Елегия за птици

Над полето се спуща вечер. Сенките на акациите край железопътната линия се смаляват. Надига се вятър, прошумоляват листа. После вятърът утихва и от край до край се стеле тишина. Ранна есен е. Наоколо няма жива душа. Само някъде там, в дъното на тая невероятна пустош, е разперила крилцата си светлинка. Това е къщата на Стефо. Около къщата са се разпростряли гробищата — стълпотворение от дялани камъни и кости, сред които от време на време избуяват пламъци, плашат пътниците, правят ги суеверни. Пред прага на къщата е седнал Стефо, пазачът на това стълпотворение… Между провисналите му мустаци чури лула, на коленете му пушка, в дъното на очите му блага усмивка. Кой и кога го е назначил на тая служба, за живите е неизвестно, кога ще го отпишат от нея също. Знае се само, че Стефо и къщата му са по-стари от тия гробове. И още нещо, че Стефо обича да се разговаря с гробовете, та всички го мислят за малко нещо смахнат… Нощ е. Тъмно е. Толкова тъмно, че Стефо вижда белеещите се гробове като на длан знае какво пише на тях, знае и какво има под тях. Може да разкаже живота на всеки гроб той. Книга е паметта му. Ако я раздиплят, ще опаше земята. И в няколко реда от тая книга е събран един човешки живот, една мъка. Лъжат се ония, дето мислят, че е повече, мамят се, както само живите умеят да се мамят. А Стефо не се мами, защото гробовете са пред очите му. И всяка вечер Стефо ей така си седи, чури си с луличката и прелиства по малко от тая своя особена книга, колкото да се намира на работа и по-лесно да заспи… Тая вечер е ред на Хаджиперовия род. Неговите гробове са на най-високото място и са най-лични, та Стефо просто се чуди от кой гроб да започне, от най-стария или от най-младия, глуми се з кой ред да потече раздумката му, за- щото както и да започне, все е тая… И решава да започне от най-стария и от него нататък…

Тъмно е. Есен е. Стефо пълни отново луличката си, намества пушката между коленете си и се умисля. Хаджи Перо беше най-старият човек в предградието, първият, а Стефо е последният, ако може така да се каже. На онова време Стефо пътуваше с цирковете, а хаджи Перо тъкмо беше вдигнал своя хан край линията — с многото прозорци и врати, които първи посрещаха слънцето и последни го изпращаха… И се срещнаха те тогава с хаджи Перо, съвсем случайно се срещнаха. Хаджи Перо беше серт човек, буен, а тогава с това се печелеше. Замах имаше в хаджи Перо, жесток замах, с юмрука си поваляше кон, а на оня панаир, дето се пазариха със Стефо, беше бая пиян, но акъла му сечеше като бръснач. — Аз съм първият човек в предградието — рече му тогава хаджи Перо, вперил в него тежкия си поглед. — И от мен нататък предградието се разраства, но знаеш ли що ми иде сега наум? Нямаме си човек, дето да ни погребва и да ни пази душите в онова наше гробище, та всичко да ни е на мястото… Странни бяха тия негови думи, излезли от устата на странен човек, какъвто си беше хаджи Перо, и предназначени за друг странен човек, какъвто беше по онова време Стефо, та някак от само себе си се разбраха и Стефо си построи тая къща край гробището. Вдигна я тухлена. Самият Хаджи Перо му помогна. Майстори му повика, а и парици му даде да си накупи най-належащото и да отпочне работа. Защото това, неговото, също си беше работа. Земята в тоя край на София беше чакълеста, искаше си майстора. А и Стефо тамънеше гробовете съвестно, та бабичките непрекъснато му се мажеха, коя за по-дълбок, коя за по-широк гроб. Тогава гробището беше ново, един файтон хора почиваха тогава в гробището, десетина старци, дошли от селата и за които никой не жалеше. Но с време гробището се разрасна, запълни ливадата пред къщата на Стефо и сега с заляло и цялото поле край линията. А горе, на най-високото, е гробът на хаджи Перо…

