ПРИЧИНА

  Семето, което без да зная в теб посях. Беше красива нощ със силен вятър откъм морето. Ти и твоите хора седяхте край огъня на плажа. Минавах случайно. Бях доста развеселен.

            Беше горещ майски ден, аз и ти бяхме по на седемнадесет години. Семето. Беше към обяд, пладнето на красивия пубертет, когато ме срещна за първи път. Знаехме ли тогава ние, знаех ли аз, най-мъдрият?

            Семето.

            Бяхме в един отбор по бейзбол. Аз бях резерва в онзи решителен мач, ти - също. Играта се закучи, с бейзбола е така, Аз и Ти, копеле, ти и аз решихме мача в полза на нашите, след като титулярите се изтощиха, копеле, семето, копеле, семето, което ти пося, защото аз ти го дадох.      Вятърът откъм морето разгаря огън, разпалва страст за живот, пушилка и емоция, морето, нощта.

            Фаталната ти муза станах аз. Или, все пак, всеки избира сам?

            Времето минаваше и мина. Не ме беше виждал три-четири години. Вятърът те накара да се обърнеш с лице към вятъра. Към морето. Моят клатушкащ се весел силует. Разпозна ме. Светнал поглед, кецове пълни с пясък.

            - Радославе, ти ли си, мама му стара?

            - Не знам. Кой пита...а, Ти ли си?!

            По физиономия познавах и останалите. От дума на дума стана ясно защо съм толкова весел. Да, разбира се, за стари приятели винаги ще се намери още една. Без пари, абе, разкарай се, казах ти - без пари! На ти я, а, ако искате, дайте веднага да си я пафнем заедно.

            Оня мач, копеле, оня хоумрън* от моя страна, а! Разбихме ги! Не щете сега, така ли? Е, ако щете, пушете си я после сами.

            Семето.                                  Мъничко.

            Тихо.                                      Леко.

            Стаено.                                  Светлозелено.

            Между сухите листа.    Семенце на трева.

----------------------------------------------------

На другата сутрин си тръгнах, подгонен от това, което ме гони вече пет хиляди години. Свикнах да не знам какво е.

            Вятърът поема семето и го отвява дето си ще, и чуваш гласа му, и не знаеш нито отгде идва, нито ти накъде отиваш и какво ще стане с тебе.

            На другата сутрин ти се досвидя да пушиш наведнъж цялата цигара, скъса я и извади сухите зелени листенца, за да ги смесиш с тютюн.

            Семето, копеле. То стоеше там и те дебнеше. Ако веднага беше запалил джойнта, едно мазно “пук”, това щеше да остане, копеле, от семето.

            Но, не, приятелю. Вятърът, вятърът откъм морето и моя главозамайващ хоумрън.

            Ти го извади, стисна го между показалец и палец и замислено го изгледа.

            Измина още една година. През нея с мен се случи всичко това, което се случи. Доста беше. Всъщност беше точно толкова, колкото беше. Иначе нямаше да бъде толкова.

            Ти, копеле не се обиждай, но ти, човече, изобщо не съществуваше за мен през тази година. Не те видях никъде, не си помислих за тебе никъде.

            Семето.

            Посадено от теб, то пораснало и дало своя стократен плод. Под твоите нежни грижи, после - в твоите нежни дробове, оттам в кръвта, оттам - в мозъка.

            Веселба.

            Ха! Не можеш да си представиш, какво правиш тука? Не знаех, че и ти си почнал да идваш в “Под бора”... Сещаш ли се, Радославе, помниш ли миналото лято на морето, като ми даде оня джойнт!

            Семето, вътре беше, семето, което ти ми даде, аз го посях, копеле.

            Цяла година, значи, цяла година, ти казвам, те благославяме цялата компания, копеле, жив да си! Поникна, да, за две седмици, за три седмици стана цял метър, копеленцето. Режеш с ножицата. К’во? Семето?

            У нас, в мойта стая, в обикновена саксия...

            Не си ли идвал у нас?...Ние с тебе всъщност откъде точно се познавахме? Не, не, че съм забравил...

            Вярно бе, твоят грандиозен хоумрън. Та, режеш, ти казвам, с ножицата, ама не, нали, стъблото, само отделни листа, слагаш ги в микровълновата, те изсъхват за една минута и ... т’ва е, пушим и благославяме. Семето.

            Не, не уча никъде, за к’во ми е.

            А, бях, бях пробвал преди това два-три пъти, ама тая, твойта наистина беше страхотна, просто. От тогава не съм спрял.

            Трябва да тръгвам. Обади се някой път. Обади се на Жорко, той ми има телефона.

            А, щях да забравя, на, вземи, копеле!

            Абе, няма не искаш! Все пак, на тебе дължа всичко това! Добре, поне един си вземи. Добре съм го свил, нали? С машинка, разбира се, купих си. Представяш ли си, копеле! Цяла година да си живея така хубаво, пък ти да не знаеш!

            А, не, глупости, не съм вече само с оная саксия, имам си цяла нива над Околовръстния, трябва да те заведа , айде, чао засега!

            Причина. Семе. Следствие.

            Вече цяла година след срещата в “Под бора” не съм те виждал. Жорко ти няма телефона. Не му трябвали телефони на тъпи наркомани, каза. Обясних му, че ти само си пафкаш тревица, но той ми отговори да не съм бил толкова сигурен, баш наркоман си си бил.

            Всъщност не съм ти търсил въобще телефона и с никакъв скапан Жорко не съм говорил. Не знам какво е станало с теб, май пак не съществуваш много-много за мен.

            Което обаче не означава, че не е станало точно така, както Жорко каза. Всичко става, всичко е възможно, копеле. Всичко, което е причина и следствие.

            Навсякъде има семена.

            Струва ми се, че навсякъде има семена.

            Пълно е.

* хоумрън/англ./ - термин от бейзбола. Хоумрън е това, което като се случи в американските филми, целият стадион става на крака и крещи: ”Той успя!”, а Сюзън със сълзи на очи се връща при него завинаги, копеле.