Ъгълчето

„Всъщност нямаш живот.

Не разбираш ли? Странно...“

Из „Довереник на Лунния Стъклар“

Пресъхнали думи на Симеон Димитров

Петър Моканинов бе от онези хора, които сме свикнали да наричаме „тихи“.

Въпреки че беше роден в града, пъпът му сякаш бе хвърлен на село.

Той съвестно изпълняваше задълженията си в малката стъкларска фабрика, разположена в края на града, и броеше минутите, които го деляха от обедната почивка. Тогава, стиснал неизменния си сандвич в ръка, присядаше на най-крайната, потънала в прах пейка в двора на фабриката и вперваше поглед в далечината.

Там, където смътно се мержелееха комините на първите къщички от близкото село.

Докато бавно поглъщаше сухите залъци, Петър си мислеше: „Ох, само да дойде събота – и ще хвана отново първия рейс за село!...“

Колегите често му подмятаха, че „рейс“ се нарича направлението, а превозното средство е автобус, но той само кимаше с глава и унесено отговаряше: „Тъй, де, да, тъй!“

Петър обичаше всичко, свързано със селото.

Обичаше тишината, надвиснала над дворовете – толкова плътна, сякаш можеше да бъде разрязана с нож.

Обичаше опашката от баби и дядовци, която се появяваше като ден точно в дванайсет без десет пред селската фурна.

Обичаше тихото ромолене на рекичката, която се виеше като змия през селото, разделяйки го на две неравни половинки. Ама змия от тези... незлобливите. Не пепелянка, а смок.

Но най-много обичаше трите си кошера. Доскоро те бяха пет, но откакто баща му се спомина, той с неохота продаде два от тях, за да посрещне част от появилите се изневиделица разходи.

Петър обожаваше пчеличките. С часове седеше на малкото си трикрако столче, поставено досами кошерите, и се любуваше на неуморния полет на тези безкрайно работливи и самоорганизирани Божии творения.

Много често си мислеше да напусне окончателно града и да заживее на село.

Но все не се решаваше.

Свикнал бе някак си с еднообразието на дните.

Особено след като неговата Милка го напусна. Отиде уж за два дни да нагледа болната си леля на другия край на България. И повече не се върна. След месец му писа дълго

писмо, което той така и не прочете. Занесе си го в къщичката на село. Накъса листовете на парчета. И с тях сутрин си припалваше печката...

Петър не обичаше промените. Доставяше му неизмеримо удоволствие от понеделник до петък да върши едни и същи неща. Като по часовник.

Всяка сутрин се събуждаше в шест без пет. Усмихваше се на нещо си и бързаше да застане до отворения прозорец. Протягаше напред ръце, сякаш искаше да полети, притваряше очи и мълвеше някакви думички, които сам си бе измислил преди години и оттогава не ги променяше.

После оправяше леглото си и влизаше в банята. Докато внимателно се бръснеше, той си тананикаше мелодията на една песен, която бе запомнил от дядо си.

И никога не се порязваше...

Въпреки че фабриката бе отдалечена от дома му на три километра и половина, Петър никога през последните двайсет и пет години не бе ползвал услугите на градския транс-порт. Много обичаше да ходи пеша.

Вървеше изправен, с бодра крачка, като от време на време кимаше на познати, които срещаше по пътя си.

Имаше си и любимо място, на което се поспираше винаги. За минутка-две.

Това бе една стара тухлена къща, над чиято врата стоеше потъмнял от патината на времето надпис: „1924 г.“

Точно покрай тази къща Петър завиваше и вече му оставаха някакви си 300 метра до стъкларската фабрика.

Беше си изработил навика, когато стигне до къщата, да погалва една от крайните тухли, която бе леко издадена. И тихичко да я поздравява: „Здравей, ъгълче!“

...В една дъждовна петъчна утрин, Петър бе увил шала около врата си и крачеше по-бързо от обикновено, за да изпревари засилващия се дъжд.

От малък мразеше чадърите.

Негов съученик го бе ядосал нещо и той бе понечил да го удари с чадърчето си.

В последния миг бе променил решението си и бе счупил чадъра, удряйки го в дървото, покрай което минаваше.

...Дъждовните капки се стичаха по неговото лице, на което грееше вечната му усмивка. Този път тя бе предизвикана от мислите, които го връщаха към снощното удоволствие от поредната прочетена книга. „Хляб по водите“. От Ъруин Шоу...

Неусетно, Петър бе стигнал до любимото си място. Той вдигна глава, а устните му се приготвиха да изрекат своето „Здравей, ъгълче!“

Изведнъж сърцето му трепна. А после заби като лудо.

КЪЩАТА Я НЯМАШЕ.

...Някакъв огромен багер доравняваше мястото, а един камион, след като избълва мръсен облак от гъст, сивкав дим, с грохот започна да се отдалечава...

Дъждът се усили.

А Петър стоеше. Като ударен от мълния. С широко отворена уста. И с невиждащи очи.

В един момент краката му се подкосиха.

Той се свлече на колене.

И заплака...