Ана стъпи за пръв път в Париж, когато беше младо и зелено същество в незабравим зелен гащеризон с презрамки. Снимките завинаги са запечатали този образ на размазана размечтаност в асансьора на Айфеловата кула или в мощните й метални крака. Във въпросния асансьор се роди нейният патологичен страх от асансьори. Казват, че страхът се поражда от затвореното пространство, което без усилие напомня ковчег, а както изглежда, никой досега не се е отървал от натрапчивия страх, че може да бъде погребан преждевременно и да се събуди сред тесните стени на зловещата консервена кутия сред мрак и няколко шепи остатъчен въздух. Но асансьорът на Айфеловата кула е стъклен, с необятна панорама към града. До Ана беше съпругът й, който също като нея стъпваше за първи път в Париж, но беше чел много повече за съкровищата на града. Беше по-осведомен и по всички останали житейски въпроси, като се започне от начина на приготвяне на турско кафе, боядисването на кухня с латекс така, че стените да не се задушават, и се стигне до категоричния императив на Кант, митологичните размишления на Юнг и мистичните главоблъсканици на късния Лист. С жизнерадостния си зелен гащеризон, Ана попиваше всичко алчно, ненаситно, като държана на глад коза, и в това може би нямаше да има нищо лошо, ако имаше поне зрънце критическа нагласа, с която да отсее информацията от изкривяванията на личното мнение. Не беше никак трудно да бъде накарана да се влюби в едно, а да намрази друго, да взема наготово мнения и позиции, които не разбира напълно, и да ги пришива към канавата на съзнанието си така, че да не могат да се разшият, докато съществува. А съзнанието й, така или иначе, беше обречено на развитие и чуждите тела един ден, неизбежно, щяха да предизвикат тумори.

Пианото. Ана не беше сигурна кога го видя да свири на пиано за пръв път. Май това беше изобщо първият път, в който осъзна, че той съществува. Свиреше нещо, може би Шопен или й се е искало да бъде Шопен. Той винаги ходеше с шал, заметнат на едното рамо. Обожаваше артистичните шалове, а покрай тях тя започна да забелязва, че обожава него. Беше хладно дистанциран към всичко около себе си и ставаше концентриран и заинтересован само когато засвиреше. По-късно дъщеря им започна да свири по същия начин и да усеща света в концентриран вид единствено на пианото. За Ана това е почти неразбираемо. Връзката й с пианото е по-скоро връзка на омраза. Започна да свири под зоркия поглед на майка си на шестгодишна възраст и моментално разбра, че пианото й отнема от енергията и времето за игра. Ненавиждаше пианото. Затова и свиреше колкото да се отчете. Учителката й негодуваше и търсеше начини да я накара да заобича тъмния сандък, издаващ виещи звуци. Не успя. Затова пък дъщеря им като че ли беше влюбена в пианото още преди да се роди. Може би защото баща й свиреше в присъствието на растящия корем, а и често барабанеше лекичко с пръсти по опънатата му кожа. Преди първото си концертно участие на същата шестгодишна възраст дъщеря им до последния момент игра с кубчета на пода в хола. После засмяна стана, остави играчките в отчайващ безпорядък така, че да даде възможност на всеки преминаващ да се спъне в тях, облече концертната си рокля с волани и дантелена якичка и хукна към музикалното училище. Нито следа от сценична треска. Защо да се бои? Нали пианото и тя бяха едно и също? Нали се беше научила да свири, преди да се научи да чете? Спокойствието й изневери, когато навлезе в пубертета. Оттогава не е успяла да си го възвърне. Но това не я притеснява. С вродената си наблюдателност забеляза, че всички възрастни страдат от сценична треска, независимо дали се качват на сцена, или не.