Тъмно е. Есен е. Стефо разпалва в шепа луличката си. Мисли. После решава да се поразтъпче, обрамчва пушката на рамо, тръгва бавно от единия край на гробището към другия. И си спомня отново за хаджи Перо…

Силен човек беше хаджи Перо. И сигурно дълго щеше да живее, ако не си падаше по тънката част, по жените. Собствената му снаха му изяде главата на него — Евлогия, това Стефо добре го помни. Невиждана хубост носеше на лицето си тая Евлогия. Стефо я видя, когато го изпращаха хаджи Перо дотука. Край гроба му я видя да стои и да гледа хладно към него. Светъл ден беше тогава. Тревата току-що беше бликнала, заливаше всичко наоколо. От клоните на акациите се обаждаха врабци. Стефо беше изкопал дълбок и широк гроб, какъвто се полагаше на хаджи Перо. И всичко живо плачеше, както си беше редно, с изключение на самата Евлогия, която беше причинила по неведоми пътища смъртта на хаджи Перо. На стари години се беше поболял той по нея. Изпила му беше чавка мозъка. Сина си беше готов да затрие, за да я има. Но комай вместо него затри ясена си, която ги беше видяла веднъж с Евлогия. Не издържа на тоя позор, хрисимата, отчая се и се удави оттатък, в блатото. А след това, от мъка по нея, си отиде и хаджи Перо, отиде си, защото с нея си беше делил живота той, а Евлогия беше сън някакъв за старите му години, пламък като тия, дето сега се мяркат из гробището. Ялова беше тая Евлогия, раздели се със сина на хаджи Перо, осинови си чуждо дете, но то взе, че умря — светла му памет. А след това, тая същата Евлогия, се хвана с Хохо, когото лично Стефо много го обичаше. Тоя Хохо се навърташе около гробищата, билки търсеше, та и си хортуваха със Стефо от време на време. Гробът му е доле, в ниското, и малко встрани от останалите, защото и той самият обичаше да се дели, но инак беше добър човек. Беше се поболял от нещо той, от гордост ли, от лъжлива севда ли, един господ знае, та Евлогия се грижеше за него, а хората много се дивяха на тая работа. Твърдяха, че когато Хохо берял душа, хубавата Евлогия била в краката му и се молела за неговото оздравяване. А след това лично тя склопила очите му, окъпала го, облякла го и два дни бдяла край вощеницата му… Какви ли работи не стават по света. Когато го изпращаше до гробищата, Евлогия си пожела до него да я погребат, та чак мястото си очерта и пари даде на Стефо. А сега нейният гроб е до гроба на хаджи Перо, ни по-горе, ни по-доле. Станаха някои неща тогава… Хубавата Евлогия си умря от собствена смърт, но в предградието се появи бившият й мъж и Хаджиперов син, та той самият извъртя работата. Беше вече остарял и пропилял богатството си човек, отгледал деца далеч от това място, както се разбра по-късно, но раната, която беше отворила в него на времето Евлогия, го беше довела отново при нея. Такава жена беше — злото, което правеше, се помнеше. Та появи се изневиделица тоя Хаджиперов син и право при хубавата Евлогия… Денят беше топъл, пролетен… Хубавата Евлогия си беше отишла от тоя свят предишния ден — пременена като за сватба, отпуснала се на леглото. Устните й светеха като пара… Хаджиперовият син влезе в стаята, подгъна крака край нея… И по-окатите видяха един обречен човек, дошъл да намери смъртта си при хубавата Евлогия. Всички бяха забравили вече за Хаджиперовия син, но като го видяха такъв, потрепераха и го запомниха. Старите хора са казали — човек се познава по това как ще умре… Хаджиперовият син го направи като мъж. Преряза си вените в хамбара на баща си и уми с кръвта си и неговата похотливост, и собствената си кекавост на времето по отношение на тая щурава и огнена жена, която на смъртното си ложе напомняше светица… Ей така стана. А после ги погребаха и двамата един до друг, до стария хаджи Перо и по тоя начин посипаха завинаги с пепел тая история… Но от нея и без това бяха останали само отломките…