ДОКЛАД

До ГЕНЕРАЛНИЯ СЕКРЕТАР

НА ОРГАНИЗАЦИЯТА

НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ

От АНРИ КЛЕР, ДОКТОР

НА БИОЛОГИЧНИТЕ НАУКИ,

ФРАНЦИЯ

Ваше Превъзходителство,

Представям Ви тоя доклад лично поради изключителната важност на моето откритие в борбата срещу дискриминацията, която борба се явява една от главните задачи на Вашата организация.

Във всички социологични системи се приема, че неравенството между хората води началото си от периода на разделянето на труда в първобитното човешко общество, когато едновременно с това започва и оформянето на отделните класи.

В действителност корените на това зло са много по-дълбоки и са се зародили преди появата на човека. Става дума за най-очевидното, но непрекъснато премълчавано неравенство, натрапено върху по-висшите същества на земята – неравенството между половете, по-жестоко от всяко социално потисничество. Дори при кастовото устройство на обществото все пак остава някаква възможност за изправяне на неправдата, възможност за преминаване в друга каста. Само при утвърдената от самата природа дискриминация досега не съществуваше никаква надежда. Родената жена оставаше до смъртта си жена.

Хилядолетия наред човечеството опитва да премахне несправедливостта. То безспорно е постигнало много в борбата срещу расовата, класовата и религиозната дискриминация, макар и не навсякъде и не достатъчно. От хилядолетия опитва някак да изравни и жената с мъжа поне в обществения живот.

За жалост, все несполучливи опити. Не говоря за отвратителното положение на жената, отредено ѝ от мохамеданската религия, от индуистката, от будистката, та и от християнската. Дори в най-напредналите страни, с най-прогресивни социални отношения еманципацията на жената е поначало невъзможна. Получава се някакъв парадокс – новите ѝ права всъщност се оказват нови задължения, притурени към естествените ѝ задължения като майка – години наред, докато е бременна, кърмачка и гледачка на децата, да изостава в своето интелектуално и творческо развитие. И вследствие на това да бъде подценявана при всичките ѝ опити за изравняване с мъжа.

Изключено е да се говори за социално равенство, мечтата на най-великите човешки умове, докато половината от човечеството, независимо от расова, религиозна, народностна и класова принадлежност, остава завинаги онеправдана.

В еволюцията си сляпата природа е достигнала отлично разрешение на своите биологични проблеми. Но човешкият род вече надраства нейните проблеми. На преден план излизат неговите, човешките морални проблеми. Рожба на природата, той е длъжен да коригира своята създателка.

Идеално социалистическо общество може да се създаде само ако изчезне и половото неравенство между хората.

Вече е напълно възможно да бъде определен полът на зародиша по „телцата на Бар“ в околоплодната течност, след което да бъде извършен аборт на нежелания плод. Както е известно, в телесната клетка на жената съществува в активно състояние едната Х-хромозома. Втората преминава в недеятелно състояние, като образува обагрящо се като хромозомите зрънце, прикрепено към клетъчната мембрана, наречено „телца на Бар“.

И не само това. Разработват се множество, и то все по-ефикасни, методи за отделяне сперматозоидите, предопределящи мъжкия или женския пол на детето, което предстои да бъде заченато. И ако тези опити не бъдат преустановени навреме и семействата получат възможност да избират свободно пола на бъдещето си дете, бъдете сигурни, че ще се раждат само момчета. Човешкият род ще изчезне като кошер търтовка, където неоплодени майки снасят само яйца за търтеи.

В природата съществуват особени видове хермафродитизъм: протерандрия и протогения. В двуполовото същество първо се изразяват мъжките или женските му качества, а след това – качествата на противния пол. Науката вече разполага с достатъчно примери в тази област: на протерандрия – рибите миксини, които в младостта си са мъжки, а после стават женски, и на протогения – гамбузиевите рибки, някои лососови и много други.

Особен интерес възбужда това явление у червеите бонелии, чиито новоизлюпени личинки са полово недиференцирани. Ако такава личинка се добере до женски екземпляр, тя се прилепва към хоботчето му и се превръща в мъжка бонелия, която паразитира върху женската. Не намери ли гостоприемница, се развива в женски индивид. Дори оформена мъжка, отделена от хобота на женската, става женска.

