Всъщност, дядо Хети беше добро старче и никога за нищо не ми се сърдеше или упрекваше. Не беше от онези възрастни хора, които мислеха, че на всяка цена внуците им трябва да отделят повече време за тях, отколкото за семейните си и служебни задължения. Той прекрасно разбираше динамиката на живота и отговор­ностите, които имаха младите хора и никога не мърмореше, ако прескочех седмица или две да не го посетя. И този път не ме посрещна с упрек. Отдалече го видях смирено седнал на ръчно скованата му пейчица, която бе поставена отляво до входната врата на спретнатата му къщичка. Съзрях как бавно се надигна и как старче­ските му устни леко се разтягат в приветлива за добре дошъл усмивка. Заковах спирачки пред него, а той като се понаведе леко, така че да може да ме види през от­ворения прозорец каза:

—  Ха, добре си дошъл, синко! Ела, влез, че имам да ти разказвам една много стара и интересна история. Ще ти хареса. Сигурен съм.

Паркирах набързо колата, извадих покупките за дядо, заключих вратите и с удоволствие се шмугнах покрай него в сумрачната стаичка. Там върху стара кухненска маса се мъдреше компютърът на дядо Хети, който неот­давна му бях подарил и обучил как да се справя с техни­ката на века. Той най-тържествено обеща, че ще запише всички преживени от него приключения в компютъра и един ден може би ще издаде книга за любопитните, ученолюбиви и всички онези деца, които обичат да че­тат. Като видях светещия екран на компютъра, го запи­тах защо не ми изпрати по електронен път историята, в която толкова иска да ме потопи и направи съпричастен на преживелиците на героите.

—  Защото тази история още не съм я записал, мое­то момче. Искам най-напред да ти я разкажа, тъй като така удоволствието да се гмурнеш в авантюрата е много по-голямо.

Дядо беше прав. Заслушан в гласа на разказвача си пред танцуващия пламък в камината и с чаша ароматен топъл чай на малката масичка до мен, аз всеки път ся­каш се пренасях в друг всемир и друго измерение. Често дори затварях очи и в онзи въображаем свят, в който се виждаха само децата, ставах част от историите и герои­те му. Случвало ми се е да се видя като чичо Джелядин, който е герой от една негова авантюра, също така да бъда Шени, Нептун, плачеща висулка и дори смелото, умно и скромно момче, което с хитрост надви добрия дракон от последния разказ на дядо. Толкова образно и интересно предава историите си, че наистина е истин­ско удоволствие да си негов слушател.

— Добре, дядо, а коя е тази история, която си забравил да ми разкажеш последния път, когато ти гостувах?

— Това, синко, е една истинска и много вълнуваща ис­тория – също като останалите.

И дума не можеше да става някой да си помисли, че дядовите разкази са измислени. Всеки път, преди да за­почне своето изложение и описание на героите си, той нарочно натъртваше на това, че фактите са действител­ни, съвсем реални и автентични. Разбира се, че не му давах повод да се обиди и се съгласявах с него.

— И сега, във времето на кой мистичен свят ще пътува­ме, дядо?

— В света на бърборковците! – отсече дядо Хети.

— В света на кои?

— Бърборковците, момчето ми. В реалния живот на тези, които денонощно не спират да бърборят.

Е, както винаги дядо успя да разпали любопитството ми като буен огън в камина и вече нямах търпение да започне историята си.

—  В света на бърборковците, значи! А къде се намира този свят, дядо, и как стигна до него? Навярно с гид като Фантазия. И... с твоите вълшебни очила, нали?