ОСОБЕНОСТИ НА ЗЕМНОТО ПРИТЕГЛЯНЕ В езерото Виктория, сред листа и цветове на лилии, една жаба преобърна законите на физиката като полетя. Гладката повърхност на водата беше прозрачна. Лежейки на дъното, жабата виждаше всичко, както се вижда през прозорец. Тук още нямаше хора. Във водата още нямаше обичайни боклуци. Жабата нямаше представа къде се намира езерото Виктория. Имаше мухи, водни кончета, диви пчели, малки птички и всякаква храна. Странното на храната е, че никога не идва сама при гладния. Още по-странното е, че когато си най-гладен, най-трудно се намира храна. Странностите на живота не притесняваха жабата. Тя си лежеше спокойно в тинята и хапваше каквото шавне. Това е обичайното. После нещо в приплеснатата й глава се размести. Отми се някакво спокойствие. Може да беше от многото вода наоколо, може да беше и по други причини. Жабата погледна нагоре. Видя лилавото небе, лилавите облаци, лилавите водни кончета, лилавите мухи... Защо лилави? Защото за жабите цветът няма никакво значение. Нещо се затопли вътре в нея. Получи се усещане за сърце. То биеше силно. По-силно. Много по-силно. Някакво напрежение се надигна от корема към гърлото. Жабата изплува леко от тинята. На повърхността бяха само очите й. Загледа се в лилавото небе и остана така. Вцепенена. Сякаш беше осъзнала размерите на вселената. Сякаш беше разбрала същността на нещата. Тогава прелетяха две водни кончета, захванати едно за друго. Една жаба никога не би могла да обясни какво прави и защо. Обясненията са за тези, които не могат да разберат вселената. Една жаба може само да извърши усещанията си. Тя се сви. Сърцето й блъскаше. Изстреля се. Право нагоре. Още по-високо. Над мухите и водните кончета. Към лилавото слънце. Тялото й олекна. Жабата полетя. Красиво. Над водата беше съхнещо. Тялото й се превъртя във въздуха. Сърцето биеше спокойно. Лекотата на полета. Ново превъртане. Водно конче. Храна. Инстинкт. Лепкавият език се изстреля. Водното конче изпълни влажната уста. Тялото натежа и се сгромоляса във водата. Жабата преглътна. Вкусно. Легна в тинята и си обеща никога вече да не яде когато лети. Едното пречеше на другото. Не се знаеше кое на какво пречи, но това нямаше никакво значение. Важното беше, че летят само гладните жаби. Дебелите падат. И тъкмо когато откри тази важна житейска истина, жабата беше погълната от друга жаба. Огромна. Ленива. Без мераци за летене. Застинала в топлата тиня. Без намек за философски размисли. Погълна, преглътна и не се оригна, защото жабите не го правят. Вкусно. И тъкмо да задреме отново, дебелата жаба беше прищипана жестоко от клюна на някаква късогледа чапла. Тя, чаплата, толкова се удиви от улова, че за малко да го изпусне. Не го изпусна. Три прищраквания и дебелото, сочно, мокро парче месо беше вече в стомахчето. Чаплата защрапа доволно из плитчините, горда със себе си, и понеже беше съвсем късогледа, не видя лисицата, която я дебнеше между тръстиките. Лисицата се метна във водата и с две тръскания пречупи дългия чаплест врат. Тръгна си изпълнена със спокойствие, защото беше осигурила храната за този ден... Това с храната мори всички живи твари. Едно е ясно – всеки иска да яде. Редно е. Дори природно. Ако в този момент край езерото Виктория имаше хора, то неизбежно някой човек би убил лисицата. Не защото е гладен. Би я убил, защото е човек, който убива без да е гладен. Той би могъл да загине при автомобилна катастрофа или както и да е. Такъв е животът. Природен. Край езерото Виктория нямаше хора. Там беше само Съдбата, която е за всички. И така е редно. Беше огромна, защото беше нещастна. Беше нещастна, защото беше добродушна. Беше добродушна, защото нямаше лоши помисли. Скочи от балкона, защото така виждаше нещата. Защото събра смелост да прескочи парапета. Защото й омръзна да бъде дебела и нещастна, а не знаеше друг път освен този. Надолу. Сърцето й биеше подивяло. Летеше. Тялото й олекна. Стана фино и нежно като перо, понесено от подухване. Превъртя се няколко пъти. Това не би могла да направи докато е на земята. Никога. Сърцето й беше спокойно. Даже ликуваше. Шега. Красота. Свобода. Спокойствие. Сблъсък. Земно притегляне. Лежеше на плочите и благодареше на огромното си тяло, защото беше меко и пое целия удар върху себе си. Душата й не се нарани при падането. Горе, на седмия етаж, останаха едно дете и един затъпял от пиене мъж – венец на природата. Те не разбраха какво става. Детето дъвчеше кора хляб, а мъжът гледаше двойни образи по телевизията. Говорителката се раздвояваше и събираше когато й скимне, негърка пееше понякога сама, понякога с цял хор негри около себе си. Не му беше ясно какво става, но нямаше значение. Важното беше нещо да бръмчи. После бръмнаха писъци. Бръмчаха удари по вратата, детето пищеше, а огромното тяло на жена му не се виждаше никъде. Това му се стори странно. За малко. Опули се и остана така когато разбра, че жената е излязла през балкона без да му се обади. Разгневи се, искаше да я срита няколко пъти в тресящия се корем, да я блъсне в гърдите, да й шибне няколко шамара, да й разкървави носа, но тя вече беше разкървавена. Изглеждаше, сякаш изобщо не й пука. Не й пукаше. Наистина. Така беше редно. И природно. Наоколо беше само Съдбата, която е за всички. Самоубийството е единственото доказателство, че всеки може да бъде убиец. Всички тъгуват по жертвата. Кой е жертва?