Множеството подобни на този примери ме наведоха на предположението, че определянето на пола не е тъй сурово предопределено от съдбата. Половата двойственост на ембриона не се губи напълно и във възрастно състояние.

Още по времето на моето следване в Делхи бяха постигнати значителни успехи при промяна на пола у растенията. Растителните хормони „гиберелини“ превръщаха женските цветове в мъжки, а хормонът „етерон“ постигаше обратния ефект.

Наблюдавано е често, че кокошки с овариални тумори заприличват на петли. При заболяване на яйчниците у жената се явяват брада и други мъжки признаци. Болестта проказа пък атрофира половите органи.

Всичко това укрепваше увереността ми, че не само теоретично, но и практически е допустимо да бъде променен по желание и полът на човека.

Всекиму е известно, че хромозомите, обагрящите се образувания в клетката, са носители на наследствените качества, локализирани в определени участъци – „гени“, по нишковидната молекула на дезоксирибонуклеиновата им киселина. Това всъщност е „нишката на живота“ от гръцката митология, предопределяща цялото битие на човека, която изпридат безпощадните богини на съдбата – мойрите.

Всички хромозоми са чифтни. У човека двадесет и три чифта. Единствени половите са различни: Х хромозома, обуславяща женския пол, и Y хромозома за мъжкия. Y хромозомата у човека е много по-дребна, като закърняла, което ме наведе на мисълта, че тя може да се окаже всъщност дегенерирала Х хромозома, тъй като локализираните в нея наследствени фактори не са активни.

Телесните клетки на жената съдържат две Х хромозоми, а на мъжа – една Х и една Y. В половите клетки, които са с намален наполовина хромозомен брой, яйцеклетката при оплождането дава на бъдещия зародиш само Х хромозома, а сперматозоидът – или Х, или Y хромозома, в зависимост от което се получава момиче (XX) или момче (ХУ).

Това е основното правилно – просто до гениалност, за да се получат поравно мъже и жени. Тъй проста беше и моята идея в стремежа ми да наруша това равновесие.

Трябваше да открия начин за превръщане на едната от двете Х хромозоми в телесната клетка на жената в Y хромозома. Да превърна женските клетки (XX) в мъжки (ХУ).

Кастрацията не помага, присаждането на яйчници и семенници – също. Защото и след това съотношението на Х и Y хромозомите в телесните клетки на опитния индивид остава същото и продължава да влияе върху целия хормонален апарат.

Наложи ми се да потърся средства за атакуване на Х хромозомите в клетките на целия организъм. За целта се оказа най-подходяща рибата Петрометопон круентатус. Спрях избора си върху нея поради две причини. Първо – защото протогенията на тази риба е изразена особено ярко, и, второ – защото бях работил с нея по друг повод още по времето на моето следване. При нея природата бе направила откритието, към което се стремях аз, още преди милиони години.

В стадия, когато женската риба се превръща в мъжка, успях да изолирам от клетките ѝ особен вирус. Напоследък всеки ден учените откриват нови вируси и вирусоподобни агенти – тези клетъчни пирати, истински джуджета в света на микроорганизмите, които всъщност се състоят само от няколко гени, а не както е при по-висшите същества – от стотици хиляди гени.

Успях да установя, че в клетката вирусът на Петрометопон атакува само „телцето на Бар“, пришива се към дезоксирибонуклеиновата му нишка, както ракообразуващите си събратя, чийто наследствен апарат се слива с този на клетката гостоприемник, и след като унищожава част от нея, превръща „телцето на Бар“ в Y хромозома.

А в половите клетки на превърнатия в мъжки индивид получената по тоя път Y хромозома става нежизнеспособна. В зачатието участват сперматозоиди с Х хромозоми, затова поколението се състои само от момичета. По време на зрелостта си те се заразяват от вируса, превръщат се в мъже и цикълът се повтаря отново. Женският организъм поначало е пригоден за чувствителни изменения. Да си припомним само как се преобразява той изцяло при бременността.

Размножението на вируса пък се осъществява по преобладаващия при повечето вируси път – чрез принуждаване на нападнатите клетки да произвеждат по наследствения механизъм на вируса от своя хромозомен материал негови копия, които се пръсват в съседните клетки.