В търсенето на истината всеки стига до кръстопът и не знае в коя посока да тръгне. Така и Ана нямаше представа как да постъпи, когато Елена започна да се топи. Почти две години Ана тънеше в догадки дали Елена е болна от анорексия, или не и чак след смъртта й си даде сметка, че я е посещавала хиляди пъти, а Елена нито веднъж не е стъпила в дома й. Елена не знаеше сред какви предмети живее Ана, а това е много важно, за да опознаеш някого. Ана познаваше всяка чаша в дома й, можеше да сготви засукано ястие в кухнята й. Наясно беше с папките, които съдържаха сложната документация на дългогодишната трескава дейност на Елена. Познаваше всеки косъм на кучето й, звука от неговата любима гумена играчка. Елена дори не подозираше, че гледката от Аниния прозорец може да подведе всеки да си представи, че заснеженият връх отсреща е част от японски пейзаж. Елена никога не чу как дъщерята свири на пиано. Виждала я бе няколко пъти като дете, но после изведнъж остана встрани от вълненията на семейството, а дъщерята полека-лека се превърна в девойка и жена. Ако я беше срещнала на улицата, Елена нямаше да я познае. След смъртта на Елена Ана запази няколко едва ли не свещени предмета - подаръци от нея: ангелче, държащо свещица в скута си, коледна чиния за торта и няколко учебника по немски, които взе от нея с похвалното намерение да учи езика, но никога не го осъществи. Запазила беше и два предмета, които си беше наумила да й подари, но не я откри вкъщи и ги върна обратно: стъклено шише с ароматни цветя и златиста играчка за елха. Чудно, Елена никога не бе подозирала, че тези предмети е трябвало да й принадлежат, никога не ги е виждала, а всеки път, когато погледът на Ана се спираше на тях, й се струваше, че вижда Елена, може би защото ги бе купувала за нея и в тях изцяло бе закодирана нейната енергия.

Приятелството им започна в един далечен ден преди много години. Беше рожденият ден на дъщерята. На прага на пубертета малката беше част от дворна банда с около дузина членове от 6- до 18-годишна възраст. Ана беше поканила най-близката си приятелка с двете й деца, малко по-малки от дъщерята, и двете се бяха затворили в кухнята, за да оцелеят от мощните звуци оттатък. Както се оказа впоследствие, основното забавление на компанията беше по-големите да подхвърлят рожденицата като топка. За всеобща радост бандата предвидливо беше прибрала всичко по-чупливо и семейството се размина с не по-тежки поражения от размазани сандвичи по килима. Изведнъж на вратата се позвъни. Някой закъснял от бандата? Не, Елена с огромен букет. Беше научила адреса на Ана и идваше да й се отблагодари за дребен жест, който не беше нищо повече от професионално задължение. Ана я покани. В този момент в кухнята притеснено влезе дъщерята и скри нещо в едно от чекмеджетата. Ана веднага заподозря, осъмни се. В чекмеджето намери гумен член, който се издува, като се постави във вода. Какво да се прави - ексцентричен подарък от членовете на бандата. Ана се опита да обърне всичко на шега, но приятелката с двете малки деца се разбърза занякъде и светкавично се изнесе. Останаха с Елена и избухнаха в смях. Постави букета във ваза, а члена - във вода. Установи, че водата има превъзходно въздействие. В името на морала и справедливостта реши да се направи на ядосана и с решителна крачка влезе при празнуващите. Бяха потни и весели като състезателни коне в разгара на надпреварата. Забавлението спря и всички се втренчиха любопитно и лукаво в нея. Изведнъж Ана схвана, че това е била основната идея - да бъде провокирана и да й гледат сеира. Направи кръгом и се върна в кухнята. С гърба си почувства разочарованието им.

Ето го. Той отново е вкъщи. В къщата, в която са живели десетина години, а в неговия дом преди това са живели шестнайсет. В рамките на един живот това не е никак малко. С една година надхвърля четвърт век. Ако знаеше, че за четвърт век хората могат така да се сраснат, че да заприличат на сиамски близнаци, може би щеше повече да отбранява личността си от неговата. Щеше да се бори да има собствено мнение по всеки въпрос и в никакъв случай нямаше да харесва музиката, която той харесва, и книгите, които му допадат. Но защо трябва да намрази Моцарт и Бах, Лист и Бетовен, Шопен и Брамс, Томас Ман, Маргьорит Юрсенар, Сартр и Борхес само заради него?

Сменила е някои мебели, а това го изважда от равновесие. Според него е подъл опит да изтрие присъствието му от къщата. Изпада в неконтролируем гняв. Започва „репертоара“ си за скандали от номер едно и преминава през вече научените от нея наизуст теми някъде до номер десет. Ако млъкне, може да продължи, за да му спести усилието. Научила се е да изключва и да наблюдава движенията на устните му, без да схваща за какво говори. Никак не е трудно да усвоиш тази техника, защото той не води диалог, а произнася нескончаем монолог. Подвеждащ е само изразът му: „Или може би и това не е така?“ Не е задължително да му се отговори утвърдително или отрицателно. Какъвто и да е отговорът, монологът няма да спре. Проблемът е, че тирадата продължава с часове. В случая - шест часа. Някъде след третия Ана започва да се уморява и й се приисква да избяга далеч не само от гласа му и ексцентричните обвинения, като например защо не помни с какъв цвят дреха е била облечена майка му на годежа им преди 26 години, а и от цялата карикатурна реалност, от която той е важна част, както, впрочем и тя.