1.

Умората надви Максим Гешев късно след полунощ. Преди да потъне в съня той прекара през главата си всичко, което бе забелязал и знаеше за инцидента. Фактите го караха да се съмнява в заключенията на дежурния екип.

Мъжът стана от леглото с усилие. Беше неделя. Нямаше закъде да бърза. Роси се появи от банята полугола и съблазнителна. Премина като полъх през стаята и спря до него. Погледна го изпитателно.

                                    – Да не си болен? Наближава обяд, а ти още се въргаляш в постелята. Не е в твой стил.

                                    – Не съм на кеф. Имам гадното предчувствие, че пак ще оправям нечии бакии.

                                    – Какво те измъчва?

 За да не му досажда, се наложи да й разкаже за огледа на поредния труп. Росица бе напориста журналистка, криминален репортер, а той известен инспектор в „Тежки престъпления“. Тя нямаше да пропусне да натопи перото си в багрилото на назряващия конфликт.

                                    * * *

В този квартал още имаше доста едноетажни и двуетажни постройки, които упорито се съпротивляваха на съвременното строителство. Накрая се предаваха и отстъпваха парцелите си на по-внушителните сгради. Едно такова самотно островче на носталгията бе и къщата на улица „Орлица“ в „Красна поляна“.

Когато Максим Гешев пристигна на посочения адрес, мястото още беше отцепено. Криминалните репортери стояха скупчени до една телевизионна кола, пушеха и обменяха информация. Невъзможно бе незабелязано да премине покрай тях. Някои го познаха, но Гешев успя да им се изплъзне – чевръсто надигна жълтата лента с надпис „полиция“ и се гмурна под нея. Докато се дистанцираше, си помисли, че фирмите, произвеждащи оградителните атрибути, сигурно касират огромни печал.

Циганското лято шестваше над София. Ласкав ветрец сякаш нашепваше: „Всичко е наред, всичко е прекрасно“. Инспекторът обаче знаеше, че най-несигурните неща на този свят са спокойствието, красотата и съвършенството.

Умните хора смятаха, че винаги трябва да държат смъртта колкото се може по-далече от себе си. Максим Гешев обаче отдавна бе пренебрегнал това правило и не защото не беше умен. Смъртта бе неговото призвание и занаят. Той не беше неин причинител, а страстен изследовател, защото си вадеше хляба от нея, благодарение на нея съществуваше. Затова често му се налагаше да се сблъсква и анализира ужасни престъпления. Ето защо винаги трябваше да е на разположение. Дори когато работеше по други случаи. Днешното не бе дежурство на повикване, а просто изпълнение на молба, отправена от приятеля, от по-възрастния, от шефа. „Живееш наблизо. Въпреки, че е събота, намини. Трябва да си заслужиш заплатата“ – бе казал по телефона той и нямаше как да не се съобрази с желанието му. 

На път към „ада“ инспекторът си помисли, че отново трябва да се превърне в „памперс“ за дежурния екип на „убийства“. Това е нещо като племенна съпричастност. Дознателят Драган Петракиев беше отскоро при тях, затова Гиго Гигов искаше по-опитният криминалист да проконтролира разследването му. Гешев бе изградил репутацията си на безкомпромисен човек. Носеше му се славата на педант. Големите началници все го даваха за пример, но вътре в себе си не харесваха упоритостта и захапката му на булдог. Те уж го поощряваха, а всъщност внимателно го възпираха в неговото стремление да разплете докрай всяко убийство, да разрови до дъно бунището на престъпността.

Инспекторът усети мириса на смърт още в антрето. Силната, натрапчива миризма дразнеше любопитството. През коридорчето влезе в неголяма стаичка, която смазваше с потискащи тонове. Бе обзаведена непретенциозно, направо сиромашки, а мебелите тук-там бяха ръфани от куче.

Скучната, рутинна работа на екипа бе приключила. Досадата по лицата на криминалистите бе заменена с облекчение.

                                    – Дошъл си да огледаш кръвопролитието ли, инспекторе? – попита докачливо Петракиев, който имаше вид на натегач, макар че по характер бе повече всезнайко.

Още когато се запознаха, Максим не го хареса и знаеше, че никога няма да го хареса. Дознателят беше от онзи тип хора, които стават ченгета, за да имат предимство пред другите, да мачкат и унижават. Младокът омаловажаваше сериозната, къртовска работа, а това го превръщаше в полицай непукист.

                                    – Фасулска работа. Една самопробита глава – егокилър и труп на куче. Само напразно си се разкарал... – подхвърли небрежно Драго.

                                    – Случайно минавах и видях колата пред отцепения периметър.

Максим Гешев се почувства неловко и отново си зададе въпроса, защо му губеха времето?

Експертът вече си бе затворил куфарчето. Местопроизшествието бе олизано. Трупът – изнесен. Върху пода ясно личаха оче­р­таните с тебешир контури на човешко тяло и израсналото като тумор голямо, червено петно. В самия ъгъл имаше и друга локвичка гъста карминена течност. Там бе издъхнало убитото куче на стопанина. Тялото му също липсваше. Трябваше да извадят куршума, да го сравнят. Специалистите бяха стигнали до категоричното заключение – самоубийство. Оставаше само събраните улики да потвърдят това.