Клетката
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Романи и повести
- Страници: 90
Разкъсвана от страх да не изпадне от обществото, героинята на „Клетката“ се превръща във второстепенен декор на абсурдна пиеса. Носи се по течението, което няколко пъти сменя посоката си. Накрая, разбира се, я изхвърля на неприветлив бряг. Тогава тя се усеща…
„Все още не вярвам, че го направих, можеше и да не се случи. На повечето хора никога не се случва. Предпочитат сигурността пред неизвестното. Даже не желаят да приемат, че съществува нещо различно, само на една крачка навън.“
Виж повече...
Клетката
Детелина Барутчиева
Бенката върху лявото ми бедро има форма на сърце. Майка ми твърди, че съм зачената във фаза на най-силна съпружеска емоция. Тя бродела из къщата в търсене на целувки. Баща ми обаче бил се изгубил в сумрачното си детство, не знаел какво е нежност и бил съвършено бос на тема ухажване. Магията на любовта му изглеждала като опиум. Директно искал да има деца. Ако била забременяла по-късно, казваше мама, нишанът щял да изглежда като оплезен език или изпружен среден пръст. Бих предпочела да съм белязана от тази далеч по-еротична маркировка. Моите родители обаче не са имали понятие от пренатално общуване. Също така не са ми чели Мечо Пух. Изобщо не подозирали, че съществува. По онова време книжката липсвала от географската ни ширина. Но и да я имало, сериозните и целесъобразни хора никога не съчувстват на заклещил се от преяждане индивид, който вместо да вземе мерки, тананика. Родителите ми не биха изпаднали в умиление към тази „безмозъчна форма на живот”, както би се изразила мама. Гласът й гъделичка ухото ми и се усмихвам. Все още стискам клепачи. Ще ги отворя, когато се убедя, че се намирам в стаята си, лежа в собственото си легло и накрая, че съм аз, а не някой друг. Случвало се е когато се търся, да опипам нечие чуждо тяло. Разбирам го едва, когато по епидермиса не откривам вроденото лирично образувание. Сега показалецът ми бавно пълзи по ръбчетата, грапавата повърхност, връхчето... Припознавам самоличността си и се осмелявам да отлепя мигли.
Приотварям десния клепач. Винаги ми се е струвал по-еластичен. Фокусирам се върху крайчеца на носа. Усещам блуждаенето на хлъзгавия като риба ум, тиктакането на възбудата му, пулсирането й в нервните окончания на тялото. Негодник. Оглежда се за най-чувствителното ми място, за да забие жилото си, да вкара вируса на неоправданите възторзи или на съмнението и разочарованието. Човешкият ум събира като прахосмукачка боклука на съществуването. Не си въобразявам. Надменен собственик, ревнив любовник, натрапчив мегаломан, казвам. После, както обикновено, се предавам. Угоднича само и само да се държи смислено. Обещавам му най-хубавата книга, чувствена музика и приключения. Интелектуалните занимания обаче са му писнали, а за купона не ми вярва. Знае, че съм интровертен тип със склонност към меланхолия. Зарязвам спора. Протягам се лениво, размърдвам пръстите на краката. Броя до двеста. Омръзва ми и включвам баладите на Брайън Адамс. Безкрайна минута, в която дрезгавата нежност пълзи по гръбначния ми стълб и потича на топли струи през скованото ми тяло. Сега съм готова да целуна живота. Скачам.
С благоговение нахлувам в онова място, където много велики хора са се докосвали до откритията си. Ватер-клозетът, лейдис, кенефът е най-съвършената битова измислица и любимо място на човечеството. Мога да го възпея в сонет, който започва например така - „благословено за всички времена, ти, кътче най-прекрасно на света...” Не е Шекспир, но е искрено... Не желая да си представя как бродя с часове околовръст дома си. Търся подходящ терен да клекна или да изхвърля миризливото съдържание на гърнето. Освен мен това правят всички други жители на планетата. Избягвам да обсъждам истерията в канцелариите, обществените заведения и зала номер едно на НДК. Заря и топовни гърмежи в чест на неизвестния изобретател, живял две хиляди и петстотин години пр.н.е. в Индия или Пакистан, където са открити следи от творенията му. Овации за китайците, египтяните и древните римляни, доусъвършенствали изгодното нововъведение. Снабдили го с течаща вода и го включили в дренажна система. На някакъв тарикат от деветнайсти век му прищракнало, че е по-луксозно да седиш, отколкото да клечиш и ето ни с тоалетна чиния. Запушвам си ушите пред привържениците на клекалото. Позата, която заемаме върху седалката, докарвала хемороиди, колики, преплитане на червата... Нищо чудно и трипер. Тези хора очевидно не спадат към кръга на читателите. Понятие си нямат колко по-удобно е да четеш National geografic или Кама Сутра седнал. Обичам истински този уют. Отново благодаря възторжено, напъвам се. Освобождавам се. Викам „ураааа”. Но веднага се питам с какво наша милост, хомо сапиенс, сме заслужили подобна благодат. Нали точно ние скандализираме битието и му придаваме смисъл, който няма нищо общо с нищо. Всъщност то си знае, че е наша измислица и зависимостта му от нас е тотална. Не се и опитва да ни зареже, наясно е, че няма да му се уреди. Ако не съществувахме, със сигурност щеше да брои звезди в далеч по-приятно измерение.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.