Прегръдката на совата
- Издател: Лексикон (стар)
- Жанрове: Художествено-документална литература , Романи и повести , Криминални
- Страници: 201
След "Недосегаемите" и "Между апокалипсиса и ада", тази книга води до пристрастяване!
Това е достоверен роман, който дава отговор на въпроса: кой, защо и как уби една от най-емблематичните фигури на мафията, последния мастодонт на групировките - Георги Илиев.
Напрегната фабула, завиден секс, психологизъм, изненадваща развръзка - книгата завладява и се чете на един дъх.
Прегръдката на совата
Бойко Беленски
Авторът разказва за това, за което другите само шушукат!
Можеш да убиеш човек, но истината – никога!
1.
Той пристигна с такси. Колата, която нае, бе корейска, почти нова. Боров освежител, тиха музика, не дотам досаден шофьор... Какво повече можеше да се желае? Впрочем водачът на два пъти се опита да го заговори, но усети, че пътникът е от мълчаливите и го остави в плен на своето вглъбение. Така Той напълно запази своята анонимност. Бе влязъл в ролята на обикновен турист, макар повече да приличаше на израелец, вероятно от Мосад, а може би от Шин Бет или дори от тяхната група за мокри поръчки Китон. Мургав, с неопределена националност, говореше леко завален руски. Пътуваше с много малко багаж, нещо странно за летовници като него, при това гости на Слънчев бряг.
Колата се закова пред входа на хотел „Хризантема“ и шофьорът обяви:
– Пристигнахме, господине.
Пътникът се размърда, щедро плати, грабна своя продълговат сак и малко по-силно от желаното блъсна вратата.
Във фоайето на хотела забави крачка. Внимателно се огледа. Очите му опипаха присъстващите и администратора, който флиртуваше с едно момиче. Не забеляза нищо подозрително и предпазливо, но спокойно се насочи към рецепцията. Трябваше да остане почти незабележим и за едните, и за другите. Докато вървеше се опита да открие и запомни евентуалните камери и другите механични средства за наблюдение. Видя, че възрастна жена се насочи в същата посока. Пропусна я. Стомахът му бе свит от напрежение, но дълбоко в душата си усещаше, че ако сам не прецака нещо, всичко ще мине добре. Търпеливо изчака своя ред и се представи. Резервацията го очакваше. Докато нанасяха името му в бланката, наблюдаваше реакциите на околните, отразени в огледалните повърхности на интериора. Получи ключа и се отправи към втория етаж. Влезе и огледа стаята. Хвърли сака си върху леглото, пусна щорите и едва тогава през една пролука се взря навън. Недалече под него комплекс „Мултиплейс“ и най-вече „Буда бар“ бяха като на длан. Срещу хотел „Тракия“ беше спряла патрулна кола, но в нея нямаше никой. Скоро униформените се завърнаха с по чашка кафе и бавно поеха своята моторизирана обиколка. Добре, рече си. Хората, които поръчаха екзекуцията, бяха организирали всичко прецизно. Ако котка не му минеше път, щеше да се справи успешно с отстрела, както винаги. Безпокоеше го само едно – измъкването. Вариантът, който предлагаха, изглеждаше надежден, но не беше изключено да се натъкне на мина. Просто трябваше незабелязано да се изплъзне.
Задачата му бе да заеме позиция, да изучи срещуположния комплекс, да се приготви и да изчака появяването на целта. Обект на неговото внимание бе Георги Илиев – последният мастодонт на подземния свят. Трябваше смъртоносно да порази жертвата в най-сгодния момент и след неговото отстраняване от голямата игра веднага да напусне хотела. Знаеше, че от тази дистанция – около 150 метра, няма да има никакъв проблем с изстрела в случай, че засече мишената на директна позиция. Когато се концентрираше, бе в състояние да вкара три последователни куршума в капачка от бира на разстояние 100 метра. Точната му стрелба винаги будеше завист у колегите по време на обучението, а по-късно го абонира и за искрените благодарности, щом с един изстрел отнемаше човешки живот, за да спаси десетки други.
Започна „сканирането на местността“. Срещу хотела, през пътя от Варна за Бургас имаше парк. Вляво от него се разпростираше комплекс „Мултиплейс“. Бе ограден с жив плет. Видимостта до „Буда бар“ и ВИП-сепарето, в което обичаше да отсяда Георги Илиев, бе отлична. Извади бинокъла и внимателно заоглежда срещуположния обект по посока от ляво на дясно, всяка педя, всяка стъпка. Изучаваше подробностите с изследователско усърдие. Сепарето бе открито, обшито с бамбук и заобиколено от зеленина. Бе украсено с бели възглавнички. Гостите на бара не бяха много. Нямаше признаци за някаква специална подготовка за очакваното посрещане. Погледът му попадна на тенис игрището и идеалната позиция, която му се предоставяше от заслона храсти. Природната носталгия си каза думата. Реши да се разходи и отблизо да огледа обстановката.
