Роби
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Романи и повести , Българска класика
- Страници: 307
Първата част на романа излиза през 1929 г., С., печатница „Пряпорец“, втората – през 1930 г., С, печатница „Художник“. Романът е недовършен. От третата част са запазени по опис на Анна Пекова-Страшимирова, съпруга на брата на писателя д-р Димитър Страшимиров, 54 страници. Включен е в „Съчинения. Пълно критично издание“ под редакцията на Д. Б. Митов, т. V, С., Държ. издателство и Министерство на народната просвета, 1947, в „Съчинения“ в седем тома, т. V, С., „Български писател“, 1963.
Антон Тодоров Страшимиров е български писател, драматург, публицист и политик. Роден е на 15 юни 1872 г. във Варна, в големия български род Страшимирови. Брат е на Тодор Страшимиров и Димитър Страшимиров. запознава се със западната литература и философия, включително с творчеството на Хенрик Ибсен, Аугуст Стриндберг, Морис Метерлинк.
След завръщането си в България работи като гимназиален учител във Видин (1898–1899). Редактира литературното научнопопулярно списание „Праг“. Работи като учител в Педагогическото училище в Казанлък (1899–1900), но е уволнен заради спречкване с кмета и получава забрана да учителства.
Участва в македонското освободително движение като четник на Яне Сандански. Пише в легалния орган на ВМОРО „Дело“.
През 1902 година е народен представител на младодемократическото крило в Демократическата партия в XII Народно събрание, което по-късно се превръща в Радикалдемократическата партия. Народен представител и през 1911 г. (XV НС), 1929 г. (XXII НС). От 1901 издава списание „Наш живот“.
Участва в Балканската война като редник. През Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудничи на вестник „Военни известия“ и списание „Отечество“. След войните редактира списание „Наши дни“ (1921). Създава и редактира (1922–1923) „Българска общодостъпна библиотека“. Помага на млади писатели, например на Христо Ясенов, Марко Марчевски и много други. След Септемврийското въстание (1923) пише знаменития позив „Клаха народа, както и турчин не го е клал“... „Нито тези, които погавриха надеждите на народните маси и забегнаха, нито тези, които клаха народа си, както и турчин не го е клал, нито едните, нито другите ще помислят за тълпите жени и деца, оставени на произвола пред зима.“ Защитава жертвите на Цанковия терор, основава помощен комитет за подпомагане на сираците. През 1924 година е един от редакторите в списанието „Пламък“, в който главен редактор е Гео Милев, издател Марко Марчевски. Печата във вестниците „Звезда“ и „Новини“. През 1926 година под редакцията на Страшимиров излиза вестник „Ведрина“.
Антон Страшимиров участва в създаването на Комитет за защита на евреите заедно с вдовицата на държавника Петко Каравелов – обществената деятелка Екатерина Каравелова, проф. Асен Златаров, проф. Петко Стайнов и други.
Антон Страшимиров умира във Виена на 7 декември 1937 година. Погребан е в София.
Виж повече...
Роби
Антон Страшимиров
I. Кървав възел
То беше в края на току-що изтеклия век. През една есен зина целият Солун: дъщерята на сарафина Елиас Бенбасат, малката Ема, постъпила в института на католишките сестри! Хората не си доверяваха на слуха: еврейка в християнски пансион? И се проточиха езиците. Но и веднага се свиха: Елиас Бенбасат беше очилатият дявол на солунската пиаца.
Отначало малката еврейка посещаваше родителите си, колчем пожелаеше. И тогава християни, турци, евреи – всички се озъртаха да я видят. А малката вървеше надуто край бащиния си гавазин и нехаеше.
Но после и това спря: Ема вече не излизаше никак от католишкия пансион. Види се, родителите ѝ бяха я отклонили да ги посещава. В тази работа имаше нещо скрито. Можеше ли обаче да се знае какво ставаше в семейството на милионера?
Католишките сестри позволяваха на своите пансионерки да се губят в маслиновата горичка край високата ограда на института. Разбира се, това не беше съвсем безопасно. Може би палавите малки момичета хвърляха записки през високата ограда и получаваха такива отвън... Но нима можеше да се попречи на това, колкото и строги да бяха сестрите!
