Пролог

„Да бъде благословено името на Господа, отвека и довека, защото у Него има мъдрост и сила. Той променя времена и години, сваля царе и поставя царе, дава мъдрост на мъдри и знание на разумни. Той открива що е дълбоко и съкровено, знае що е в мрака и светлината живее с Него.“

Из „Книга на пророк Даниил“
2:20–22, 605 г. пр. Хр.

Аз, Навуходоносор, бях спокоен в дома си и добрувах в чертозите си. Но видях сън, който ме уплаши, и размишленията върху леглото ми и виденията на главата ми ме смутиха.

„Валтасаре[1], глава на мъдреците! Зная, че в тебе е Духът на Бога Светий и никаква тайна не те затруднява; обясни ми видението на моя сън, що видях, и какво значи.“

Валтасар отговори и рече: „Господарю мой! Дървото, което си видял, което било голямо и яко, с височината си достигнало до небесата и се виждало по цяла земя, по което имало листа прекрасни и много плодове и прехрана за всички и под което живеели полски зверове и в чиито клони виели гнезда птиците небесни, това си ти, царю, който си се възвеличил и укрепил, и величието ти е порасло и е достигнало до небесата и властта ти – до краищата земни. А дето царят е видял Будния и Светия, Който слизал от небесата и казал: „Отсечете дървото и го унищожете, само главния му корен оставете в земята, и той във вериги железни и медни сред полската трева да се оросява с небесна роса, и делът му нека бъде с полските зверове, докле не преминат над него седем времена – ето какво значи това, царю.

По волята на Всевишния тебе ще те отлъчат от людете и ти ще живееш с полските зверове, с трева ще те хранят като вол, с небесна роса ще бъдеш напояван, и седем времена ще преминат над тебе, докле познаеш, че Всевишният владичествува над човешкото царство и дава го, комуто си иска. А дето е заповядано да се остави главният корен на дървото, това значи, че твоето царство ще остане при тебе, кога познаеш небесната власт.

Затова, царю, нека ти бъде благоугоден моят съвет: изкупи греховете си с правда и беззаконията си – с милосърдие към бедните; ето с какво може се продължи твоят мир“.

Всичко това се сбъдна с цар Навуходоносора.

„Книга на пророк Даниил“,

из гл. 2 и гл. 4

٭ ٭ ٭

Защо му бе на света да бъде разумен? Защо на хората бе даден разум, щом като вършеха неразумни неща? И защо много от тях изглеждаха разумни, а впоследствие не се оказваха такива?

Мъдростта е разум и много повече. Защо днес няма мъдреци и защо хората не се нуждаят от тях, така както е било в старите времена?

Тия въпроси се въртяха в главата ми, когато седях вечерта край огъня пред рибарската хижа и гледах как пламъците изменяха лицата на моите събеседници. Това бяха лица, загорели от слънцето, изсечени от скалите, протрити от солта на морето и закалени от неговите ветрове. Плещестите фигури с благородни осанки превиваха рамене под тежестта на непостоянството и несигурността, с които морето даряваше всеки, който го докоснеше истински. Ръцете им, разранени от острите ръбове на мрежите и режещите люспи на мятащата се в предсмъртна агония риба, отдавна бяха забравили какво е да почувстваш нежност или просто докосване.

Рибарите ме бяха приютили за малко в тяхната свещена обител, където ненадминатата красота на морските изгреви и залези, тайнственият плисък на прибоя и необикновеното усещане за безкрайност пленяваха сърцата и ги отпращаха в една божествена територия, където нямаше място за друго освен за среща със себе си и със самия Създател.

И така, седяхме около огъня мълчаливо, защото мъжете не бяха разговорливи. Неизбежната делнична среща с морето бе изградила в тях своеобразен вътрешен живот, който изключваше външна намеса. Морската шир бе техен напълно достатъчен събеседник, заменящ всички останали. Повечето самотници, без семейства и близки, съществуваха сами по себе си, независимо от останалите. Може би искаха да докажат, че за да постигне мъдрост, човекът може и трябва да разчита единствено на себе си.

Тези съвременни мъдреци седяха край огъня и топлеха пронизаните си от влага тела, а мъдростта им едва ли бе потребна някому. Замислих се какво ме накара да ги нарека мъдреци, загледана в меките, покорни искри, тихо и дружелюбно припукващи в огнището. Досега от тях бях чула само по няколко думи, които се отнасяха до всекидневния бит, кратки фрази, нищо незначещи шеги и подкачания. Но реших да следвам вътрешното си усещане, за да разбера докъде ще ме отведе и дали ще се промени нещо в мен. И дали всичко ще бъде безполезно като вълна, разбила се в брега и изчезнала, погълната от пясъка и залята от идващата след нея.

