Мо­и­те ро­ди­те­ли са по­ма­ци. Бъл­га­ро­мо­ха­ме­да­ни. Имам по-ма­лък брат с де­сет го­ди­ни. И доб­ре, че е по-ма­лък, за­що­то, ко­га­то се слу­чи то­ва с мен пре­ди го­ди­ни, ми ка­за, че ра­но или къс­но ще ми тег­ли но­жа. А то­га­ва бе­ше на шест го­ди­ни. Май­ка ми и ба­ща ми от­г­леж­дат тю­тюн и с то­ва се из­дър­жа ця­ло­то се­мейс­т­во. Има­ме и два де­ка­ра кар­то­фи. Кра­ва. Ро­ди­те­ли­те ми въ­о­б­ще не се ка­рат. Не съм чу­вал ма­ма ду­ма нап­ря­ко на ба­ща ми да е ка­за­ла. Сбър­ка ли ма­ма оба­че, ба­ща ми я пре­би­ва от бой. Виж­да­ла съм го да тро­ши стол в гла­ва­та й. А ма­ма мъл­чи. В на­ше­то се­ло ня­ма ни­то ед­но раз­ве­де­но се­мейс­т­во. Има са­мо заб­ра­де­ни же­ни и мъ­же, ко­и­то все­ки ден хо­дят на джа­мия. След джа­ми­я­та са в кръч­ма­та. В кръч­ма­та са­мо хо­джа­та не пи­ел, каз­ва­ше ба­ща ми. Ко­га­то се бе­ре тю­тюн, ние с ма­ма и бе­рем, и ни­жем. Ба­ща ми го из­воз­ва с му­ле­то. Доп­ре­ди де­се­ти­на го­ди­ни не зна­ех как­во е и елек­т­ри­чес­т­во вкъ­щи. Не че се­ло­то не бе­ше елек­т­ри­фи­ци­ра­но, но ба­ща ми не да­ва­ше да се про­ка­ра ток у до­ма. Точ­но пред къ­ща­та ни има улич­на лам­па. За да не вли­за свет­ли­на­та й през про­зор­ци­те, ба­ща ми мал­ко пре­ди шест ча­са пус­ка пер­де­та­та. На ня­кол­ко пъ­ти из­ли­за­ше на­вън и тро­ше­ше с ка­мъ­ни круш­ка­та. Кме­тът ни съ­що бе­ше по­мак, но и до­се­га си е с бъл­гар­с­ко­то име. Аз съ­що не ис­ках да си сме­ня име­то, ама ба­ща ми ме при­ну­ди. Та кме­тът ид­ва­ше, кан­дър­дис­ва­ше ба­ща ми, за­що­то май­ка ми ня­ма­ше ду­ма­та. Ако не го­во­ре­ше с мен, ко­га­то ме сла­га­ше ве­чер в лег­ло­то да спя, съм си мис­ли­ла, че е глу­хо­ня­ма. Са­мо че ма­ма не бе­ше глу­хо­ня­ма. Кме­тът на ня­кол­ко пъ­ти гло­би ба­ща ми да си про­ка­ра елек­т­ри­чес­т­во и той нак­рая скло­ни. Пре­ка­ра­ха ток у до­ма, ама той пак си па­ле­ше га­зе­на­та лам­па ве­чер. До­ка­то свик­не. От “Енер­го­то” ид­ва­ха пос­то­ян­но да оп­ра­вят елек­т­ро­ме­ра, за­що­то мис­ле­ха, че е раз­ва­лен. От­чи­та­ше по ня­кол­ко сто­тин­ки на ме­сец. То и тях ня­ма­ше да от­чи­та, но аз съм виж­да­ла ма­ма, ко­га­то го ня­ма ба­ща ми, да хва­не ку­ки­те за пле­те­не пос­ред бял ден и да па­ли пре­ди то­ва круш­ка­та. От­вън слън­це пе­че, ще сри­не къ­ща­та със свет­ли­на­та си, а ма­ма, пус­на­ла пер­де­то, пле­те на елек­т­ри­чес­ка­та круш­ка. Тол­ко­ва се рад­ва­ше. Един ден я сва­ри ба­ща