Настоящата книга е предназначена и за тези читатели, които никога досега не са чували зад гърба си тежкото, неумолимо и безапелационно хлопване на желязната, затворническа врата.
Автopката
В тази книга всички имена на хора, градове, села, улици, ресторанти и барове са променени. Направих го заради жените, чиито съдби описвам. Коя по-рано, коя по-късно — всяка една от тях ще излезе от затвора. Искрено се надявам, че те ще живеят на свобода така, както споделяха с мене. Вярвам им, сигурна съм, че ще изпълнят изграденото в мъчителен размисъл и окъпано със сълзи решение: НИКОГА ДА НЕ СЕ ВЪРНАТ В ЗАТВОРА!
Техните стъпки по правия път зависят много и от нас — гражданите с удостоверение: „Неосъждан“. Уви, в тази категория има и зли, лоши хора. За тях всяка слабост в ближния е повод да развеят парцаливите остатъци от собствената си благонадеждност. По най-лесния начин те се целят в най-уязвимото, удрят в най- крехкото, за да изразят своята нищожна значимост, да се поперчат, че са на по-горно стъпало от падналите.
Падналият има нужда от добронамерено подадена ръка. Колебливият — от здрава опора. Убеденият — от искрено доверие.
Никой от нас — хората с удостоверение „Неосъждан" — не е предопределен за килия в Сивия дом. Но и никой не е застрахован, че няма да я заслужи. Казват, че за любов, просяшка тояга и затвор никога не е късно. За тях няма предел нито във възрастта, нито в социалното положение.
Човек не се ражда престъпник. Той СТАВА престъпник. А щом СТАВА, логично е да допуснем, че може и да НЕ СТАНЕ. Всеки сам кове съдбата си. Останалите помагат. За добро или за лошо. Престъплението е зло за всички ни. И в борбата срещу него би трябвало да участват всички.
Вестта ме изуми. Алиса, най-кроткото, милозливото момиче от нашия някогашен клас, убила мъжа си. При това с безпощадна жестокост.
Не по-малко ме слиса слухът, който обиколи България с мълниеносна бързина. Стотици левове държавна пара злоупотребени! И не от кой да е, а от Здравка. От онази Здравка, която в студентските ни години беше за нас мярка за морал. Отличничка, активистка, винаги сериозна, винаги бдителна. В нейно присъствие изпитвах чувство за вина, дори и тогава, когато бях чиста като ангел. Никой в нашия курс не беше така фанатично предан и желязно принципен като Здравка. По нейно предложение наказвахме момичетата с маникюр, заклеймявахме преписвачите, изключвахме съмнителните. Представям си съдбата на онзи, който тогава би дръзнал да предположи само, че е възможно да се използва служебното положение за лично облагодетелстване! Така както сега бе постъпила Здравка. Умът не ми побираше историите, които се разказваха за бохемската щедрост, с която тя бе пиляла народната пара.
Подобни бяха чувствата ми, когато научих, че Бистра, дъщерята на едни от най-уважаваните хора в жилищния ни блок, поддържала връзки с чужденци — търгувала както със себе си, така и с валута. Момичето беше израсло пред очите ни: живо, пъргаво, любознателно. За обща изненада Бистра не пожела да следва. Обличаше се по последна мода, държеше се на положение и това беше достатъчно на някои завистливи съседи, за да обявят, че се е наредила на добра работа. „Работата" излезе наяве, когато ни повикаха свидетели по делото й.
Истина е, че всяка вест за престъпление действа като удар изневиделица. Вклинява се в нормалните събития на всекидневието ни, сепва ни, за да ни напомни за неумиращото зло. За разлика от всяка друга човешка дейност престъплението не буди нито завист, нито възхищение, нито съжаление. Колкото и майсторски да е изпипано, колкото и голям да е „ударът", престъплението си е престъпление — противочовешко, антисоциално, неестествено. Несъвместимо с живота — такъв, какъвто го имаме и какъвто очакваме да е и занапред. Всичко добро и чисто, което носим в себе си, въстава срещу хората, които са го извършили. Всяка нормално движеща се мисъл в съзнанието ни започва да се мята на всички посоки, за да дири обяснение на необяснимото.
