Който не е видял новосадската лития, който не е прочел Максима Изповедника, който не е ходил в Бачковския манастир, който не е ял „шкембе-чорбасъ“ в Цариград, който не е живял у мадам Клайн в Болград и който не е пил казанлъшка гюлова ракия, - той нищо не знае, от нищо не отбира. Ах ти, моя люляно, ти казанлъшка гюлова ракийко! В твоите алкохолни искрици се скриват стотина тома из най-знаменитите епохи на българската история, които са пълни с хиляди велики със славни подвизи, с Димостеновски красноречия, Aтиловски походи, с Ватерловски сражения и пр. и пр. Който те е пил веднаж, той никога не може да те заборави, а който те попива честичко, той оставя в българската история по няколко извънредно важни психологически революции. И аз съм те пил някога си, и аз съм се наслаждавал от твоя аромат, и аз съм имал удоволствие да изпитам твоята приятност... Ох, вярваш ли, и до тая минута помня твоите животворящи сили и твоето нравствено и физическо значение. Когато те пият смъртните богове, то усещат такава забележителна приятност, каквато не усеща даже и онзи, когото гладят вечер преди да заспи по петите, нито пък онзи, комуто Господ Бог е помогнал да получи наследство от непредвидена страна. А каква е твоята бистрота, каква е твоята белота! Сребро, брилянт, сълза, капка от роса, хрустал, който виси в черкова на полиелеите... Вземете билюрова чаша, измийте я добре, налейте я до половина с тая божествена влажност, закрийте с два пръста лявото си око и погледнете в нея с дясното... Охо-хо-хо, сълза, да я вземе дявол! Разбира се, че ако всичкото това да не би било доложителна математическа истина, то казанлъчени не би били казанлъчени, а били би... например сопотненци или калоферци, а галоган-бейовците не би могли да наторят с имената си всемирната история. Тъй е то! А Захара е седнала, та ни се гордее със своите милинки, Ени Захара - със своите саралии, Пловдив - със своите кокони и с киселото мляко на арапина при шадраванът, Търново - със своите ханове и с „Малтичкината песен“, Габрово - със своите похлупци и с каменния мост, Едрине - със своята халва и със своето народолюбие, Цариград - със своя рахат-локум, Станимака - със своето калугерско произхождение, Ахело-Бургас, - със своята солена риба, Русчук - със своите калдаръми и Краставо село - със своите тикви! Смешни градове, смешни граждани! Ако не е възможно да сравняваме Париж с Женева и Лондон с Оряхово, то не е възможно да сравняваме и Казанлък с... с какво и с кого би вие желали? - да речем с Дъбене.

Но Казанлък има и друго още по-важно преимущество... Въобразете си, че вие сте пътник и че влазяте пръв път в тоя трендафилен град. Гледайте добре. Аз ви уверявам, че първите ваши впечатления ще бъдат обворожителни. Захваща се майската пролет, дърветата се накитват с нежни и крехки листенца, полето се покрива с цветя, славеи сладко пеят, пиленца чуруликат на дясно и на ляво, всичко става весело, мило и прекрасно, даже и воздухът се напълва с някаква си успокояввща безметежност; а между всичко това, като Венера между своите нимфи, се червенеят трендафиловите градини и употребяват всичките си усилия да погъделичкат носовете ни, да изнесат на вид своите свърхестествени прелести и да ни покажат своето превъзходство в природата...

Но и това още не е всичко. Ако обичате прелестите на природата, то обърнете своето внимание и на млекопитающето се царство, а именно на Евините синове и дъщери, на които доволно често завижда трендафилът и които имат пълно право да се нарекат царьове и царици на природата. Черни очи, вити вежди, бели лица, хримизни бузици, алени устници, дълги клепачи, тънки снаги, високи гърди... Ох, не говорете ми повече, защото аз имам обичай да спя по много и да сънувам различни сънища... Ако ви се случи да идете в Казанлък, то вежете сърцето си с козиньова ортама, защото твърде лесно можете да останете без кръвочистител... Вас ще да окружат няколко миловидни ангелчета, ще ви погледнат няколко очарователни очи, ще да ви се поусмихнат няколко нежни устеца, и, всичкото това се отличава с такова ангелско виражение, и всичките тия неща блестят с такава кротост, щото само по знак вие свободно можете да им дадете сърцето си. С една дума, който от вас и да би погледал на тия гиздави създания, които растат, младеят и стареят в този земни рай, той непременно трябва да си зададе въпрос: защо аз не съм се родил, защо не съм израсъл и защо да не умра в тоя град?

Бил мая месец. Ако природата през тоя месец и да е богата почти навсякъде, но ние, както казах вече по-горе, не смееме да сравняваме с Казанлък ни най-прелестните страни под ясното небе, защото е страшно да не оскърбиме трендафила и алените устници на казанлъченките. Слънцето се показало на восток и простряло своите златни лучи над райската градина, из която се разхождали няколко стотини млади и крехки създания. Казанлъшките момиченца събирали трендафил. И всичките тия ластавички пеят, подскачат, смеят се, радват се и напълват воздуха с различни възклицания! Не зная вие как, а моя милост никога не би са отказала да поживее между тия весели чучулиги барем един ден, барем един час... Разказват, че казанлъчени, а особено казанлъченки, мислят и работят под влиянието на своите минутни впечатления и че тяхното непостоянство, което прилична росата в техните трендафилени градинки, не са в състояние да унищожат ни старостта, ни тежкият живот, ни страшната действителност. А от какво произхожда всичкото това? От растителността, която ги окружава. Трендафилът живее малко, но неговият майски живот има повече сладки минути, нежели многолетното съществование на върбата. Ако е живот, да бъде живот, а ако е дрямка, - да бъде дрямка-средата никога не може да се нарече блаженство. Казанлъчени имат пълно право.