ми и я пре­би от бой. Аз се бях свря­ла в ъгъ­ла на ста­я­та и бях за­тис­на­ла очи­те си с ръ­це. Уж ги бях зат­во­ри­ла тия очи от страх, ама пак гле­дах през пръс­ти­те си. Ма­ма има дъл­га плит­ка и ба­ща ми, ка­то ви­дя, че све­ти круш­ка­та, я хва­на за плит­ка­та. Тя още ка­то го чу да каш­ля на дво­ра, ста­на, за да из­га­си круш­ка­та, ама той вле­зе бър­зо. Ка­то я хва­на за плит­ка­та, се за­вър­тя на мяс­то и ма­ма, ка­то до­би­че на хар­ман, зак­ръ­жи око­ло не­го. На­ли за­ра­ди то­ва на мъ­же­те им ви­кат сто­же­ри на се­мейс­т­во­то... Тъй им ви­кат, за­що­то всич­ки се вър­тят око­ло тях и им прислужват, и им угаж­дат. И всич­ки се вър­тят око­ло тях об­рат­но на ча­сов­ни­ко­ва­та стрел­ка. Ма­ма оби­ка­ля­ше око­ло ба­ща ми от дяс­но на ля­во. И аз та­ка свик­нах. Си­гур­но за­ра­ди то­ва мъ­же­те по-къс­но се със­та­ря­ват от же­ни­те. За­що­то, ка­то се вър­тим око­ло тях об­рат­но на ча­сов­ни­ко­ва­та стрел­ка, им връ­ща­ме част от вре­ме­то и ги под­м­ла­дя­ва­ме. Ба­ща ми за­вър­тя ма­ма, а тя за се­бе си не мис­ле­ше. Аз то­га­ва сто­ях в сре­да­та на ста­я­та и ка­то стиг­на до мен, ме бут­на в ъгъ­ла. От­там през пръс­ти­те си гле­дах как ба­ща ми я бие. Мо­же и за­ра­ди то­ва да съм уду­ши­ла де­те­то си пос­ле, за­що­то не ис­ках да виж­да как­во пра­ви мъ­жът ми с мен. Не­що ме ка­ра та­ка да си мис­ля. След ка­то я за­вър­тя ня­кол­ко пъ­ти око­ло се­бе си и ма­ма пад­на на по­да, ба­ща ми си сва­ли ка­и­ша, въз­п­рет­на по­ла­та й и за­поч­на да я на­ла­га с не­го. То­га­ва ви­дях, че ма­ма хо­ди без га­щи, за­що­то си бе­ше чис­то го­ла под по­ла­та. След то­ва гле­дах да зър­на из прос­то­ри­те на се­ло­то ня­как­во жен­с­ко бе­льо, ама не съм виж­да­ла. Си­гур­но в ця­ло­то се­ло же­ни­те та­ка хо­де­ха - без га­щи. Да им е по-удоб­но на по­ма­ци­те, къ­де­то свър­нат, да се кач­ват вър­ху же­ни­те си. На­ли же­ни­те бя­ха част от тях­на­та соб­с­т­ве­ност. Един­с­т­ве­на­та дви­жи­ма соб­с­т­ве­ност ос­вен му­ле­та­та си, ко­я­то при­те­жа­ва­ха. Же­ни­те в се­ло­то хо­де­ха с рок­ли. Вър­ху рок­ли­те при спе­ци­а­л­ни слу­чаи об­ли­ча­ха си­ни ман­ти. От тия, ко­и­то раз­да­ва­ха в пан­си­о­на на чис­тач­ки­те. Те и чис­тач­ки­те си ги па­зе­ха за офи­ци­а­л­ни дре­хи и чис­те­ха с до­маш­ни­те си дри­пи. След ка­то се умо­ри да я бие, той хва­на сто­ла до се­бе си и поч­на да я на­ла­га с не­го. На­ла­га­ше я, до­ка­то го стро­ши. Ма­ма