝ опира на мостчето. Жената скача в лодката; намества се на носа и сяда, а лодкарят се обръща с лице към нея и сменя веслата.

— Ти си бил разбран човек — усмихва му се тя.

— Ние, рибарите, сме все разбрани хора — отвръща момъкът.

— А как ти е името?

— Лазар се казвам. А вие май сте сестрата на новия мелничар?

— Отде пък знаеш?

— Ние знаем всичко, което става край езерото.

Тя се отпуска, обляга се назад и вдига лице към слънцето, а той я гледа продължително, после се усмихва в себе си, гребе по-бодро, очите му остават върху белите закръглени колене на гостенката.

Излязоха на скелята на кооперацията. Докато Лазар се разправяше с разписките за своите риби и раци, гражданката се разхождаше наоколо, разглеждаше лодките, надничаше в кошовете. Хората я следяха изпод око, цъкаха с език и скритом си намигаха. Рядкост е за малката рибарска скеля такава гостенка, че тук не е Варна, Бургас или друг някой международен курортен град, пък дори и там между рибарите не всеки ден се: мяркат такива жени.

— Готово! — казва Лазар. — Тук ли ще останете, или искате да ви върна на мелницата?

— Какво ще правя тук, Лазаре? — изправя се тя пред него. — Из мелницата е скучно, там всичко трака и вика. Нали ти казах, разходи ме из езерото.

— Имам работа на брега — колебае се Лазар. — Винтерите исках днес да намажа и поизкърпя. Но щом сте рекли, ще отидем.

Отплуваха.

Хората от скелята дълго се взираха в тях. Някои бяха по-откровенн и с подбрани изрази изявиха желанията си. Други пък завиждаха на Лазара. А лодката бързо се смали, езерото се разгърна пред рибаря и гостенката на мелницата, пое ги и ги скъта в слънчевата си мараня.

Тя се бе наместила сега на широката кърма на лодката и облегната назад на ръцете си, гледаше надалече. Когато се нагледа, възви глава вдясно, после наляво, и към небето, и към водата. Извика подир една чайка засмя се на две водни кончета, които поиграха над лодката и отминаха нанакъде. Както всички, и тя отначало се забавляваше с далечното, но после се-върна в лодката, заразглежда я, проследи пътя на веслата, .надникна назад, да види дълга ли пътека оставят след себе си, полюбува се на вълните, които тръгваха встрани и се губеха в широк спокоен полукръг, а на края се обърна към гребеца и вече не сне погледа си от него.

С отложен каскет и широко разгърдена риза Лазар гребеше спокойно и бавно. Дръжките описваха в ръцете му еднакви кръгове, а веслата скърцаха в каишките и повдигаха мирни синьозелени кълба.

Движението, скърцането и шумоленето я съсредоточиха. Тя ги възприе като безкраен припев. Унесена от тоя припев, тя не отместваше очите си от шията, гърдите и ръцете на младия мъж, следеше как всяко движение на веслата се прелива в изпечените от слънцето мускули, как зъбите му се белеят зад полуотворените, попукани от вятъра устни, как над тях се сивеят ясните му големи очи. Клепките ѝ натежаха и тя се облегна още по-назад, гърдите ѝ се очертаха под тънката лятна дреха, мислите ѝ се разбъркаха.

— Ти много ли си силен? — пита тя и сама се чуди на чуждия тон в гласа си.

— Колкото ми трябва, толкова съм силен, госпожице — отговаря колебливо той.

— Госпожа съм.

— Мислех ви за госпожица. Ние, като видим жена без мъж, все за госпожица я мислим. Пък сте и млада.

— Госпожа съм, макар и да съм без мъж — казва тя, заглежда се малко встрани и пак се извръща към него: — А ти войник служил ли си?

— Войник ли? — съживява се момъкът. — Служих във флота на негово величество, моряк бях. Уволниха ме младши подофицер. До помощник-машинист стигнах, ама напуснах, трябваше да поема работата на стария.

Оттам ли са тия рисунки по ръцете ти?

Тия ли? Котвата е оттам, а сърцето и стрелата са още отпреди. Тук, на гърдите си, имам и друг образ, една цяла жена. Което нямаме инак, носим си го отбелязано — додава той.

Заглаждат се пак един в други.

— Ами ти — почва госпожата — много ли можеш да гребеш?

— Как много? Греба, докато стигна, за където съм тръгнал.

— Като гребеш от сега до довечера, къде можем да стигнем?

— Къде ли? Нагоре до. . . румънската граница, a надолу у. . . надолу, да кажем, до Камчията. То е и според вятъра.