Затова седях заедно с тях, вдишвах топлия дим, смесен с мириса на морска сол и водорасли. Питах се за какво си мисли сега всеки от тях. Но може би не мислеха, а само се вслушваха в гласовете, идещи от вътрешността им или долитащи като ехо от вълните. И така научаваха за себе си и за света всичко, от което се нуждаеха. И аз също се опитах да се отдам на гласовете и усещанията, но мислите ми бяха по-силни от тях, те ги заливаха като огромни вълни, издигащи петметрови стени и ги помитаха безвъзвратно.

Именно така започна моята среща с мъдреците, които нашето време бе родило и отгледало.

Исидор

„Аз винаги ще обичам добродетелта, макар тя да е обременена с присмивки; ще се гнуся от порока, макар той да е увенчан със слава.“

„Ако, изповядвайки, че има Бог, постъпваш както мислещия, че няма Бог, делата ти не търпят ли изобличение от думите ти и твоята нравственост и морал не опровергават ли твърденията ти? Затова с делата си потвърждавай, че има Бог, за да проповядват това и думите ти, и моралът ти. Само тогава слушателите ще повярват на твоите думи. Ако говориш, а не изпълняваш, никой няма да повярва на думите ти.“

Свети Исидор

Беше се развиделило, но небето, все още мътносиво и навъсено, не предвещаваше нищо добро. Този, когото наричаха Исидор, стоеше пред рибарската хижа с поглед, вперен напред, към безкрайната морска шир, с ръце, пъхнати в джобовете на овехтял син гащеризон. Бе погълнат от някаква мисъл, заковала го на място така, че не чуваше и не усещаше нищо: нито тропота на гребла, нито ударите на чук по дъските на продънената лодка на брега, нито пронизващата струя на юлския вятър, набраздяваща морската повърхност с бръчки като на старица. Чудех се какво бе в състояние да задържи до такава степен вниманието на един мъж, малко под петдесетте, едър, със завидно телосложение. Гадаех дали има отношение към причината, довела го на това безлюдно място, където преживяваше месеци и години, без да мисли за бъдещето. Може би така общуваше с морето и му споделяше тайните си, изливаше мъката или просто му се обричаше, тъй като не знаеше какво друго да прави със себе си. Разбира се, всичко това бяха мои предположения, които сигурно нямаха нищо общо с истината, но такова бе впечатлението ми от него.

Исидор бе мълчалив и затворен, не се веселеше като другите след напрегнатия ден, не разказваше истории и анекдоти и не се смееше, не кимаше с глава, не изразяваше недоволство. С нищо не показваше, че участва в живота на останалите, но те не му се сърдеха и го приемаха такъв. Единствените му думи, откакто съм тук, бяха едносрични отговори на въпроси, отправяни, макар и рядко, към него. Но погледът му бе особен, тъмните очи изразяваха едновременно доверчивост и тъга, преданост и съмнение, сякаш нещо отвътре го разпъваше на кръст, а той все още очакваше Спасителя, макар че започваше да губи надежда. От известно време го наблюдавах и може би тази странна отчужденост, съчетана с проблясваща плаха надежда, привличаха вниманието ми.

Приближих се към него, ала той не ме забеляза или присъствието ми не го интересуваше. За първи път попадах на толкова необщителен човек. Животът ме бе сблъсквал с високомерни хора, чието внимание трудно се печелеше, ако не те смятаха за равен или по-високостоящ. Но и с други – срамежливи и свити, които въпреки наличието на потенциал не успяваха да го разгърнат. Срещала бях потайни личности, пресмятащи всяка дума или жест, с очи, стрелкащи се бързо към събеседника още преди да кажат нещо или да отвърнат. В ума ми трудно се побираше човек, до такава степен лишен от потребността да изрази нещо с думи. Оставах с впечатлението, че връзката между говор и емоция бе прекъсната.

Неподвижен, Исидор продължаваше да гледа към морето и аз се поколебах дали да не наруша странната медитация – това пътешествие в далечните светове, известни само нему.

– Днес е мрачно, нали? – казах дрезгаво, като преди това се изкашлях, за да прочистя гласа си.

