Първа глава

Всяка прилика...

Никога не разбра що за човек е бил Гларуса. За смъртта тук не се говореше на глас. Смъртта беше табу, черно-бял калейдоскоп, в който никой не иска да погледне, за да не види собствената си сянка.

Запомни го така – проснат върху носилката, увит в мръсния, просмукан с изсъхнала кръв брезент. Лявата страна на лицето му липсваше. На нейно място имаше безформена виолетова маса, спечена около тъмния съсирек на изтеклото око. Под брадичката се виждаше обгоряла дупчица, покрита с кафяв струпей.

Куршумът беше минал през главата на Гларуса, оставяйки след себе си разкъсана черна плът и голям неправилен отвор върху лявата половина на темето, откъдето бе излязъл. Подпухналият, овъглен от газовете език се подаваше между полуотворените устни, напукани и обложени с жълто-сив налеп. Парченца мозък и черепни кости се бяха вплели в сплъстената кестенява коса около дупката и приличаха на капки тъмнорозов сладолед, изпуснат на тротоара от несръчно дете...

Красавеца потръпна от идиотското сравнение, но то бе единственото нещо, което му дойде наум. Останалото бе горчива пяна и стъклен прах, изпълнили браздите на собствения му мозък. Миг след това се учуди на себе си: в пресъхналото, кухо съзнание все пак някой продължаваше да подрежда някаква откъсната от обстоятелствата мисъл.

Сивият септемврийски дъжд монотонно стържеше скалите наоколо и мътни вади текнаха към долината на юг. Беше първият дъжд от месеци насам, но каменистата земя на платото бързо се насити на водата. Красавеца вдигна ръка и избърса лице с опакото на дланта си...

Наведе се и взе захвърления автомат.

Днес, почти година след първата му и единствена среща с Гларуса, обезобразеното тяло на друг мъртвец лежеше върху пръстта на петдесетина метра нататък, към невидимата през тънките дъждовни струи линия на граничната бразда...