— Искаш ли да отидем до Камчията?

Лазар свива очи и отвръща:

— За искане — защо да не искам, ама няма къде да преспите там. Има три-четири рибарски колиби, лавка има, но място за преспиване няма.

— Колко ще ми вземеш да ме заведеш дотам?

— Нали ви казвам, госпожа, там няма къде да преспите. То отиването лесно, моята лодка е здрава и голяма, а в колибата имам и мачта с платно. Но ще стигнем вечерта и не ще има къде да останем. Ниа, рибарите, отиваме нататък с грибове, нашата е лесна. Когато е студено, наврем се в заслоните, загърнем се с кожусите и спим, а през топлите нощи и по брега прекарваме, накладем си огън и лежим край него. С вас е друго, вие не сте свикнали на такъв живот.

— Колко ще ми вземеш дотам?

— Вие пак не разбирате думите ми, госпожа. Нищо не бих ви взел, аз не съм наемен лодкар.

— Че тогаз утре рано да тръгнем, Лазаре?

Той замлъква. Извръща се назад, нататък, дето е морето, намокря с език засъхналите си устни и гребе по-бавно.

— Щом настоявате, ще идем. Времето ще е добро.

Той не се осмелява да мисли докрай за онова, което можеше утре вечер да се случи на морския бряг, ако те наистина останеха там съвсем сами. Страхува се да го мисли, а като я гледа, такава кадифена и прекрасна, в себе си се радва, че може би всичко ще тръгне по някакъв нов път и той там, на Камчията, ще преживее неща, за които доскоро не бе и сънувал.

Досеща се за нещо и пита:

— Кой ще дойде още с нас?

— Ти, аз и друг никой —отсича тя.

Тя пък мисли как през целия досегашен живот и е липсвал такъв силен и хубав мъж, като тоя срещу нея, който утре ще я приюти до себе си някъде по морския бряг, далече от хората и живота им, за да и даде онова, което младостта ѝ все по-настойчиво искаше.

Върнаха се късно.

На утрото, преди още да се разсъмне, той върза лодката си на мостчето пред мелницата и зачака. Госпожата пристигна с одеяла, палта и кошници. Настаниха се мълчаливо и заминаха. Над езерото прелиташе лек утринен вятър. Лазар нагласи малката мачта, откри платното, то се изду и се понесе като радостна бяла чайка през утрото.

Загубиха се из морето и камчийските пясъци за цели седем дни.

Когато се върнаха, той извади госпожа Аделина при мелницата, отнесе ѝ нещата и се върна на своето мостче. Върза лодката си, прибра дрехите, мачтата и платното и тръгна към колибата с несигурни, разбъркани чувства. Не можеше да определи дали му е радостно, че пак е при своя дом, на своя бряг, или му е тъжно, че тъй бързо се бяха свършили хубавите дни. Взе ключа изпод тръстиката на стряхата, отключи почернялата от влагата врата и влезе. Посрещна го здравият мирис на смола, боя и риба. Огледа се, нагласи нещата по местата им и се изправи сред ниската стая.

Беше му пусто и тясно.

Надникнал тъй ненадейно и тъй изцяло в един друг свят, той изведнъж прозря колко заробена е младостта му в тоя бряг, между рачилата и винтерите, между скелята на кооперацията и неговото леговище.

Излезе, заключи колибата и тръгна към станцията.

Учителят е заедно с неколцина селяни в кръчмата. Там е и Игнатий, старият съсед на Лазара. Натрупало се е много нещо за разказване и в ниската мрачна стая се преплитат гърлести и глухи гласове.

Учителят се закашля задавено, всички замлъкват, той поема дъх и почва:

— Като си помисля накъде е тръгнало, едно не мога да разбера. То ние че ще паднем някъде по фронтовете, нищо, но децата, с тях какво ще стане, тяхната орисия дали ще е по-добра! — И наново се задавя, пак кашля в шепата си пие глътка вода: — А децата отсега са развалени. Иде днеска при мен в училището едно хлапе. Хъката-мъката, пита ме какво значело, че татко му получил червено писмо. Казвам му — нещо за дълговете ще да е. А хлапето ме гледа, очите му светят от хитрост: „Така ще е, казва, ама не моят тате го получи червеното писмо, а татето на Ванчето и татето на Гинка  също.“

Учителят спира, очите му са тъмни и въгленни, селяните го гледат и си мислят за близката война, за червените листове и за учителя, чиято кашлица съвсем не е на добро.