Познавах добре Алиса, Здравка и Бистра. Напълно естествено изумлението ми от техните престъпления беше далеч по-голямо, отколкото ако имената бяха чужди. Но познанството ми с тях изкара на преден план и второ, не по-малко изумление.
Защо бяха, сторили престъпление?
Пълно недоумение.
Някак неусетно бе задвижен професионалният ми интерес към жените, които в наши дни вършат престъпления.
Защо?
Този въпрос не ми излизаше от главата. Всички те са израсли или са родени във време, което им осигурява равноправие и независимост. Не познават нито глад, нито мизерия. Имат претенции за културни и възпитани съвременни жени. Погледнато откъм тази страна, престъплението им отива колкото газени лампи в институт по ядрена физика.
Но имаше и друга страна. Далеч по-важна. Тя докосва корените на нашия живот.
До каквито и върхове на научно-техническата революция да се изкачим, винаги ще имаме нужда от мъжественост и женственост. Независимо от модерните времена, в които живеем, някак си трудно ни е да свържем престъплението с жената. Всичко в нас се бунтува, когато си представим майката, любимата, съпругата, сестрата в раирана дреха. Макар че престъплението винаги ни стресва, ако то е сторено от жена, ни изглежда още по-страшно. Защото е осквернено чувството ни за святост, което таим дълбоко в себе си към жената-майка. Нарушена е нравствената мярка, която към жената открай време е по-висока. Жената е не само извор на живот, но и възпитател на своите деца, опора на мъж и семейство. От майката започва пътят на всеки човек. Нейният пример се отразява върху характера и морала на децата й до тяхната дълбока старост. От жената до мъжа зависи до голяма степен неговото развитие, стабилност и щастие.
Величието на жената във всички времена се е измервало с твърдостта, с която тя устоява на всички изкушения в името на своето призвание.
Какво кара някои жени да се отклонят от това правило, какво ги принуждава да изменят на своята същност?
Много бяха въпросите, които ме водеха към една целина, каквато за мене беше женската престъпност. Проучих много дела, отбрах по-типични случаи за най- характерните престъпления, вършени от жени, срещах се със следователи, съдии, свидетели. Ходих при близките на осъдените жени. Накрая не ми оставаше нищо друго, освен да посетя женския затвор в Сливен. Имах си „алиби" — бях „социоложка", която се интересува от атмосферата в затвора. А само аз си знаех какво ставаше в душата ми…
В един мрачен зимен ден потеглих към Сливен. Когато колата отби от магистралата, в превъзбуденото ми съзнание блесна недоумение: защо никога досега не бях узнала къде е затворът, макар че често съм посещавала града? По природа съм любопитен човек, а тукашният затвор е единственият в страната ни за жени. Наистина не много приятна, но все пак забележителност. Ала споменем ли името на града, някак естествено го свързваме с Хаджи Димитър и стоте войводи, със Сините камъни и Агликина поляна, с прочутия текстил, а кристала…
С хубавото, полезното, доброто.
Както при човека. Макар да има сакати, глупави и безнравствени хора, вечната представа за най-висшето творение на природата се оформя от здравото, красивото, умното, доброто. И в обществото е така. Тъмните разрушителни сили, подобно на облак в летен ден, хвърлят за кратко зловредната си сянка. Трудно им е да пуснат за дълго корени в него. На преден план е съзиданието, което направлява човешкото развитие към прогреса.
Мислех за всички тези неща, докато колата се катереше по покрусения от зимата хълм. Скорошното затопляне на времето беше изпило снега, а последвалото го замръзване държеше земята скована в жълто-черната броня на калта. Дърветата переха голите си клони към надвисналото сиво небе. По-нагоре, зад занемарената ограда на гробищата, угнетяващо белееха паметници. Още един завой и…
Затворът.