ця­ла­та бе­ше в кър­ви­ща, ко­га­то ба­ща ми ско­чи и два пъ­ти вър­ху гър­ди­те й. След то­ва оти­де в кръч­ма­та и там раз­ка­зал всич­ко. Доб­ре, че кме­тът бил там и ка­то чул, вик­нал “Бър­за по­мощ”. Пос­ле дой­де у до­ма. Аз ве­че оп­лак­вах ма­ма, за­що­то тя поч­ти не ди­ша­ше. Са­мо от вре­ме на вре­ме похъркваше. Ко­га­то я ка­чи­ха на но­сил­ка­та и тръг­на­ха към ли­ней­ка­та, ле­ка­рят не ис­ка­ше да ме взе­ме. Обяс­ня­ва­ше на кме­та, че би­ло заб­ра­не­но. А ме­не ме бе­ше страх да ос­та­на вкъ­щи са­ма с ба­ща ми. Той, ба­ща ми, въ­о­б­ще не ме бе­ше бил и въ­о­б­ще не се стра­ху­вах да ос­та­на на­са­ме с не­го, ами ме бе­ше страх от тъм­но­то. Чак ко­га­то си пред­с­та­вих как­во ще ме пра­ви, ако свет­на круш­ка­та, то­га­ва си да­дох смет­ка, че ме е страх и от ба­ща ми. Нак­рая кме­тът скло­ни док­то­ра и ме взе­ха с ли­ней­ка­та. На ма­ма й сло­жи­ха кис­ло­род­на мас­ка... На дру­гия ден в бол­ни­ца­та дой­де ба­ща ми. По­се­дя до ма­ма, по­дър­жа й ръ­ка­та. За пръв път го ви­дях то­га­ва да й дър­жи ръ­ка­та. От­то­га­ва не е бил ма­ма. И сам па­ле­ше круш­ки­те. Във всич­ки стаи. Два ме­се­ца сто­ях в бол­ни­ца­та до ма­ма. Със сто­ла ба­ща ми й бе стро­шил на три мес­та дес­ния крак. От­то­га­ва ма­ма ку­ца, но то­ва не й пре­чи. Всъщ­ност аз съм на­по­ло­ви­на по­ма­ки­ня. Ма­ма е хрис­ти­я­н­ка или е би­ла та­ка­ва, пре­ди да се омъ­жи за ба­ща ми. За­ра­ди то­ва не поз­на­вам ни­то ба­би­те, ни­то дя­дов­ци­те си. Та­ки­ва са ни нра­ви­те. Ро­ди­те­ли­те на ба­ща ми не го пог­леж­да­ха, за­що­то бил взел бъл­гар­ка. И на ма­ма ро­ди­те­ли­те до края на жи­во­та си й се сър­де­ха, че е взе­ла по­мак. По-къс­но ба­ща ми вка­рал и май­ка ми в джа­ми­я­та, но то­ва не про­ме­ни не­ща­та. Как­то си­гур­но ня­ма­ше да ги про­ме­ни, ако ма­ма бе­ше вка­ра­ла ба­ща ми в цър­к­ва­та. Въп­ре­ки че джа­ми­я­та де­се­ти­ле­тия е би­ла зак­лю­че­на, след ка­то нав­ре­ме­то всич­ки по­ма­ци би­ли пок­ръс­те­ни. Пос­ле се юр­на­ха всич­ки да се мо­лят, ка­то я от­во­ри­ха. Мо­лит­ва не е прес­ка­ча­на от съ­се­ля­ни­те ми. Щом се про­вик­не­ше от ми­на­ре­то има­мът и всич­ки за­ряз­ва­ха всич­ко и се юр­ва­ха към джа­ми­я­та. Ба­ща ми на­си­ли ма­ма да се об­ли­ча ка­то дру­ги­те. Виж­да­ла съм я на сним­ки, пре­ди да се оже­нят. Ев­ро­пей­ка. Из­до­ка­ра­на. Си­гур­но е би­ла пър­ва кра­са­ви­ца в ней­но­то се­ло. Но след ка­то са се оже­ни­ли, ба­ща ми