Някои пият евтино вино в малки шишета. Слагат шийката на устата си, надигат шишето и киселата течност се лее право в гърлото: гъл-гъл-гъл. . . В кръчмата е полутъмно. Масите, пейките, гредите се взират тъжовно в старата газена лампа. Черни и одимени, посивели в радост и скърби са стените. Поколенията са празнували тук своите веселби, тук са уталожвали те и грижите на тежките дни.

На Лазара доскуча.

Мина му през ума колко отдавна не беше ходил през селото. Тръгна. Беше рано. И хората, и животните се прибираха по домовете сп. От всеки двор лъхаше привързаност на всичко живо към дома и имота, а овошките бяха нависнали през плетищата и ухаеха на зреещ плод. Стигна горния край на селото и се спря пред една позната вратня. Понечи да влезе, но се отказа и продължи. Някакво куче се разлая, спусна се и тръгна редом с Лазара отвъд плета. Горе от пруста едно момиче завика:

— Ссст! Циба!

Лазар се спря.

— Я! — продължи момичето. — Ти ли си бе, Лазаре? По сянката те познах — стърчиш като плашило зад плета. Как си се решил да се откъснеш от кръчмата?

Момичето дойде към него.

— Стоях, стоях, пък рекох да се поразтъпча насам.

— Виж ти! Че няма ли някой да ти открадне езерото бе, Лазаре?

— Хайде, и ти сега! — разсърди се той. — Само това не ми достига, ти да ме подиграваш.

— Ама ела де, влез вътре. Тате ще се зарадва, ако му се обадиш. Откога иска да намине покрай теб, да се отблагодари за рибата, дето ни даваш.

— Не ща! —маха с ръка Лазар. — А ти, Галинке, много си се разбъбрала, много почна да знаеш.

— Онази госпожа от мелницата по-малко ли знае? — промени глас момичето.

— То не е твоя работа, ти си малка още, за да се бъркаш в тия неща.

— Малка съм била! — прекъсна го Галинка и си отиде към къщи.

Лазар почака и тръгна назад. Като че цялата му разходка беше само за това — да стигне дотук и да се скара с Галинка. Отиде към мелницата. Повъртя се наоколо, погледна към големите светли прозорци на мелничарската къща, но не се реши да приближи, а свърна назад, заобиколи край езерото, мина зад станцията и се прибра недоволен и уморен.

Легна си.

— Къде ли е сега госпожа Аделина? — помисли си той.

Когато тръгнаха на път, тя се разсъблече по фанелка и тъмносини гащета, на голите си крака остави само червените сандали. На фанелката ѝ имаше вензел с буквата А, гащетата бяха с жълти кантове, през кръста беше пристегната с червен кожен колан. Беше виждал във Варна много жени в такива бански дрехи, но когато возеше тая госпожа Аделина към далечните камчийски пясъци, той се вълнуваше, защото тя сега му беше по-близка от всички други жени, радваше се, че има някого, за когото и той може да се грижи, макар да е тъй далечен и чужд на неговия свят и неговия дом. А като затваряше сега очи и се опитваше да изживее отново едната поне нощ от тяхната седмица, той виждаше до себе си не госпожа Аделина, а малката Галинка и не чувствуваше топлината на онова тъй грижливо отгледано и обучено към ласки тяло, а само горещината на две мургави и дълги ръце, които се виеха около запотената му шия.

Не издържа. Стана и излезе навън. Но комарите се нахвърлиха на него, разсърдиха го с бръмченето си и той се върна пак в колибата. Заспа, а вече беше време да става, защото тъкмо днес трябваше да събере стоката и да я прати на тържището, пък винтерите му бяха пръснати и рачилата заложени далеч отвъд езерото.

Прегледа повечето винтери, събра рибата в големия живилник и отпътува навътре. Лодката му се струваше по-тежка от друг път и той гребеше усилено и сърдито. Сгря се, доплава бързо оттатък. Стигна при тръстиковите пръчки, зави към горния край на редицата и се сепна: повечето от пръчките бяха изпочупени и се клатеха по накъдрената утринна вода.

И това ако не е зло!

Трябваше сега да се къпе и гмурка, да оглежда дъното и да лови една по една вървите на рачилата, за да им навързва нови пръчки.

Кой ли е пък този злосторник?

Всичко днес му беше тук чуждо и тягостно и той започна да вади здравите рачила и да обира раците, като хвърляше сърдито дребните във водата, а големите в коша. Отнесе ги после пред кооперацията, скъта разписката в каскета си, върна се към колибата. Приготви нови тръстики и се накани да тръгне пак за отвъд.