И един ден стана нещо съвсем неочаквано: в сляпата уличка зад католишкия пансион се намери убит тъмнокож низамин1, а до него лежеше в несвяст Ема, дъщерята на сарафина!
А-а! Хората полудяха: убийство за любов? И уличките около пансиона се задръстиха със свят. Но после опустяха тревожно: в християнски квартал беше убит турски войник!
Така полетя из града вест като вихрушка. Тя изпълни най-напред големия и тъмен безистен на Солун. И се допълни тук: едно гърче – гимназист – се любело с невръстната дъщеря на сарафина Елиас, та някакъв тъмнокож низамин ги издебнал в сляпата уличка над католишкия пансион – и гърнето убило низамина...
Допълнена така, вестта слезе на пристанището. И се блъсна о стените на гигантското Канликуле. По решетъчните прозорци на петте етажа на средновековното венецианско страшилище задрънкаха вериги: ще се явят нови поселенци тук.
А вестта-вихрушка летеше. Тя избръмча но телефонните жици на европейската колония из мраморните палати на квартала „Пирги“. Отвориха се много врати на балкони и се дигнаха много зелени кепенци по прозорците. Лицата, конто се подаваха, изглеждаха злоради. Те бяха единодушни: нека само гръцката митрополия успее да им прехвърли тук храброто момче! О, те ще го укрият на всяка цена и ще го препратят по живо и по здраво – в Елада.
После вестта прошумя също из ниските прагове на българите дебряни в квартала „Трансваал“. А тук тя пробуди явно възмущение. „Шч-о – свеждаха дебряните капи над вежди. – Сос керката на сарафинот Елиас се мазнеше едно християнче, ама зàщо да е гърче, а?“
А вестта се беше вече извила под хълма на Солун и се залута из мухлясалите стени на мрачното Едикуле. Звъннаха и тук вериги по множество решетъчни прозорци. „Шчо ке рѐчеш, Месреф ага – подвикваха гласове през решетките. – Ке ти дòкарат гръчко месо, а?“ „Ишааллах, Унчо ефенди – отвръщаше гръмогласно Месреф ага. – Мерàклия сум на гръчко: яйлии сет, како шатоци2 по харман.“
Когато обаче вестта се изви из турските махали по самия хълм на Солун, положението в града стана изведнаж опасно. Наизлязоха из харемлици и тремове ханъми и кадъни, изпълниха дворищата и закрякаха като ята гъски пред буря. А едноман шумно се отваряха къщни порти и на каменните стъпала пред тях заставаха белобрадци с големи гъжви на главите. Те свирепо смъркаха емфие и в сълзящите им очи святкаха зелени пламъци.
Скоро улиците се изпълниха с бегове и бегчета, които бяха набучили на поясите си ушати ножове и табанджи3 със сребърни дръжки. А по тях се повлякоха и тълпи цигани, задигнали брадви и сатъри.
Сега вече се знаеше какво може да стане. Пиацата пръпна! Изложената пред дюгенитс стока се заприбира трескаво и се дигна оглушителен шум: заключваха се железни каси и се залостваха тежки кепенци.
Паника – позната и пак сякаш небивала! Опустяват улиците, по вратите на магазините висят грамадни катанци, трамваите са набъкани с варосани от уплаха лица, мъртвее градът и само по кръстопътищата тежко стъпват военни патрули, бледни като видения.
Между това вестта-вихрушка все още летеше. Тя прехвърли една след друга двете железнични гари на Солун и прислезе в ниската вардарска част. Най-напред прекоси Кукушката махала. И подигна нови възмущения. „Що-о? Гърче да било, казуваш?“ – свеждаха се и тук капи над вежди. „А бре с керката на сарафина Елиас се лъготеше едно майчино-бащино, ама... паликаре4 да е било? Вятър!“
Най-после вестта зашета по сгърбушените рибарски колиби в устието на Вардара. Тя се затури тук из високата и безкрайна тръстика, сред която – далеч, над бездънни води – се губеше черен чун5. В тоя чун лежеше хлапак с къса куртка на гимназист-пансионер. Чисти бяха и куртката, и ръцете на хлапака: по него не личеше никъде кръв. Но той беше устремил към небето своите стъкленосини очи. А те бяха цели в кръв...
