Тази сутрин Неда се събуди късно и първото ѝ впечатление беше, че ѝ е все едно. Но постепенно започна да я обзема едно особено настроение.

Когато отвори очи, видя, че всичко беше излязло навън. И кучето Тони, и котаракът Мики, и слънцето дори беше напуснало своя любим ъгъл при огледалото и весело се разхождаше в градината. А дворът на Неда беше толкова голям, голям... сто крачки наляво и сто крачки надясно, после сто крачки напред и сто крачки назад и накрая сто крачки на едната страна и сто крачки на другата. Неда винаги се объркваше...

Тази градина непрекъснато ѝ приличаше на нещо и затова тя нямаше с какво да я сравни. Имаше люлякова горичка и пясъчен замък, който самата тя беше построила до половината с кофичката си, до четвъртината с двете си ръце и останалата четвъртина с носа си. Имаше едно старо дърво, което вечерно време достигаше до самите звезди, а през деня прашните му клони метяха небето. 

Имаше и лебедово езеро, където Неда съзерцаваше отраженията на лицето си и не можеше да се начуди защо е толкова красива. Езерото беше пет крачки наляво и пет крачки надясно, пет крачки напред и пет крачки назад, и накрая пет крачки на едната страна и пет крачки на другата... Неда харесваше и лехата с ягоди по простата причина, че обичаше да похапва ягоди.

Да... градината си стоеше на мястото и все пак тя беше различна. Сега пък приличаше на друго нещо и затова тя нямаше с какво да я сравни. Съвсем явно беше, че всичко това се дължи на особеното настроение на Неда.

Тя се облече и изпи бялото мляко, което майка й, преди да тръгне на работа, беше оставила на масата, огледа се в огледалото и веднага усети колко всичко е особено. Неда погледна навън и целият свят й се видя малък, малък... а нейното „особено“ беше толкова голямо! За миг й се стори, че е забравила всичко и се почуди защо дърветата растат само нагоре, а водата от поточето, което прекосяваше ливадата, течеше само надолу.

Тя ощипа едната си бузка, но се отказа от другата, защото я заболя. И все пак слънцето беше същото, приличаше на стар, много голям дядо, който се разхождаше и се подпираше на бастун от цветни лъчи, и дърветата бяха същите, вятърът ги преместваше и те люлееха вятъра и тревата беше трева, но целият останал свят беше изчезнал. Неда вече нищо не можеше да разбере, защото очевидно тя беше попаднала в някаква друга градина.

Тя изпя своята любима песничка:

Всеки ден, хубав ден,

аз се будя от съня,

а съня и пак съня

се завръща през нощта... –

и тръгна към поляната, защото на всяка цена беше решила да обиколи градината и да разбере каква е работата. Не че Неда беше кой знае колко любопитно момиченце, но тя винаги предпочиташе за собствено успокоение да разбере точно как стоят работите.

Неда прекоси малката ливада, която беше препълнена с жужещи, златни мушици и хитра, зла коприва, и се озова пред голяма, пъстра долина.

Долината започваше от изгрева и свършваше със залеза, някъде далече пред погледа се изправяха възвишения и отморни горички. Точно в средата й се разстилаше чудно езеро, което напомняше на нейното, но беше много по-голямо и във водите му сребрееше удавеното слънце.

Никога през живота си Неда не беше виждала нещо по-огромно и по-красиво и никога сърцето й не беше се свивало така, защото по цялото протежение на равнината не се виждаше жив човек. Беше пусто и страшно като в устата на голям вълк.

Докато вървеше, тя усети, че нещо много коварно и непонятно започва да притиска голямото й сърце. Неда отлично знаеше, че има голямо сърце, и може би затова така се зарадва, когато достигна до бялата табелка. Тя много наподобяваше табелката, която беше написал баща й и беше поставил в началото на градината: „Неда, не минавай през цветята и не ги късай“, само че на тази с големи букви беше нарисувано следното:

„Ако тръгнете надясно, ще достигнете само до Глупака, а после, като тръгнете наляво, ще достигнете само до Мъдреца, а после, като тръгнете...“ Неда не дочете буквите, първо, защото това я уморяваше и, второ, защото нямаше смисъл. Изречението беше безкрайно дълго, за да може да го запомни.

Голямата долина блестеше пред погледа й с цялата приказност и самотност.

Всеки ден, хубав ден,

аз се будя от съня,

а съня и пак съня

се завръща през нощта...

В никакъв случай не можеше да бъде изплашено и спряно „най-умното и най-доброто дете на мама, най-красивото на татко и най-сладкото на леля“. Голямото сърце на Неда отново се изпълни с радост и доверие и тя, тананикайки си весело, продължи надолу и все надясно по пътеката...