Окото на светеца
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Романи и повести , Исторически романи
- Страници: 283
Михаил-Милко КРЪСТЕВ
автор на художествено-документалната трилогията „ВИНОТО НА НАДЕЖДИТЕ”, посветена на Априлското въстание. Роден в гр. Перущица. Завършил журналистика в Софийския университет.
Работил в БНТ и централен печат.
Десет години пише трилогията ВИНОТО НА НАДЕЖДИТЕ.
Първата книга „ОПРОЩЕНИЕТО” излиза през 1998 г от ИК „Литавра.”
Втората книга „ЛЕЧИТЕЛЯ” е от издателство „Изток- Запад” през 2001 г.
Третата книга „ОКОТО НА СВЕТЕЦА” излиза с подкрепата на Националния център за книгата към Министерството на културата от ИК „ЖАНЕТ 45„ през 2006 г.
ВИНОТО НА НАДЕЖДИТЕ е художествено-документален разказ с елементи на легенда и епос за годината преди Априлското въстание и самото въстание в Перущица.
Главни герои са Васил Братов – Лечителя , Петър Горов – Учителя и Шишман ага, българин мохамеданин и управител на Родопите през годината на Априлското въстание
Новото в трилогията е образът на Лечителя – носител и защитник на една хуманна идея в отношенията между християни и мохамедани, българи и турци. Съвсем по друг начин е представен образа на Шишман като българин мохамеданин, турски управител и участник в потушаването на въстанието.
Героят Васил Братов – Лечителя, изживява минали и бъдещи времена и съсредоточава в себе си величието на нашата земя и на народа. Той има и необикновена любов с вдовицата Лика, с която споделя трагедията на въстанието.
Второто допълнено издание е представено от ИК „ВЕК21” с предговор от издателя доц. д-р Александър Йорданов.
Рецензията и отзиви за трилогията са от доц. д-р Георги ЦАНКОВ от БАН – Литературен институт.
Литературният критик и историк ПЕТКО ТОТЕВ написа статията „ Стръмнините на любовта и братството”, поместена в кн. 6 от 2007 г. на списание ВЕЗНИ.
Отзив и от писателят Цанко Живков във вестниците „Литературен форум” и „Про и Анти”. Откъси от трилогията поместиха вестниците „За буквите” „Поглед” и списанието за българите в чужбина „ЕК”.
Писателят акад. Антон Дончев сподели с автора: „ Книгата ми хареса. Прочетох я с огромно удоволствие”.
Виж повече...
Окото на светеца
Михаил Кръстев
ОГЪНЯТ, КОЙТО ОСВОБОЖДАВА
Георги ЦАНКОВ
Очаквах с огромно нетърпение Михаил Кръстев да завърши последния том от трилогията си “Виното на надеждите”. През 2001 г. писах послеслов към “Опрощението” и “Лечителя”. Няма друг български роман в годините след политическата промяна, който да ми е правил толкова силно впечатление. Възхищавах се не толкова от темата, подготовката и провеждането на Априлското въстание в Перущица, колкото от необикновения подход на автора. От една страна, той е извършил детайлни проучвания на епохата и на персонажите, съвършени са познанията му за бита и духа на епохата, но целта му в никакъв случай не е била да поднася на читателите традиционен исторически роман. По неповторим начин в повествованието се примесват миналото, настоящето и бъдещето, дават си среща митологични реминисценции, връщащи ни в царството на древните траки и, още по-далече, в предисторическите времена, с мълниеносни пътувания във времето, отвеждащи ни в преломните десетилетия на ХХ век. Всичко това би звучало лековато, ако белетристът не беше намерил свързващото звено между епохите. Той създава непознатия за литературата ни образ на лечителя Васил Братов, наречен Соколовски заради зоркия му поглед
Няма защо да се учудваме, че жанрово това произведение може да се определи като историко-философски епос. Най-големите постижения на художествената ни проза несъмнено принадлежат типологично към историческия жанр. “Пиянството на един народ”, усетено от Вазов, се докосва до митологичната вечност още в “Старопланинските легенди” на Йордан Йовков. Оттам насетне, като се мине през Стоян Загорчинов и Стефан Дичев, та се стигне до откровенията на Емилиян Станев, Генчо Стоев и Вера Мутафчиева, до баладичната извисеност на Антон Дончев историческото повествование се видоизменя, изпълва се с надвременни съждения. Михаил Кръстев убедително доказва, че дори в наши дни, когато триумфално шества постмодернизмът, когато творци като Умберто Еко обличат в шарена историческа премяна виденията си от бъдещето, все още има какво да се постигне, за да бъде изненадано и възбудено въображението ни. Защо да се връщаме към трагичния национален опит, сякаш държи да ни рече писателят, ако не извлечем от аналите на миналото важи изводи за самите себе си и за своето съществуване. Лечителят от романа често мисли за “хралупите на живота” и затова какви са възможностите да се излезе от тях. Опитите му да ги преодолее наподобяват упражняване на “бяла магия”, затова и спокойно можем да кажем, че трилогията е успешно навлизане в територията на магическия реализъм, но не калкиран от южноамериканското дърво, а напълно естествено присаден на нашенска почва, изникващ от древните легенди и предания, от вълшебния сблъсък на цивилизации, характерен за родните земи.