Градът се вълнуваше: хората се затвърдяваха в убеждението, че хлапакът убиец трябва да е гърче. Преди всичко злополучният тъмнокож низамин беше мушнат откъм гърба. Прочее допускаше се, че отначало хлапакът убиец умишлено е оставил либето си – малката еврейка – в ръцете на азиатеца, та е успял така да го обходи и да го мушне изотзад. А такъв коварен и вероломен хлапак не можеше да не е гърче? При това нанесеният така изотзад удар наистина може да се окачестви за жесток: той беше улучил самото сърце на жертвата А такъв свиреп убиец не можеше да не е гърче! Хората в Солун не искаха даже и да спорят по това.
Само влиятелните „дьонмета“ (потурнаците евреи) подигаха и по това спор. Наистина, те не възразяваха открито. Но свиваха рамене, усмихваха се подозрително, мънкаха. Личеше: подушили са пак кое-що. Или поне са намерили основание за по-други допущания. И с право може би. Непременно ли трябваше хлапакът убиец да е гърче? Защо в това злополучно и нечаяно убийство се търсеше – и откриваше – някакво коварство? Наистина, хората никак не се питаха за това, но то не беше право!
Всъщност обяснението на кървавата случка се криеше може би другаде. Влюбените гимназист и пансионерка са били (в сляпата уличка зад института на католишките сестри) tête à tête. Анадолецът войник се е явил навярно из някоя своднишка къщурка. Бил е, значи, настървен за плът. И се е хвърлил върху богатото еврейско момиче тъй животински, че и сам е изложил гърба си под ножа на християнчето... Какво по-просто от това!
И после: защо се търсеше в случая жестокост? Наистина, смъртоносният удар не можеше да се окачестви като зломишлен: хлапакът убиец е имал око! Но все пак момчето се беше задоволило само с тоя един-единствен удар, т.е. то не беше намушкало жертвата си още поне двайсет пъти, както можеше и трябваше да се очаква от един солунски грък!
Не, държането на дьонметата намираше известни основания! При спокойно вникване в кървавото събитие можеше да се дойде и до по-други изводи. Защо да не се възприемеше напр. гръцкото твърдение, а именно, че хлапакът убиец е може би българче? Кой в Солун не знаеше, че тъкмо в това некултурно племе хората са отсечено корави и сурово влюбчиви. Даже те, българите, се фанатизират до религиозен екстаз, та проявяват известни сектантски домогвания които нерядко избиват в позорни и опасни за държавата дързости.
А положението в града ставаше от час на час все по-критическо: турските тълпи искаха да се залови убиецът на правоверния низамин. И властта вършеше повсеместни обиски. Жандарми и сувариета6 обсаждаха квартал след квартал, тършуваха къщи, дюгени и работилници, откриваха неподозирани тавани, изби, че дори и изкусно нагодени скривалища. Но си оставаха с пръст на устата, уви! От невръстния убиец нямаше ни следа...
И ето, почваше да се чувствува, че цялата тази печална история се превръща на някакво предизвикателство. Всички в града вече знаеха, че малката еврейка Ема, дъщеря на сарафина Елиас, се е любила със своето християнче още от дете. И хората се питаха: може ли такава любов, която е траяла с години, да е избягнала хилядите очи на махленското любопитство и да не е била достояние на стоногото човешко хлевоустие? Не! Кой знае колко семейства – па даже и цели квартали – са следили отдавна влюбените еврейка и християнче, т.е. кой знае колко хора в града познаваха страшния сега хлапак: знаеха неговата народност и религия, неговите родители и роднини, квартала, в който живее, даже и къщата, в която се крие... А ето, спотайваха се всички! Никой нищо не издаваше: градска тайна! Мълчи всеки – целият град мълчи... Но това би разярило и далеч по-питомни владетели, отколкото бяха турците!