я на­ка­рал да се об­ли­ча ка­то всич­ки ах­рян­ки в се­ло­то. Та­ка им ви­кат на бъл­га­ро­мо­ха­ме­да­ни­те - ах­ря­ни, по­ма­ци. Има и дру­ги име­на. Ба­ща ми ви­ка­ше на ма­ма и гя­у­р­ка, ама след ка­то я пре­би то­га­ва от бой, та­ко­ва не­що не му се от­къс­на от ези­ка. Пък на­ли бе­ше ве­че мю­сюл­ман­ка ка­то дру­ги­те. Поч­на да се заб­раж­да, пус­на си дъл­га плит­ка, но я кри­е­ше под ман­та­та си, за­що­то всич­ки гле­да­ха раз­кош­на­та й ко­са и ба­ща ми я рев­ну­ва­ше. “За­що, ви­ка­ше, по­каз­ваш плит­ка­та на всич­ки, а?! По-доб­ре си по­ка­жи зад­ни­ка. Тя и без то­ва плит­ка­та ти все не­го со­чи...” Ка­то хо­де­ла та­ка, каз­ва­ше ба­ща ми, дру­ги­те ах­ря­ни в се­ло­то с пог­лед я съб­ли­ча­ли... И ма­ма си кри­е­ше под ман­та­та ко­си­те. Мно­го оби­чах да се рад­вам на ко­си­те й. Ве­чер, ко­га­то се съб­ли­ча­ше, ко­са­та й скри­ва­ше хан­ша. Тол­ко­ва дъл­га бе­ше. Сто­е­ше пред ог­ле­да­ло­то и дъл­го се рад­ва­ше. По­ня­ко­га, усе­щах по ра­ме­не­те й, пла­че­ше пред ог­ле­да­ло­то. Вед­нъж се прес­т­ра­ших и я из­деб­нах, за да ви­дя съл­зи­те й. Ма­ма ме усе­ти и се из­бър­са с ко­са­та. Вед­нъж, бе­ше сле­до­бед и мис­ле­ха, че съм зас­па­ла, ги за­ва­рих два­ма­та в лег­ло­то в не­го­ва­та стая. Май­ка ми се бе­ше скри­ла под юр­га­на, а ба­ща ми, хва­нал се с две ръ­це за таб­ла­та на лег­ло­то, ским­те­ше със зат­во­ре­ни очи от удо­вол­с­т­вие. Го­ди­ни по-къс­но, ко­га­то пра­вих френ­с­ка лю­бов на моя по­ли­цай, раз­б­рах как­во бя­ха пра­ви­ли ро­ди­те­ли­те ми то­га­ва. Та­ка се из­п­ла­ших, ка­то ги за­ва­рих та­ка, че се хвър­лих да тър­ся ма­ма и да я спа­ся­вам. Мис­лех си, че ба­ща ми я ду­ши. Май­ка ми се по­ка­за из­под юр­га­на и по­не­же ли­це­то й бе­ше влаж­но, си по­мис­лих, че е кръв. Не зна­ех, че на всич­ки хо­ра кръв­та е чер­ве­на, и дъл­го след то­зи слу­чай си въ­о­б­ра­зя­вах, че на ма­ма кръв­та е бя­ла. Тя се из­чер­ви, ка­то я по­пи­тах да­ли то­ва по ус­т­ни­те й е кръв, и се из­бър­са с ко­са­та си. Гуш­на ме до се­бе си и бе­ше го­ла-го­ле­нич­ка от­до­лу. Ни­що не ми ка­за­ха. Са­мо ба­ща ми след ня­кол­ко ми­ну­ти ме из­го­ни от ста­я­та и аз оти­дох да пла­ча в на­шия кре­ват. Каз­вах му на­шия кре­ват, за­що­то ние с ма­ма за­е­д­но спях­ме. До­ри да са пра­ви­ли не­що, си­гур­но ба­ща ми я е ви­кал и ко­га­то ма­ма го е об­лек­ча­ва­ла, се е връ­ща­ла пак при ме­не. Ина­че как ще­ше да се ро­ди брат ми?