ЛЮБОВТА Е ТАЛАНТ

Евтим Евтимов

— Г-н Евтимов, след като неотдавна посрещнахте седем­десетгодишния си юбилей, останахте ли верен на всеизвест­ния Ви стих „Стига заеми, стига везни, искам обич за обич“?

— Не личи ли? Цял живот останах верен на любовта и пое­зията, цял живот пишех (и още пиша) за тях. Нито те ми изневе­риха, нито аз. Защото, както е известно, аз си останах еднолюб и не потърсих тежките заместители. И затова навярно, вместо ин­тимна лирика, създадох своята – Евтимна. Но по отношение на някои приятели и писатели се получи точно обратното. Много от тези, на които подавах ръка в трудни моменти, сега се опит­ват да ме подминат. Аз не искам много от тях – поне едно „здра­вей“, едно „как си“ – но какво друго да направя? Никога не съм искал отплата за нещо, което съм направил за някого – достатъчно ми е едно човешко уважение. Никак не е леко на този, който е обичал повече от другия. И затова към известното вече „Искам обич за обич“, в друго стихотворение добавих:

Единият обиква малко повече

и повече след време го боли.

— Ако Отец Паисий обикаляше още Българско, какво щеше да открие днес в българската кръв?

— Може би пак щеше да повтори онова страшно питане: „О, неразумни юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин?“... Защото, при сегашното обезбългаряване, този въпрос става много по-актуален, отколкото някога. Колко хора, българи по рождение, през последните петдесет години се отказаха от своя род и не само продават, но и предават България на различ­ни чуждоземни господари. Може би щеше да се съгласи с това, което написах в едно стихотворение:

Дано спасим душите от измама

през този късен, кръстопътен час.

Предишната Византия я няма,

но има византийци между нас.

Ако беше чул предложението на един лъжеавстрийски учен да сменим кирилицата с латиница, щеше три пъти да се обърне от мъка в гроба. Навярно десет пъти щеше да се преобърне в своя незнаен гроб, ако беше видял как президентът Петър Сто­янов преди време удостоява същия австриец с високо държавно отличие и изразява своето съпричастие с това предложение, без народът да го е упълномощил. Затова народът му го върна тъп­кано.

— Вие сте един от най-големите съвременни майстори на любовната лирика. Провеждате многобройни срещи в цяла­та страна. Имат ли според Вас младите хора интерес към стихотворенията за любовта?

— Зависи от стиховете, посветени на това чувство. Ако си спомняте, навремето в младежкото издателство издадохме две поетични антологии на любовната поезия – на българската и световната. Знаете ли, и сега се намират читатели, които често ме питат защо не се преиздават отново. Любовта е талант. Който може да обича, не може да не си припомни някой любовен стих на Яворов и Дебелянов, а и от други автори, и да намери нещо свое в тях. Любовта и поезията имат не само едни и същи коре­ни, но и едни и същи крила.

За популярността на моите любовни песни допринасят мно­го и музиката на Тончо Русев, и изпълненията на Веселин Ма­ринов, както и на много други изпълнители. Може да прозвучи предизвикателно за някои уши, но моите „любовни книги“ се продават на концертите между сто и двеста екземпляра, а в градове като Варна и Пловдив – над петстотин. Някои омаловажа­ват този факт, под предлог, че това се дължи на естрадното при­съствие, но нека не забравят, че те са подложени на изпитание редом с музикалните албуми на популярния изпълнител. Как се устоява на такова „съперничество“. И най-важното – тези песни се запяват от хиляди млади хора. Повече, какво?

— В голяма част от поетичното Ви творчество любовта е свързана с виното, лозата и жената. Защо?

— Как защо? За мен любовта е вино, виното е любов, а две­те заедно означават поезия и живот. Не съм откривател на тази тема, далеч преди мен има Омар Хаям и Хафез, други примери могат да се намерят и в нашата поезия. Аз просто търся себе си чрез тези поетични размисли за любовта и виното. Нима любов­та и виното не са онази прекрасна магия, която озарява душата на човека? Не обичам да смесвам питиетата, когато съм седнал на маса. Но когато се слеят виното и любовта, тогава човек се докосва до чудото, наречено творчество. Може би това пожелавам на себе си:

Виното горчиво ме опива,

както любовта на този свят,

затова на мене ми отива

още сто години да съм млад.

—  С какво сте се примирили и с какво не сте? Помъдряхте ли на тази възраст?

—  Примирявам се с мисълта, че вече съм човек на години, но не мога да се примиря със себе си. Все по-често си задавам въпросите: сега накъде; защо не протегнах ръка на тази мечта; защо изпуснах този звезден миг... Или изобщо, връщайки се на­зад – а и напред в живота си, понякога се питам: затова ли всич­ко е било? За какво съм живял? И понеже не чакам друг да ми отговори, търся своето спасение на белия лист. А белият лист е люлка и гроб за всеки творец и между тях няма видима граница. Не знаеш кога си на едната страна, кога си преминал на другата.

— На кого можете да простите – или сте простили, и на кого не можете?

— Не съм Господ, да издавам присъди. Само Той може да наказва и да прощава. А дали съм помъдрял на тази възраст, не мога да кажа. Навярно понякога оглупявам, понякога подивявам. И тогава сядам пред празния лист и – каквото сърце по­каже. Често някои ме питат – защо не спра да пиша любовни стихове, достатъчно съм писал, трябвало да си почина. Аз пък отговарям – с нови стихове. И когато понякога мисля за смъртта, не си я представям като черна вещица, а като красива жена. Ще се усмихне влюбено и ще ми каже: ако си се уморил да пишеш любовни стихове на земята и да любиш, ела с мене на небето, там също има поети. Ще тръгна след нея щастлив, както на зе­мята винаги ме води любовта. Аз съм луд човек и съм готов да повярвам на тази измислица, защото ако нея я няма, за какво съм живял на земята. Може би – добър или лош, това, а не сами­ят живот, ме е направило поет.

— Има ли нещо в нашето житие-битие, което да Ви из­мъчва?

— Само белият лист, той ще ме измъчва и на небето, защото цял живот го измъчвам на земята. И няма да се откажа от него. Дано само не съм го осквернил с лоша дума. Само пред него съм стоял милион пъти повече наведен, отколкото пред Господ.

— Ние сме малка, бедна, неуредена държава. Бъдещето ни е неясно. Има ли вече смисъл от труда и таланта на тво­реца?

— Ако този въпрос го зададете на всички пишещи братя, на­вярно всеки от тях ще каже „не“ и ще замълчи. Самият факт, че немалко даровити творци след промените престанаха да пишат, говори много повече, отколкото очаквате аз да ви отговоря. България сега не е даже държава, а как тогава да стане родина на всеки българин. Причината според мен се крие в това, че даже през петвековното турско робство тя не е слугувала толкова много на чужденци, колкото след своето освобождение и досе­га. Това е страшното. И въпреки тези тежки размисли, аз мисля, че има нужда от труда и таланта на твореца. Словото е езикът на един народ, държавата може да се разтури, но докато знае своя език, тя може да възкръсне от забравата и да каже своята дума. Тогава навярно пак ще стане родина на всеки, а всички ние – нейни деца.

— Имате ли близки, а и по-далечни планове. И какви са те?

— Не обичам нито да планирам, нито някой да ме планира. Подчинен съм отдавна на небесната канцелария и не зная какви са нейните планове за мен. Затова бързам да подредя това, което съм написал досега, да отсея зърното от плявата и да изпия още една чаша горчиво вино за моята годишнина.

2004 г.