Както очаквах, той не ме удостои с внимание и бе прав, защото въпросът ми бе без значение.

– Винаги ли сте така мълчалив, или просто не искате да разговаряте с никого? – атакувах внезапно, след като изчаках известно време.

Този път той обърна глава към мен и с детско изражение на лицето произнесе: „М-м?“, като по този начин ме обезоръжи напълно.

Повторих въпроса, а той се обърна и продължи да гледа напред, като че ли думите ми не се отнасяха за него. Може би не знаеше какво да отговори. Реших да опитам отново, този път с въпрос, изискващ отговор – с да или не примерно:

– Закусихте ли вече?

Ала той продължи да стои неподвижен. Може мълчанието му да се дължеше отчасти на скрита омраза към жените, това не бе необичайно за мъже, недостатъчно оценени от женска страна, но с високо мнение за себе си. Или просто не му се занимаваше с мен, навярно му се струвах безинтересна и не се вписвах в света около него.

За да запълня неловката пауза, реших да проследя колко време Исидор ще стои в това неподвижно положение, ала той точно в този момент, сякаш за да ме опровергае, извади ръце от джобовете си и прокара пръсти през гъстата си, дълга до раменете черна коса. После се опря на дървените перила на балкона, отделящи хижата от влажните пясъци отпред. Понякога морето ни идваше на гости, мека въздушна пяна облизваше каменните основи на старата постройка и ѝ оставяше в дар раковини и мидени черупки. Продължавах да се чудя защо човек, който бе в състояние да извлече сам тонове риба и изпод чиито ръце морските съдове излизаха здрави и готови за плаване, не желаеше да общува със света до такава степен, сякаш не съществува.

– Много ми е любопитно за какво мислите в момента? – чух се да казвам, като вече не хранех надежди да завържем разговор. – Как мислите, ще има ли буря? Вятърът ми се струва студен, морето може да е много страшно не само през зимата. А тогава излизате ли за риба? – продължавах да бъбря просто така и да го засипвам с безсмислени въпроси.

Исидор най-после се обърна към мен. Не беше ядосан, гледаше ме въпросително, вероятно отново не бе чул нищо. Аз запазих хладнокръвие и попитах търпеливо:

– Как се научихте да познавате морето?

Той се засмя добродушно и най-накрая отвърна:

– Морето, кой познава морето?

Толкова много думи, че направо се стреснах. Този човек не спираше да ме смайва. Доволна, че накрая уцелих тема, която можеше да го заинтригува, продължих:

– Вие обичате морето, нали? То е вашият живот, така ли?

– Морето – повтори той като ехо. – Кой не обича морето?

– Бих казала точно обратното. Някои хора са безразлични към него, а други дори не го понасят. Всъщност тези, които го обичат истински, са малко.

Той ме погледна учудено и по изражението му прочетох, че досега не се бе сещал за това.

– Тук ли сте роден?

Пак се засмя и поклати глава.

– А откъде сте тогава?

Той мълчеше, накрая махна с ръка неопределено:

– От далече, нямам общо с тия места.

– А защо тогава дойдохте тук и станахте рибар? – побързах да вметна отново, защото чувствах, че запасът му от думи се изчерпва с всяка изминала минута.

– Човек не знае къде ще го довее вятърът – отвърна той разсеяно и за да сложи край на многословието, се прибра вътре.

Така ние с него останахме всеки на своята територия и мостът между нас оставаше неизграден. Все не ми се удаваше случай да го заговоря отново, обикновено наоколо имаше хора, а в такива моменти той още повече се затваряше като охлюв в черупката си и не смееше да се покаже навън. Докато една сутрин двамата не се оказахме сами на брега, където седях на изстиналия пясък и се опитвах да усетя магията на изгрева и на неповторимата му зареждаща жизненост. Исидор се появи сред разпенените студени води, същински Нептун, чиято разрошена глава се подаваше и скриваше под вълните, гребеше и се изтласкваше напред със силните си ръце, а морето го дърпаше назад, като че искаше да го запази в обятията си. Накрая излезе с пръхтене на сушата, като подскачаше, за да се стопли.

– Няма ли да умрете от студ? – попитах, защото първите лъчи на ранното юлско слънце не можеха да надвият тънкия пронизващ бриз, който не спираше да духа по това време на годината.

Изненадващо, Исидор протегна ръце към небето и застина неподвижен, със затворени очи. Стоя дълго така, без да се притеснява от присъствието ми.