Ключалката на проблема бе намерена. Оставаше да се открие ключът ѝ, да се приспособи рибният вирус към организма на жената. Съвременната наука дава богат избор за насочени мутации чрез отстраняване и пришиване на определени гени. Аз използвах за целта лазерен лъч.

Задачата, която си бях поставил, вече е постигната. И проверена. Върху мен – както подобава на истински учен. Чрез инжектиране на култура от модифицирания Петрометопонов вирус за тридесет и два дни аз, Амрит Клер, откривателката, се превърнах в мъж, Анри Клер, автор на настоящия доклад.

Помъчих се изложението ми да не бъде строго научно. Пропуснах нарочно сложните подробности на комплексния ми метод, за да ги изложа подробно на Вашите специалисти.

Твърдя, че вече разполагам с пълна възможност да превърна всяка жена над 25–30-годишна възраст в мъж.

Според мен само така има надежда да бъде постигнато идеалното равенство в човешкото общество. Всички хора без изключение ще се раждат жени, които след определена възраст, след едно-две раждания ще се променят в мъже. Всеки мъж ще познава участта на жената. И така ще се освободи от вроденото си чувство за превъзходство. Ще стане истински човек.

Не ми е известно по-революционно преобразование в цялата човешка история от това, което предлагам. Надявам се, че ще го проучите основно. И ще го поставите на международно обсъждане, за да се намери най-сполучливият начин за прилагането му в интерес на цялото човечество.

С уважение:

Анри Клер

Непокорната дъщеря

Анри Клер постави доклада в кожената си папка. Утре щеше да го изпрати по предназначението му. Доволен, заслужено горд. Бе постигнал това, което не се бе отдавало на никой смъртен – равенството, мечтата на човечеството! Ако не за цялото човечество, поне за неговата измъчена, онеправдана половина. И то със собствени сили. Не толкова експериментално, колкото умозрително, по пътя на разума. Както са прониквали в тайните на битието прадедите му – само със силата на мисълта.

По времето, когато всички научни открития са дело на огромни екипи, той бе постигнал своето извън служебната си лаборатория в института, сам в приспособената си лабораторийка край града – без „студени камери“, където всички биолози провеждат сериозните си опити, без електронен микроскоп, с най-обикновени уреди – все едно като хоби.

Само с труд. И с талант, безспорно. А може би и с късмет. Всъщност късметът значи дързост. Ако не опитваш дръзко, ако не купуваш билет за лотарията, няма да спечелиш. Не вярваш ли в себе си, не си ли убеден в успеха, няма и да започнеш опитите си. Поради което, естествено, няма да сполучиш.

И още нещо, може би главното, подтикът му за действие – ако не бе го сполетяло нещастието, надали щеше да се залови с това. Защото преди това той беше само една щастлива жена с интелигентен добър съпруг и две прелестни деца, която почти бе забравила колко мъка има по света...

Анри Клер се изправи пред огледалото. Все още не можеше да свикне с новия си вид. Приближи. Огледа се отново изпитателно. Наистина нима беше възможно всичко това? Не беше ли всъщност сън, някаква приказка от древния роден епос?

Нима този невисок, но добре сложен мъж, който се усмихваше от огледалото, с източни черти на лицето, с големи бадемови очи и малко прегърбен нос, с надменно приповдигната горна устна и леко посребрена над слепоочията катраненочерна коса беше тя, някогашната Амрит Клер, дъщерята на бомбайския банкер, брамина Рама Гупта?

Така бе запомнила баща си Амрит – винаги самоуверен, уравновесен, разсъдлив, със също така повдигната устна, сякаш насреща си сега виждаше самия него. И убеден до смърт в правотата на кастовото разделение, непоколебим в убедеността си, че брамините са създадени от главата на Брама, затова предопределени да ръководят всички останали хора. Храната му се поднасяше винаги в бананов лист, а в същото време разполагаше с пари да обзаведе кухнята си само със златни съдове, като ядеше с пръсти, без вилици и лъжици, без японски пръчки, тъй както е наредил Брама. И внимаваше да не изтърве ни трошичка на земята, защото е грешно. Смяташе се осквернен, ако случайно настъпеше на улицата парцал или вещ, принадлежаща на човек от друга каста. Връщаше се тозчас у дома, за да се окъпе и така да се очисти.

