За Катерина светлините на коледната украса приличаха повече на зловещи дяволи, отколкото на пеещи камбанки. Зави по улица „Кардинал Лемоан“, заобиколи площадчето по най-дългата му страна, поогледа украсата, тук тя винаги е била на ниво – ненатрапчива, но особена, празнична някак си, и продължи надолу по улица „Муфтар“. От студентските си години Катерина се прислоняваше тук винаги, когато онова нещо се наместваше в нея и бушуваше с хилядите си въпроси, с неудобството си, което разклащаше и тротоарите под краката ѝ, и нея самата.

Позяпа по витрините на магазините някак разсеяно и влезе в любимото „Le Jardin d’Artémis“1. Когато бяха по-млади, често идваха с Мано тук заедно. Застояваха се по цели нощи ту в този ресторант, ту в някой друг. Вече пета Коледа тя идваше сама. Още на следващия ден, когато всички са на работа, когато празниците са свършили своята работа, отбелязали са каквото трябва, тя обядваше тук. Нещо ритуално имаше за Катерина в това ресторантче, в заседяването поне за три часа на масата, в благия поглед на сервитьора – достатъчно дискретен и напълно дистанциран. Той не натрапваше самотата ѝ, караше я да се чувства желан гост, важен клиент.

Единствено обаждането на Мано по някое време в този следобед ѝ напомняше за нейната самота, за онова камъче в мисълта, което мира не ѝ даваше. Ненавиждаше тези му позвънявания – винаги едни и същи думи, винаги един и същи тон, винаги неизменното „обичам те“, в което няма капка емоция. Следобедното „обичам те“ вечер той заменяше с „ужасно съм изморен, нямам сили вече, мразя тази работа“. Отново няколкото стандартни изречения, които изричаше всяка вечер преди сън. Едни и същи и непроменяеми с години.

Катерина забоде малката лъжичка в брюлето, карамелената коричка се пропука, мекият крем поддаде и лъжичката хлътна навътре. Тя поднесе тази романтика към устата си с мисълта, че това крем брюле след Коледа е най-романтичното нещо, което ѝ се случва по това време на годината.

Ненавиждаше този град. Май само тази улица все още я топлеше някак си, все още я държеше да не избяга. Като остров насред града, където може да кацне, щом собствените ѝ емоции я залеят.

Желанието да избяга нанякъде много далече спореше яростно със страха да смени всичко, което има. Не беше от хората, които лесно започват отначало. Този страх я притискаше и връзваше ръцете и намеренията ѝ. Бягството никога не е било част от житейските ѝ представи. С Мано се отдалечаваха все повече последните години, но за нея семейството беше всичко. Отдалечават се, за да се опъне въжето, да го разтегли докрай, за да се върне то сетне и да ги събере с нова сила.

Докато довършваше десерта си, тази теория за въжето се оформяше все по-подробна, все по-убедителна. И Мано с неговото равно и беземоционално „обичам те“ и вечната му заетост, и невъзможността му да погледне вътре в нея ѝ се струваха все по-нормални и по-неизбежни.

Неудовлетвореността на Катерина я посещаваше рядко – по Коледа и някъде в средата на лятото. Не повече. И вървейки към метрото, теорията ѝ на недоволство се разми, поизостана там някъде на улица „Муфтар“. Равновесието я позастигна някъде току преди да се спусне към метрото, и тя позвъни на дъщеря си.

Вкъщи са, да, може да мине – прекрасно. Щом вземе в прегръдките си малкия Никола, ще е съвсем сигурна, че животът ѝ е хубав, че семейството ѝ е идеалното, че през всички тези години е направила най-важното.

Още не се бе вдигнала мъглата, обвила като ямурлук баирите, още не бе пробило слънцето през върховете на боровете, когато гласовете на чинките се извисиха и се сблъскаха с вика на Пабоб „Monde bonjour!“2. И макар в света да е XXI век, то тук, между трите хълма, времето още се нижеше някъде в двайсетото столетие. Всяка сутрин почти в един и същи час селото се събуждаше с тия два поздрава – на чинките и Пабоб. И ако пеенето на птиците се променяше през сезоните, то вторият поздрав от години оставаше неизменен. Пабоб, човек незлоблив, кротък, даже благ и прекомерно добър, имаше странни навици, но привикнали към тях, съселяните му се радваха и не му придиряха. Никой в селото не знаеше какво точно казва този странник, но и никой не се замисляше. Отдавна бяха приели особеностите му – това, че говори на всякакви неразбираеми езици, че говори на себе си. Старите считаха, че лудият фъфли на някакъв си негов език. А от честото повтаряне той така сливаше думите, че дори и някой чужденец да дойдеше, нямаше да го разбере. Но чужденци по тия места не бяха идвали никога, или ако са идвали, то е било толкова отдавна, че никой вече не помнеше, а тия, дето можеха и да помнят, отдавна ги нямаше, за да разкажат. 

Сетне Пабоб сядаше на пейката и чакаше Митко Чочев да отвори кръчмата магазин и да му разреши да премете стълбите срещу една вафла или четеше някоя от своите си книги. В селото го смятаха за странен, за малко смахнат, отнесен. Така си беше. Но ведно с това той бе и човек образован, пътувал и свят видял, пък завърнал се, говореше български, турски, оправяше се на гръцки, четеше френски книги и даже пишеше стихове.

Нямаха време съселяните му да разгадават душата на Пабоб, ни чия да е друга, и така набързо, лекомислено му бяха дали определението „луд“. Какъв и що е или пък какво му е – хич и не ги беше еня. Обичаха го и такъв.

Преди години, заиграеше ли се с топката някое момче, баща му мине покрай него, перне го по врата пък му рече: „Иди чети бе, хаймана, човек да станеш“. Но дочуеше ли го любящата майка, все ще защити хлапето си: „Нека си поиграе, детето, то от много четене на Пабоб ще заприлича“.

И така този кротък и странен човечец се бе превърнал в живата памет и книга на селото (помнеше всичко, но нямаше на кого да го разкаже), в плашилото и шута, в неизменното присъствие. Никой не знаеше ни кога е роден, ни на колко години е, ни как се казва, но всички му викаха Пабоб.

Още като малък, когато били много бедни, го питали какво готви майка му, а той отвръщал: „Пак боб“. По тия краища бобът бил основно ястие, лесно се гледал и ставал голям – с една шепа три къщи да нахраниш, пък момчето го обичало, та оттам му излязло и името. През годините той съвсем сдъвкал думите, дали от повтаряне или на шега, та станало „па боб“, накрая съселяните го слели на „пабоб“ и така му останало име за цял живот.

Като премете Пабоб стълбите, изяде вафлата, дето му давал Митко кръчмарина, па седне на пейката и пак чете. Към обед намине някой да вземе я сол, я захар, я нещо друго от магазина или да удари по едно в кръчмата и му заръча и на него една бира. А Пабоб я взима с благодарност в погледа, поклони се уважително и не забравя да цитира нещо умно за вредата от пиенето.

Така почна и тая заран с неговия поздрав и този на чинките. Докъм обед слънцето се вдигна ей къде високо, от мъглата не остана и помен, всеки се зае да гледа своята си работа – я по къщите, я в кръчмата, само Пабоб седеше на площадчето.

Още като чу шума на кола, скокна, остави книгата и отдаде почтително чест. Не познаваше ни колата, ни хората, но веднага разбра, че не ще да са тукашни.