В “Окото на Светеца” Михаил Кръстев постига нещо изключително ценно: докато в първите две части на романа си той вае отделните образи, тук се развихря способността му да представи колективния образ на въстаниците, както и на техните врагове. Но колективното в никакъв случай не означава стадно, авторът остава верен и на умението си да монтира майсторски детайли, така се срещаме с личните и колективни истини на отделните хора, всеки от тях блестящо индивидуализиран и същевременно вплетен в общото, ще запомним и Стойчо Манастирчето, и чорбаджи Рангел Рипчев, и лудия Рафи, и учителя Христо Петелев от Брацигово, и Апостол Христев, който не пуска бягащите от кланетата хора да подирят спасение с турското село… Горят къщите, горят църквите, гори земята, а войводата Бенковски го няма, и проповедите на руска помощ се оказват фалшиви… В този момент не можем да не се запитаме каква е цената на невинно пролятата кръв.
Действително освобождаването от паяжината на идеологията е едно от най-съществените постижения в тази творба. Михаил Кръстев няма претенциите на човек, който изрича последната дума за събитията. Той ги е проучил педантично, успял е да представи ясно както разпределението на силите, така и мотивираността на всяка от страните. Художественото му майсторство му помага да създаде епични масови сцени, да постигне висока пластика на изображението (за това особено му помага силното му пространствено въображение), така че читателят е обзет от усещането, че вижда като на екран онова, което му се разказва. И естествено, като при всяко значимо произведение, размисляйки над прочетеното стигаме до убеждението, че сме били отведени далеч отвъд конкретната епоха. Напуснали сме тесните граници на регионалното, издигнали сме се над барутните Балкани и сме попаднали в небесните чертози на вечната отдаденост на свободата и човечността. За надвременното звучене изключително помага разгръщането на сюжета и към дълбоко човешки, вечни теми, една от които е хармонично вплетената любовна история между Лика и Лечителя. Тя преминава през много изпитания, тук отново са вплетени митологични мотиви, и за змейовата сватба, и за самодивската изгора. Много силно е внушението, постигнато с забременяването на Лика и с помятането. Това е отново размисъл за цената на свободата, но преместен в друга плоскост, тази на личните взаимоотношения.
Има и още една тема, която е особено съществена за пълноценното възприемане на творбата. След Йордан Йовков никой не е разсъждавал толкова пълноценно в новата ни литература за боготърсачеството. Християнските, мюсюлманските, а наред с тях и древните – тракийски и славянски божества – са в нас, опитват се да ни предпазят от разрушението и отчаянието, но сражението между Доброто и Злото се развихря както на земята, така и в небесата. Заради възможността да се възродим от пепелта е толкова важно преклонението на Лечителя през Вярата, Надеждата и Любовта. Пред техния олтар той се врича на любимата жена, пак там се заклева да проповядва спасение в Христа чрез постигане на братството между хората. Красива, но все още неосъществена мечта на великите романтици, от чието коляно несъмнено е и Лечителя. Докосването до неговата истина и оттук, до великата и трагична истина на перущенци от 1876 г., ни действа катарзисно. В трилогията на Михаил Кръстев пречистващият огън не престава да гори. Това е книга, която не може да се забрави, едновременно нежна и страшна, книга за уроците на националната памет и за вечното ни задължение да бдим пред неръкотворния храм на свободата.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.