– Това някакъв специален ритуал ли е? – попитах просто така, без да се надявам на отговор, след като той седна на пясъка близо до мен.

По косматите му плещести и обветрени гърди белееха тънки вади засъхнала сол и блещукаха ситни кристали полепнал пясък. Неочаквано той се засмя и отвърна:

– Ха, ритуал! – Не разбрах какво влагаше в това възклицание.

– Може би поздрав към слънцето? – добавих бързо.

Стори ми се, че за пръв път ме погледна заинтригувано:

– Не ми беше минавало през ума, но защо не? – рече той.

– Слънцето дава енергия, има хора, за които казват, че се хранят с нея. Вие вярвате ли на това?

Той се замисли, но всъщност може би просто се припичаше и не му се говореха безсмислени неща. Какво значение имаше това за него наистина? Но все пак отвърна:

– Вярвам, че слънцето събира в себе си повече от онова, от което човек в действителност се нуждае – топлина, светлина, красота, уют. Какво повече ни е нужно?

Стресната и приятно изненадана от неочакваната тирада, изрекох спонтанно:

– Не съм чувала по-мъдри думи за слънцето. Ще ги запомня.

Той се засмя по детски и също така спонтанно отвърна:

– Какво е мъдростта? Тя е нетипична за хората. Морето е мъдро, слънцето е мъдро. Много са видели и препатили, а ние в сравнение с тях си оставаме песъчинки, които вятърът издухва и не остава следа. И други идват на наше място.

Бариерата между нас вече беше вдигната. Усещах, че накрая изградихме моста на доверието и зарадвана, също се засмях:

– Така е и все пак, това, което каза, е много мъдро.

Това си беше самата истина. Може би така ми се струваше, понеже думите му бяха неочаквани. Та аз го смятах за някой, който трудно се изразява. Каквато и да бе причината, бях зарадвана. Неусетно бяхме преминали на „ти“, студените води на морето и рехавите утринни лъчи стопиха леда, тънката златиста нишка между нас си проправи път и като детска платноходка остана да се носи по вълните – накъдето я отвее вятърът.

٭ ٭ ٭

Започнах да наблюдавам Исидор по-отблизо, ала не усетих промяна в поведението му. Както и преди, той сядаше в края на дългата маса, скована от рендосани на ръка дъски и покрита с избеляла памучна покривка. Далеч от останалите, без да дава вид, че се интересува от грубите им шеги и подкачания, които неизменно съпътстваха всеки обяд или вечеря. Мъжете обичаха да се дразнят помежду си и да си подхвърлят реплики, с настървение търсеха жертва, която да захапе коварните куки на словесните им въдици, и почти винаги си намираха. Не можех да разбера дали го правеха нарочно, за да се забавляват и да прекарват по-лесно безкрайните дни, или просто психиката им и начинът им на общуване бяха такива. Ала това, което ме озадачаваше, бе, че всички като че избягваха Исидор. Най-вероятно вече са опитвали многократно да общуват с него, но липсата и на минимално внимание от негова страна ги бе обезкуражило.

Смехът на мъжете разтрисаше хижата, те се пляскаха с ръце по бедрата, надвикваха се гръмогласно и удряха с юмруци по масата. През това време Исидор ядеше мълчаливо и съсредоточено, с наведена над чинията глава, без да бърза и да вдига очи от нея, сякаш в този момент не присъстваше в широката столова на хижата, а се намираше другаде. От време на време хвърляше невинен и доверчив поглед към другия край на масата, колкото да се увери, че всичко е на мястото си.

Като се нахранеше, обикновено кръстосваше ръце, изпъваше плещестия си гръб върху неудобната дървена облегалка на стола и оставаше загледан напред. Изглеждаше заслушан в това, което се говореше, но лицето му не изразяваше нищо. Накрая палеше цигара, като наблюдаваше как краят ѝ бавно изгаря и се превръща в сивкава пепел. Чудех се как можеше да бъде заинтригуван от такива дребни и незначителни неща и те да задържат вниманието му толкова продължително време, а думите на хората да не значат нищо за него.

Наблюдавайки го така, внезапно ми хрумна, че може би Исидор бе щастлив посвоему и макар понякога в погледа му да се четеше мъка или страдание, те в никакъв случай не бяха определящи за него. В такива моменти ми приличаше на птичка Божия, пърхаща под слънцето без цел и посока, изпитваща удоволствие от всяка погълната троха и от всеки мах на разперените си крила. Питах се дали успява през това време да отстрани мислите от главата си, за да не го терзаят и да го оставят насаме със себе си. Това си беше талант и безспорно Исидор го притежаваше.