Внушителна по обем сива сграда. По-скоро широка, отколкото висока. Тесни прозорци с железни решетки. Обширен двор, ограден с каменен зид. В единия му край волейболно игрище, а в другия — промишлените цехове и стопанските постройки на производствената зона на затвора. Някъде оттам се зададе група в сиви халати. Отдалеч биеха на очи ярките оранжеви кърпи на главите — единственият отличителен белег за женственост. Късите шаячни халати криеха пол, възраст, хубост, образование, имотност, вкус…
Кои са, какви са, защо са тук?
Желязната врата на Сивия дом се отвори широко. Прекрачих прага и само след миг чух тежкото и хлопване. Желязната пръчка щракна и залости вратата.
Край.
Това внезапно усещане за прекъсване на връзките с нормалния живот отвън и за навлизане в един съвършено непознат свят беше поразяващо. В главата ми не остана нищо от първоначалните оптимистични впечатления от външния вид на затвора.
По-сетнешните ми разговори със затворничките ме „успокоиха" — повечето от тях, прекрачвайки за първи път прага на затвора, бяха изпитвали подобни на моите чувства.
„Рекох си — край. Дотук беше истинският живот. Оттук излизане няма. Като че ме вкараха в кланица…“ — разказваше ми в един лениво течащ съботен следобед Виолета Р., в чийто актив беше хладнокръвното обсебване на 30 000 лева държавна пара.
А Мита Генева, която бе отнела човешки живот, без да й мигне окото, при звука на тежко затварящата се врата едва не припаднала.
Други пък много искрено ме уверяваха, че след преживяванията си в следствието и съда възприемали идването е затвора като освобождение от кошмара между страха и надеждата. Имали вече присъда, знаели, че като работят, времето ще изтече по-бързо и ще дойде моментът за излизане на свобода.
Само една незначителна част жени бяха пристъпили прага равнодушно и поради това не пазеха никакъв вълнуващ спомен от първите си крачки в тъжния сив дом.
Млада жена с униформа на старшина превъртя ключа в бравата и когато го извади, той увисна на колана й с необичайна големина и форма.
Затворнически ключ.
Човек трябва да дойде тук, за да проумее, че след смъртта затворническият ключ е най-жестокото наказание за хората — само с едно превъртане ги лишава от най-голямата ценност на живота — свободата. Дори и аз, макар да притежавах възможност за свободен излаз през желязната врата, се сепнах от властното превъртане на големия ключ.
Няколко секунди стърчах като забодена върху цимента на централната етажна площадка. В дрезгавата, зимна светлина, която надничаше през решетките на прозорците, нещата изглеждала още по-потискащи. Вдигнех ли очи нагоре, виждах отворите на каретата на горните два етажа. В средата на четириъгълната дупка беше опъната здрава мрежа. За всеки случай, макар че самоубийствата тук са изключения, въпреки явните закани и тайни намерения на много от затворничките. Струва ми се, че малко места в света будят такава голяма жажда за живот както затвора. В името на тази жажда мнозина правят онова, което им е било невъзможно в свободния им живот — приспособяват се към изискванията на режима и по този начин улесняват отрядните началници в изключително трудната им работа да превъзпитават възрастни вече хора.
От лявата и дясната страна на всяко каре са разположени железни врати със зарешетена горна половина. Зад тях са настанени затворничките. Вижда се един дълъг коридор с много врати от двете му страни. Първата е на стаята за политико-възпитателна дейност, а след нея се редят спалните помещения…
Под прикритието на чуждата професия, но със своите мисли, чувства и вълнение, аз вече бях в затвора.
Без магнетофон и бележник, само с очи и уши наблюдавах и слушах, напрегната до краен предел, да не изпусна нещо. В същото време гърдите ми се раздираха от жал и негодувание. Мъчно ми беше за жените в този сив дом и същевременно ги обвинявах, че сами бяха проправили пътя си към него.
Защо?
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.