Отново влезе в ролята на скучаещ турист. Игрището бе обхванато от рехава дървена ограда, висока около метър и половина. На едно място имаше естествена просека, която му осигуряваше пряка видимост до сепарето и масата, обикновено запазена за големия бос. Две от летвите едва се държаха. Внимателно ги извади заедно с пироните и си направи помощни кръстачки. Мястото си го биваше – бе закътано, надеждно. По-късно, в зависимост от обстоятелствата, щеше да реши коя позиция да предпочете: по-далечната, високата, под ъгъл или близката, хоризонталната.
Отново се прибра в хотелската стая в очакване на обаждането. Футболният мач между „Локомотив“ Пловдив и ОФК „Београд“ току-що бе започнал. От неговия изход зависеше дали президентът на българския футболен клуб щеше да се появи в заведението или веднага щеше да отпраши към своята щаб-квартира – къпалня „Мария Луиза“ в София. Сложи си тънки, латексови ръкавици и извади от сака разглобения снайпер. Пушката бе лека, 5,6-милиметрова магнум карабина „Аншуц“. Подобно оръжие ловците използваха за подборен отстрел. Само че тази „Ани“ беше като „Страдивариус“. Не успя да я пробва, но се влюби в нея. Знаеше, че всеки куршум пронизва десятката. Карабината бе специална изработка или допълнително преработена, за да може цевта да се завинтва и отвинтва. Имаше и нарез за заглушител. Затова пък липсваше каквато и да е идентификация, така че оръжието не можеше да се разпознае и проследи от полицейските експерти. Пистолетите му също бяха подминали задължителната картотека, а серийните им номера бяха изтрити. Пълнителят на пушката побираше десет патрона. След Афганистан Той рядко използваше по-мощни оръжия. Там се бе сприятелил със СВД „Драгунов“, която можеше да води ефективен огън до 1300 метра. Тайната бе не само в умението на стрелеца, а и в оптичния прибор с четирикратно увеличение ПСО-1, с полезрение 6 градуса. По-късно се убеди, че малокалибреното оръжие може да свърши същата работа, стига да си осигуриш благоразумното разстояние до целта, така че метеорологичните условия и балистичните изменения да не влияят върху траекторията на куршума. Прикрепи оптиката и затегна винтовете. Беше армейска, като щатната на „Драгунов“. Внимателно се взря в надписа на латиница „BUDDHA BAR“ и точно определи разстоянието до целта.
Смрачаваше се бавно, изморително. Вече беше наченал втората кутия с цигари, когато забеляза странна суматоха в „Буда бар“. Двама келнери трескаво заподреждаха сепарето. Собственикът на заведението не обичаше да го обслужват жени. „Туткави са“ – не веднъж бе формулирал своите констатации баровецът. Момчетата опразниха и съседните маси. След приборите, ордьоврите и безалкохолните, поставиха няколко бутилки „Дъмпъл“. Жоро си беше човек с вкус, възпитан от изисканата си съпруга, бившата манекенка Мая Пенелова. Знаеше как да се забавлява и весели.
Мобилният телефон в стаята иззвъня. Съобщиха му, че босът с придружаващите го са на път към Слънчев бряг. Долу, сред високата растителност и опората на оградата имаше повече шансове за успех. По-доброто прикритие, по-късата дистанция, превъзходната мерна линия гарантираха точния изстрел. Пък и пътят за отстъпление бе по-сигурен. Ако някой се опиташе да го задържи, или да му попречи в изтеглянето към очакващата го на паркинга кола, Той имаше още две късоцеви оръжия на кръста, които можеха да осеят района с трупове. Въобще – удачен тактически избор.
Вече се бе стъмнило достатъчно, за да се придвижи до приземната позиция с оръжието си почти незабелязано. Заличи всички следи от своето пребиваване в стаята и слезе необезпокояван от никого по аварийното стълбище на червената кула. Сля се с храстите. Над главата му досадно изцвърча пощуряла нощна птица. Дори тук, на завет, вечерният въздух носеше онази особена прохлада с дъх на солен морски бриз и миризма на водорасли.
Приближи окото си до нощния уред за наблюдение, който му осигуряваше десетократно увеличение. Фокусира обектива към скритите подстъпи и пред него се появиха червени изображения върху зелен фон. Обектът изглеждаше толкова близо, сякаш можеше да го докосне с ръка. Жалко, че щедрата осветеност на бара пречеше на работата. Затова пък можеше още отдалече да засече приближаващите коли. На няколко пъти нетърпеливо погледна часовника си, но онзи другият, в главата му, цъкаше по-оглушително.
Скоро щяха да пристигнат. Той завинти заглушителя и неизвестно защо духна в дулото. Зареди и провери наличието на патрон в затвора. Боеприпасът беше подобрен, с усилен заряд. После плъзна нежна, любовна длан по студения метал, сякаш искаше да влее в безпристрастното желязо чувството за непогрешимост. Не пренебрегна и приклада, който бе изработен от специална смес от кевлар, фибростъкло и графит. Композицията осигуряваше твърдост и извънредна стабилност. Извади спрей и напръска цялата пушка. Това гарантираше, че по оръжието няма да останат никакви непредвидени следи. Внимателно огледа терена. Трябваше да бъде сигурен, че нищо няма да отклони куршума. Определи до сантиметри разстоянието и силата на морския бриз. Предвиди четвърт минута вятърно отклонение.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.