Пълен вегетарианец, той се гордееше, че никога не е вкусвал месо, което презрително наричаше „мърша“, също да не се оскверни. Грижеше се само за душата си, която трябваше да се прероди след смъртта му в още по-висша форма, а може би, ако го е заслужил, да се слее направо с Брама.

Имаше една слабост – бетелът[1]. Но в убедеността си за правотата на всичко, което върши, той твърдеше, че Брама е дал на хората бетела, за да се различават от животните. И тая слабост докара смъртта му. Доказано е, че бетелът причинява рак на устата. И когато разбра от какво е болен, Рама Гупта премести цялото си семейство в свещения град Бенарес. Имаше си и там хубава къща, където се бяха прибирали и баща му, и дядо му, когато наближила смъртта им. Всеки добър индуист мечтае да умре там, в Бенарес, та да изгорят трупа му край брега на свещената Ганг, до която вярващите стоят цели часове в пози на йоги. Защото броят на преражданията, докато душата достигне Съвършенството, се съкратява, ако човек умре в Бенарес.

Ала смъртта му не дойде тъй скоро. Изчака го още две години. А малката Амрит дори не подозираше злото, което бе надвиснало над привидното им семейно щастие. Не забелязваше как любимата ѝ майка посърваше всеки ден, не можеше да си обясни защо очите ѝ са все зачервени, защо потъват все по-дълбоко в орбитите си, защо устните ѝ вече не се смеят както преди. Не се замисляше и защо все по-рядко я допускаха при баща ѝ, където непрекъснато горяха ароматни сандалови пръчици. Да гонят злите духове. А като лекарство редовно му носеха от водата, с която измиваха статуята на Натараджи, танцуващия осморък Шива.

Амрит растеше в лудории, почти забравена в общата грижа. Както и днес, бе пълна с енергия. Дори и сега в института я наричаха на шега „Перпетуум мобиле“, а тогава, в детинството си, не се свърташе на едно място. Търсеха я все по върха на гигантския банян[2], който растеше в двора им, в гоненица с маймуните. И беше все тъй любознателна. Вкъщи нямаше часовник или друга машинка, неразглобени от нея.

„Сбъркано момиче“ – си подмятаха многобройните слуги в обширния им дом, като се озъртаха да не чуят господарите. Броят на слугите тогава беше показател за обществено положение.

И ето я – някогашната девойка, сега мъж...

Амрит Клер бе приела и собственото име на покойния си съпруг. От Амрит бяха останали непроменени само отпечатъците на пръстите, с които доказваше самоличността си...

Анри разтърка с пръсти чело. Толкова бе желал да стане мъж, подсъзнателно от дете се бе досещал за тежката участ на жената. Веднъж един слуга, сочейки блесналата след дъжда дъга, ѝ бе подметнал:

– Когато момиче мине под нея, става момче.

Начаса тя бе припнала навън. Върнали я бяха назад пътници, които я срещнали на няколко километра от града, забързана в гонитба на дъгата.

Един ден в дома им настана суетня. Дали ѝ го каза някой, или тя сама се досети – баща ѝ бе умрял. Малката Амрит не знаеше какво е смърт, ала се досещаше подсъзнателно за нейното зловещо значение. Всички спомени от тоя ден бяха разбъркани. И до днес не ѝ се удаваше да ги подреди в съзнанието си. Влизаха и излизаха хора, кои бяха, какви бяха, палеха благоуханни пръчки, слугите сновяха напред-назад като разровен мравуняк. Майка ѝ, облечена в бяло, обръснала главата си и свалила всичките си украшения, с които се гиздеше дотогава, я целува и прегръща дълго. После изчезна – изчезна от живота ѝ като хубав сън.

Свиреше музика, мъже носеха към брега на Ганг на ръце върху носилка баща ѝ, които стоеше над тълпата, зловещо отчужден и безразличен. Сякаш вече постигнал своята мечта – успял да се слее в Брама.