Да, положението ставаше неудържимо! И властта накрай се стресна: тя взе изключителни мерки – сгъсти съвсем военните патрули в християнските махали на града. Но кого можеше да успокои и това! Не бяха ли турци – и само турци! – онбашиите, чаушите, милязимите? Жандармите и сувариетата не бяха ли все азиатци? И не личеха ли вече между тях предрешени цигани...
Все пак хората се мъчеха да си дават кураж, разбира се. И с право – донякъде. В Солун надали вече имаше невъоръжен мъж. Особено гърци и българи – всеки от тях криеше някакво оръжие било в джоб, било на кръста. Че и самите кротки евреи не ходеха вече с голи ръце. Впрочем никъде в света не биха се намерили такива смели и буйни лодкари и носачи, каквито бяха по онова време евреите, работници на солунското пристанище.
Всичко това беше така. Но какво важеше и то! Кой в империята на султаните би възел смелостта да се дигне открито против турчин? А да се стреля на военни патрули – не, това не можеше и да се помисли в Турция! Че защо бяха – ето, тук, в тоя многоезичен Солун – злокобните многовековни страшилища Канликуле и Едикуле? Първата – висока, обла и ръждясала сграда – се дигаше до пристанището като изправен на задни нозе звяр и с кървавата си слава омрачаваше даже величието на Олимп, който – в другото дъно на залива, далеч на юг – допираше с бялото си чело небето. А Едикуле, построен по високия хълм на Солун, издигаше срещу слънцето някакви стени, назъбени наистина, но кухи като тъмните уста на скелет... Доста беше да дигнете очи към тях, за да се почувствувате обезоръжен и немощно плах: влагата по тези мухлясали степи беше, уви, от буйната кръв на безброй поколения...
Така уплахата в града растеше. Благомислещите хора почваха да се отчайват. И един след друг напущаха своята умереност – повишаваха гласове: време беше властта да прояви воля и твърдост! Преди всичко тя трябваше да тури ръка на сарафина Елиас. Какво от това, че евреинът водеше жена алжирка, имаше големи връзки в Лондон и минаваше за милионер? Кой вече не знаеше в целия град: сарафинът е дал есенес дъщеря си в института на католшиките сестри само защото с знаял историята ѝ с християнчето, та е искал да я отбие от него. Прочее той ще да е проучил още на времето какво момче е това християнче, от каква народност и чий син е, в кой квартал живее и в коя къща! Нека бъде заставен сега сарафинът да разкрие всичко! Защо трябва да страда – за едного – цял град, сърцето на Македония, пазарището на милиони хора?
Такъв беше гласът на отчаянието. А едновременно всеки чувствуваше, че и положението на злополучния милионер (тъй като в случая сарафинът Елиас Бенбасат все пак беше един злополучен баща, нали?) е трудно, даже безизходно. Нима тоя богат човек трябваше да пропълзи дотам пред дивите турци, щото и сам да окачи на въжето – с ръцете си, тъй да се каже! – геройското онова момче, тоя от неизвестна народност гимназист, който все пак беше рискувал главата си, за да спаси малката Ема от ръцете на бесния азиатец? Защото това не се оспорваше от никого! – нещастното еврейско момиче беше избягнало една потресающа възможност. Чернокожите низами не се никак церемоняха с жената, която пожелаваха. Възпротиви ли им се тя, те я измушкваха сред бял ден.
Хората чувствуваха всичко това. И влизаха в положението на нещастния богат евреин. Не, сарафинът Елиас не би се решил да предаде на турците спасителя на дъщеря си! Това би възмутило даже и ония, които го желаеха...
А трябваше да се спасява и градът, уви! Не можеше да се стои със скръстени ръце, когато всеки час можеше да се почне клане – общо, безогледно турско клане.
При това зараждаше се в душите и нещо скрито. Човешкото любопитство вече се хващаше о една, затаена дълбоко в дъното на нещата, въдица. Какво би било наистина, ако в края на краищата турците все пак дръзнат и турят ръка на милионера Елиас Бенбасат? Последствията биха били може би съдбоносни. Евреите са сила, владеят богатствата на света и ще скочат навярно като един човек по всичките части на земното кълбо... А тогава – свършено е с гнилата Турция, ха-ха-ха!
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.