Под една кичеста круша в една от трендафиловите градини било постлано черно-жълто китено чердже, на което седели две лебеници или, както ги наричат казанлъчени, две дини, които представляват едносъщност и неразделност, или, да кажа по-понаятно, едната лебеница, която била твърде голяма и малко продълговата, седяла на черджето, а другата, която била малка и туплеста, седяла на първата лебеница, така щото от тия две разновидни лебеници произходило едно неразделно мазно тяло, което се наричало Нено чорбаджи. Но аз заборавих да ви кажа, че голямата лебеница е била облечена в копринена риза, в ленени гащи и в бяло копринено, с червени пръчици елеченце, и че малката лебеница е била покрита с бял фес. Голямата лебеница се повдигала нагоре и отпускала се надоле твърде затруднително, а когато произходило това, то на малката лебеница се отваряла някаква си дупка, над която стърчели две дълги бяло-черни урезалки козина, поимала и изпускала воздух и клокала така поетично, чегато в голямата лебеница се намира цял вулкан. Но малката лебеница имала още две приемущества: на нея стърчели три червени подлоги, които носили название уши и нос, и две черни точки, които в общежитието се наричат очи, а по манастирите - светила. Изведнаж черните точки, които до това време били сънливи, шавнали насам-нататък, и издупката изскокнали няколко потока лава, между които се зачули следующите думи:

- Иване бре, ела сам!

Пред лебеницата се изправил един млад и гиздав момък, който принадлежал в числото на ония нередки същества, които се наричат сеизи и които умеят да мълчат, да се въртят на пета, да се занимават с нищо и да ядат останките от чорбаджийския обяд. Аз не ще ви разказвам какво виражение е имало лицето на тоя млад човек и с какво е бил той облечен, защото, както ви казах вече по-горе, подобни личности вие можете да срещнете всеки ден и всеки час и защото тия не съдържат в себе си нищо особено, следователно ние можеме да ги наречем н и щ о.

- Де е Никола? - заклокал вулканът и долнята лебеница се повдигнала цяла педя нагоре.

- Отидоха със Станчовото момче да търсят врабчета - отговорило нищото.

- Аз хилядо пъти съм ти казвал да го не оставяш да ходи сам... Вие слушате само тогава, когато ви кръстосват със суровицата. Иди при детето!... А де е чорбаджийката?

- Тя си почива под крушата.

- Нека си почине... Иди и доведи Никола. Не оставяй го сами! Гледай с четири очи... Не оставяй момичетата да седят и да лапат мухите. Парици им се плащат. Удряй! Тия хора нямат ни срам, ни очи. Париците ти вземат, а работата ти оставят за Петровден! Иди при детето.

Иван тръгнал към стария кестен, но голямата лебеница, с помощта на малката, му заповядала да се върне и да приеме още няколко мъдри съвети и наставления.

- Ти го не гони: гледай да не падне и да се не убие... Кажи му, че го викам аз. „Баща ти те вика да ти даде ново гроше“ - му кажи. Кажи му, че съм хванал пиле. Иди при чорбаджийката и кажи ѝ да не лежи под крушата. Под крушата сянката не е гъста. Кажи ѝ да се пренесе под големия кестен. Пренеси и моята постелка!... Или чакай, не ще ми се да се местя. А ракията изстуди ли се?

- Аз мисля, че се е изстудила, - отговорило нищото.

- Ти мислиш!... Хиляди пъти съм ти казвал да не ми отговаряш така. И в Филибе те водих, и в Захара те пращах - не можа да станеш човек! „Трябва да се е изстудила, чорбаджи!“ -тъй трябва да кажеш. Кажи де!...

- Трябва да се е изстудила, чорбаджи, - отговорило нищото.

- Иди и донеси я!...Кажи на чорбаджийката да дойде при мене. Набери малко череши за мезе... Хайде иди и намери детето...

Нищото тръгвало още веднаж, и дваж, и триж, но лебеницата го връщала назад и клокала с различни звукове, и когато вече била дадена и шестата заповед да върви, то откъм северната страна се показало такова едно нещо, което накарало нищото да се запре още веднаж, а лебеницата да замълчи и да се приготви да слуша чуждите заповеди така също, както нищото слуша неговите. Това нещо, което имало голямо сходство с ония двоеноги животни, които от своята страна имат сходство с други едни животни, които се огояват за Коледа, е била чорбаджийката. Но преди да ви опиша добрите и лошавите качества на тая още доволно апетитна госпожа, аз тряба да се върна (така правят всичките романисти) назад и да ви разкажа за нея някои и други исторически подробности.