Тази вечер морето бе сърдито повече от обичайно, звездите се криеха зад застрашителни кълбести облаци, които повече усещахме, отколкото можехме да видим върху тъмното недружелюбно небе. Във въздуха витаеше дъхът на бурята. Тази година юли бе изненадващо студен и пронизващият вятър свиреше през керемидения покрив на хижата. Бяхме запалили огън, за да се стоплим, и седяхме унило около него, всеки замислен за своите си работи. Някой подхвърляше по нещо незначително, но разговор не се завързваше. Скоро всички се разотидоха да спят или да правят нещо друго. Иси­дор остана, загледан в пламъците, които изчезваха един по един, само малките червени въглени святкаха с нажежени очи в полумрака.

– Обичам огъня, а ти? – осмелих се да го заговоря отново.

Не бяхме разменили и дума след срещата на брега. Той мълча продължително, може би ми даваше да разбера, че не му се говори, но накрая отвърна:

– Кой не обича огъня?

Усмихнах се. Беше прав, не бях се замисляла. Интересно, дали ако направят допитване по този въпрос, някой би отговорил отрицателно? Но не това исках да знам в момента. Затова продължих:

– Когато огънят гори, нещо в човека също се разгаря. Някаква топлина се разлива в него, каквато друг път не усеща.

Той не откъсваше поглед от червените отблясъци на въглените, които скоро щяха да се превърнат в пепел. По едно време отрони:

– Огънят ни настройва да излезем от полето на собствените мисли и чувства и да ги отправим към света такива, каквито са. Той ни дава сили да си кажем, че това, към което се стремим, си заслужава.

– Но как според теб можем да предложим на света това, което имаме? Мисля, че понякога светът недвусмислено ни показва, че не се нуждае от него.

Исидор се усмихна с детската си усмивка и отвърна:

– Може би просто като ги предлагаме. А дали някой ще ги погледне, или приеме, това е друга работа.

– Но защо да предлагам нещо, от което никой не се интересува? – не отстъпвах аз.

Той въздъхна, изморен от толкова много думи и учуден, че не разбирам нещо толкова просто:

– Казах „да предложиш на света“, а не „светът да ги оцени“, разликата е съществена, нали?

– А какво се случва, след като ги предложим? – продължавах да настоявам.

– Веднага не се случва нищо – промълви след известно време той.

Думите му внезапно ме върнаха към една далечна привечер, когато в стаята ми цареше сумрак, също както сега, а аз не си правех труда да се пресегна и да запаля лампата. Нещо ме задържаше върху неудобния дървен стол и ръката ми безцелно драскаше върху белия лист, откъснат от училищната ми тетрадка. Една част от мен бе изцяло погълната от криволиците, които драсках, сякаш бях изпаднала в унес, но друга част следваше шумовете отвън, приглушеното тракане на чинии от кухнята и провлечените стъпки от плъстени пантофи по коридора. После вратата в миг се отвори и строгият назидателен глас ме стресна, въпреки че не беше неочакван.

− Какво правиш тук на тъмно, вместо да учиш?!

Не отвърнах нищо, а подвижните миши очи се взряха подозрително в листа. Проследявайки реакцията им, установих, че бях нарисувала огън с тлеещи в сърцевината му дърва, с огромни огнени езици, които пълзяха хищно и се издигаха нависоко. Очите ме стрелнаха недоволно и гласът отсече:

− Не стой на тъмно и не се занимавай с безполезни неща!

Да предложа нещо на света, както току-що ме посъветва Исидор, тогава всъщност исках точно това, но не знаех как. Оттогава бе изтекло доста време...

Въглените все още припламваха и аз, неочаквано за самата себе си, извадих мислено сърцето си и го поставих пред жаравата; после започнах да подреждам там останалите части на тялото си, една по една, докато накрая прибавих и радостта, която излизаше от мен, тъгата, скръбта, омразата, гордостта, гнева, силата, смирението. Седях и ги наблюдавах с учудване, нима това бяха моите ръце, моите дробове, моят мозък, моята скръб, моята тъга, моята радост и моята омраза, моята гордост и моята сила? Никога не бях предполагала, че изглеждат точно така. Когато по едно време пак погледнах към огъня, там имаше само черни въглени и пепел, а Исидор си беше отишъл. Време бе да си кажа, че това, което предстои, си заслужава.