Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.

А ако не е?

Истината, само истината, цялата истина... Понякога тя е последното нещо, което би ви се искало да научите. За себе си. За другите. За света.

А после?

Боже, пази автора!

1.

Стигнаха.

Асен се загърна в шубата си, притисна я с ръце около себе си и обгърна с очи разкрилата се гледка. После погледна към Валери, той целият бе настръхнал от студ.

– На върха винаги е прекалено ветровито и самотно – каза неочаквано и се засмя, – но си струва, синко. Струва си. – Загърна се още по-плътно в шубата си и я притисна още по-плътно около себе си. – Хоризонтът се разширява до безкрай, а от тук нещата добиват други измерения. И чувствата са различни, и възприятията. Някак като че ли човек става по-мъдър, не се коси за дреболии, усеща величието на природата и собствената си незначителност. И все се пита за какво е цялото това боричкане, наречено живот. Той може да се преживее по-различно, в хармония със себе си, с другите и света.

– Хайде де! – засмя се и Валери. – Избива те на философия, а тя те прави непрактичен и смешен. Да те чуе някой от колегите ни, направо ще те отпише от бизнеса. Не ги ли слушаш как един през друг говорят, че са номер едно, че са най-добрите, най-преуспелите, най-можещите и още хиляди най, най, най...

Наистина му беше студено, като че ли вятърът минаваше през якето му и достигаше до костите, потрепера, уви шала около врата си, вдигна ципа догоре. Почувства се по-добре и впери поглед на югозапад, очакваше да види Бяло море, така му бе казал Асен, в безоблачни дни се вижда чак Бялото море, но под тях се стелеха сиво-бели облачета, бяха вървели през тях, бяха ги прекрачвали, бяха ги оставяли под себе си и сега им пречеха да видят морето.

Слънцето ги заслепяваше и двамата, бялата пелена под тях го запращаше право в очите им, хиляди искрящи игли, които ги пробождаха. Изпитваха болка и премигваха под слънчевите очила, никаква защита при толкова блясък, сълзи потекоха по страните им.

– Ще трябва да дойдем отново – въздъхна Асен, – уверявам те, гледката е невероятна. И тогава може би ще ме разбереш...

– Едва ли – сви устни Валери. – Толкова път с колата и после... преодоляването на тази височина! Без мен. По-добре елате с Акси и с малчуганите й, тъкмо за тях е да се катерят. – Замълча за миг и го погледна така, все едно че проникна през черепа му, за да огледа всичките му мисли. – И да ги претегли една по една. – Чудя ти се как на тия години все още не си загубил вкуса си към живота и все се мериш с младите. Ако пресметна годините ти...

– Не ги пресмятай – прекъсна го Асен. – Мога да ти ги кажа и сам, не съм ги забравил. Но докато дишам, ще се катеря нагоре, защото широтата на хоризонта си заслужава, повярвай ми, а върне ли се Акси от Щатите, ще й предам всичко, тя ще продължи делото ми.

– Сигурен ли си? – засмя се Валери и насити смеха си с много ирония и горчивина. – Всеки си има своите планове. Наградите, които получи дотук, я изстреляха много нагоре, тя трябва да пише и да пише, подписала е и договори с Холивуд, ще бъде изцяло ангажирана със сценариите си, къде време и за издателска дейност?

– Мъжът й ще й помага, аз ще й помагам, Светльо и Румен също, момчетата растат. Някой ден и те... Та нали всичко, което направих, е заради вас.

– Аз съм отделно...

– Така е, защото сам пожела, но съм ти помагал и на теб. Можеш ли да отречеш? Когато и от каквото си се нуждаел. – И той го погледна с насълзените си очи, премигна и се засмя. – Крайно време ти е да се ожениш, синко. Да имаш деца.

– Имам племенниците си. Обичам ги като свои. Не се нуждая от други – прекъсна го рязко Валери.