И не се завърнаха – нито баща ѝ, нито майка ѝ. Амрит заживя при бащиния си брат в Бомбай. И много по-късно, след години, разбра какво именно бе станало. И друг път бе слушала думата „сати“, но едва сега успя да я осмисли. Вярна на древните индуистки традиции, макар и отхвърлени от новите закони в страната, майка ѝ се бе самоизгорила върху кладата на съпруга си. Жената без мъжа си в Индия не представляваше нищо, останалата жива вдовица носеше вечно своя позор. Щастлива беше тая жена, която успееше да умре преди мъжа си. Днес вече не е така. И все пак срещата с вдовица и до днес се смята за знак на нещастие. Вдовицата все още е прицел на обществено презрение.

На десетгодишна възраст я омъжиха. Дотогава въобще не бе виждала съпруга си. Знаеше, че се нарича Комсваро, пет години по-голям от нея, син също така на брамин. Изключено беше да произхожда от друга каста. Иначе и тя, и той щяха да бъдат обречени на изключване от кастите, което е равнозначно на вечен позор.

Чичо ѝ, тържествено наконтен, със свита от роднини отиде в дома на Комсваро да иска ръката му от неговия баща за племенницата си. И когато след разчитане на хороскопите им астрологът обяви, че са благоприятни, обявиха сватбата.

Тоя ден цялата облечена в черно покривало, цвета на радостта, с червени гривни на ръцете, които нямаше право да свали до смъртта на мъжа си, Амрит очакваше младоженеца на балкона си. И ето, той се зададе. По-рано за сватбените процесии са ползвали слонове. Сега Комсваро пристигна върху покрива на автомобил, натруфен като трон, следван от тълпа свои роднини и приятели.

Майка му го въведе в женската половина на дома и му показа бъдещата му съпруга.

Брамини жреци им поднесоха сребърен съд с вода, покрита с лотосови листа. Двамата бръкнаха вътре, затърсиха с тръпнещи пръсти пуснатия на дъното сватбен пръстен.

И когато го извадиха, вече бяха мъж и жена.

Жрецът се обърна към нея:

– Почитай мъжа си като бога Рама!

Рама, обожественият индоарийски предводител, героят на поемата „Рамаяна“, беше покорил Цейлон.

А на него не каза да я уважава ако не като богиня, то поне като човек.

И добави:

– Бъди майка на силни синове!

Какво друго можеше да ѝ пожелае! Та нали в Индия само синът е истински човек. Той единствен има право да запали погребалната клада на баща си и да тачи паметта му. Бездетната жена и тая, що ражда момичета, водят жалко съществуване, презирани от всички.

Много по-късно Амрит научи, че не само в Индия бе така, че всички религии по света отреждат на жената второстепенното място. И се учуди защо тъкмо жените не са атеистки, а обратно. Преди идването на Мохамед, който предписва на жената участта да услажда живота на мъжа, арабите заравяли живи момичетата – тези „излишни уста“. А допреди стотина години китайците давели новородените си дъщери. Също и ескимосите. Та и до днес при някои индианци в Бразилия положението на жената е тъй непоносимо, че майките убиват момиченцата си, за да ги предпазят от бъдещи страдания. Хотентотите[3], масаите, бедуините празнуват шумно идването на момчето в тоя свят. „Родил се е воин!“ А отминават с наведени очи, със съчувствие оногова, комуто се е родила дъщеря. Конфуций казва: „Едно момче представлява по-голяма ценност от десет девойчета“.

На много малко места се срещат отмиращи останки от матриархата, при който жената е била на известна почит. И то навярно тъкмо заради по-тежкия дял, който ѝ се полага в живота. Амрит знаеше племето на янадите в Индия, където съпругата взема всички по-важни решения вместо мъжа си. Където се смята голяма сполука за момъка да си вземе стара жена, защото е по-умна. Бе ходила и на Тробриановите острови в Меланезия, където туземците се изхранват предимно от земеделие. А в полето най-тежката работа се полага на жената. Затова там никоя мома не остава неомъжена. По тая причина жените не се кичат. Кичат се ергените, за да се харесат. Скубят си и брадите, понеже жените там не понасят брадати мъже. И все пак въпреки почитта, която ѝ се отдава, все на жената лежи по-тежкият дял от житейското тегло, присъден ѝ от безчувствената природа.

При индусите само в деня на сватбата си невестата може да яде заедно с мъжа си. Веднъж в живота. После – каквото остане от неговата трапеза.