Асен не се предаде. И не откъсна погледа си от него. Продължи по-меко, почти шепнешком:

– Така е и не е съвсем така. Време е да го осъзнаеш. Слава богу мъжът и по-късно може да създава потомство, но трябва да имаш години да му се порадваш, да израсте под крилото ти, да можеш да разговаряш с него за всичко. А вече си почти на петдесет. – Въздъхна. – Колко години не успя да забравиш оная кучка? Не провали ли точно тя щастието ти, а ти не я забравяш... И не искаш да я забравиш.

– Това си е мой проблем, остави ме на мира...

– Оставял съм те и пак ще те оставя, но времето тече. Не се ли питаш понякога, всичко, което си създал, на кого ще го предадеш?

– На сестра си, на братята си, на децата им, нали сме една кръв, един ген... – И неочаквано избухна: – Както каза, аз съм почти на петдесет, а продължаваш да ме поучаваш!

– Не е поучаване, просто ме боли за теб. Толкова хубост и способности да си отидат някой ден ей така. А да се плодят... всички останали. Не мога да го понеса.

Замълчаха, обърнали се почти с гръб един към друг. И вперили погледи пред себе си. Пелената под тях стана прозрачна, облачетата като че ли се разбягваха в различни посоки, появи се зеленото под тях, синьото над него, червените покриви на селцата, сгушили се в подножията на възвишенията, лентите на пътищата, някъде далече в ниското запрелитаха коли по тях.

– Може би ще видим и морето! – зачака изтръпнал Асен. И мълча дълго, картината пред очите му се проясняваше бавно, но той не бързаше за никъде, искаше да види морето, всеки ден вече го изживяваше като последен. Усети нетърпението на Валери да се връщат, изпревари думите му. – Моля те, Валка, не зная, ще мога ли друг път, нека изчакаме!

Валери преглътна готовата реплика. Погледна внимателно баща си, наистина остаряваше, крачката му бе станала доста по-бавна и схваната, оплакваше се от болки в кръста, раменете му се бяха привели, някак целият се бе смалил, не че боледуваше от нещо, но годините си казваха своето, въпреки че умът му продължаваше да е остър и свеж, паметта – безукорна, идеите му – блестящи, а духът му все така непревит и устремен нагоре. И въпреки всичко... остаряваше, да, кой знае би ли могъл следващия път наистина да се изкачи до тук. Дожаля му, въздъхна и се примири. Вдигна и той очи в посоката, в която би трябвало... да е морето.

– Ето го – пристъпи изумен напред. – Виждам го! О, Господи! Наистина си струва! Страшно красиво е, прав си! – Приближи до Асен и го прегърна с благодарност, като че ли му бе подарил света. Усети тръпката му, тя премина в него. – Голяма работа е върхът! – засмя се като дете. И осъзна, че вече не е, че е прекрасно един ден да стои тук, обгърнал раменете на син или дъщеря и да им показва по същия начин невероятното пред себе си. Въздъхна, раменете под ръката му се стопяваха, пое крехкостта на костите, тленността на плътта и внезапно осъзна, че единственото безсмъртие човешко е продължението в деца и внуци, осъзна внезапно и веднъж завинаги не с мислите, а със сърцето си. Въздъхна отново. – Благодаря ти, татко.

Приведе се, за да го целуне по страната, тя беше мокра и солена. Защо, защо, искаше да запита, но само прехапа устните си. А баща му, като че ли разбрал, внезапно заговори, вперил поглед някъде напред в далечината. Сякаш правеше своята равносметка пред Бога, не пред него, не пред себе си.

– Планирах работата си така, все едно че ще живея сто години, а работех така, все едно че всеки ден е последен. И няма за какво да съжалявам, синко. Всеки и да живее добре, рано или късно си отива и идва друг... Идвате вие. Сега... Моето истинско продължение... Моето достойно продължение.

После разтърси глава.

– Толкова близо се чувствам до Бога. Върхът дава и това усещане, Валка, близостта до Бога. А близостта до Бога те предпазва и от грешки към хората. Запомни го!

Беше невероятен ден. И щеше да го запомни.