Конкурс за щастливци
- Издател: Лексикон
- Жанрове: Съвременна проза , Разкази и новели
- Страници: 83
Пламен Трайков е роден през 1952 г. в Пловдив. Завършил е българска филология във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”, по-късно и журналистика в СУ „Св. Кл. Охридски”, а сега му предстои дипломиране и в Богословския факултет на Софийския университет. Работил е в „Книгоразпространение”-София, издателство „Отечество”, бил е директор на 110 основно училище „Проф. Гаврил Кацаров”, София, В момента е пом.-директор по учебната дейност в 24 СОУ„П. К. Яворов”, София.
Автор е на книгите: „Конкурс за щастливци”, сборник с разкази, 1984 г., „Уличница”, роман, 1998 г., „Корабът”, роман, 2009 г.
Виж повече...
Конкурс за щастливци
Пламен Трайков
РОЖДЕН ДЕН
Тихомир дръпна завесите и стаята сякаш получи завършен вид. Под светлините на полилея гарсониерата се превръщаше във витрина: случвало се беше да види как от съседния жилищен блок шарят по прозорците с бинокъл. А и завесите създаваха уют, който му бе тъй нужен в този час...
Отпусна се на дивана и разпечата бутилка коняк. На масата имаше и кутия шоколадови бонбони, ала той не ги и погледна. Наля си бавно, като слушаше звука на стичащата се течност. После усети как алкохолът обгаря гърлото му и конвулсивно тръсна глава. Да, с първата глътка винаги е така. Не помнеше откога не бе вкусвал от „огнените“ питиета, такава потребност, слава богу, нямаше. Но тази вечер бе особена и щеше да пийне мъжката. За нейно здраве — си каза. — За Светла, за детето. Как ли са сега?
„Ей, Тихо, наздраве! — викна Торбата. — Онемя ли? Не те знам такъв от едно време.“
Тихомир пресуши чашата. Усети леко замайване. Не беше слагал троха в устата от сутринта. И сигурно щеше да го хване. Но не му се ядеше.
„Ти какво, да не би заради тези тук, а? — продължи Торбата и посочи усмихващото се семейство, пушещата мълчаливка и Дидо. — Таз вечер те запознах с тях, утре ще ги опознаеш добре и ще видиш, че са безнадеждни документи. Утаечни едва ли не. Избий провинциалния комплекс. Това е истината, мой човек!“ — показа с пръст стената, където висеше лозунг, написан с дебел флумастер: „Ах, тази формула едно!“
Тихомир не бе забелязал лозунга, чието съдържание не разбра особено, ала му направи впечатление, че те винаги използуваха за обръщение бог знае защо думата „документ“. Само Дидо отвреме-навреме вместо документ употребяваше „шаблон“. Казваше на Торбата: Ти си адски тъп шаблон. А ти си скучен документ — отвръщаше му Торбата и поглеждаше към пушещата мълчаливка: Така ли е, мила? Чудя ти как търпиш тази стара катафалка Дидо. Млъкни и стига зя, съдрана флигорна, износен шаблон — не му се даваше Дидо.
Тихомир разбра, че жаргонът и маниерът да се наричат с най-обидни имена бе просто мода и особен вид остроумие в компанията, ала като чужд в техния дом не можеше да се настрои на вълната им. А и нямаше и желание за това. Да, Торбата си бе останал същият. Кога минаха шест години, откак се уволни от казармата! Нима и Тихомир е бил като него? Е, бил е, разбира се. Като всички деветнайсетгодишни тогава и той се шегуваше, смееше се на неща, в които сега не намираше нищо остроумно.
Трябва да си намериш приятели, да си създадеш среда — му каза Светла, когато преди година, непосредствено след като подписаха, се установиха в столицата. О, аз имам — отвърна ѝ — приятели от войниклъка! Торбата, трябва да му се обадя. Що за име — смееше се тя. Казарма, нали знаеш, прякори всякакви — обясняваше ѝ. — Той е дебел, затуй му го лепнаха. Бяхме големи приятели! Е, добре — съгласяваше се тя. — Обади му се, но трябва да се виждаме по-често и с моите роднини...
Нейните роднини... В началото си гостуваха, особено с Анелия и Гошо, които живееха наблизо. Едва що дошъл в София, Тихомир приемаше новите познанства с готовност и с мисълта, че с тези хора ще се свърже за постоянно, нали бяха роднини на жена му. Те бяха инженери и на него му се стори, че се шегуват, когато веднъж изтъкнаха предимството на професията си — имали титла, инженер, докато неговата професия била без титла. Тогава се засмя, ала по-късно разбра, че наистина отдават значение на това. Гошо бе добряк, мълчаливец, сякаш го владееше леност, но жена му го не го оставяше да „мързелува“ и той ѝ се подчиняваше във всичко: При срещите им Гошо обикновено задълбаваше някоя тема из областта на техниката, друг разговор не се получаваше. И двамата не четяха друго освен понякога техническа литература и темата „книги“ скоро отпадна. Анелия или обсъждаше с присмех недостатъците на свои познати (правеше им „дружески“ шаржове, по нейния израз), или подчертаваше превъзходството на своето семейство — в обзавеждането с домакинска техника и мебелирането, в съпружеските взаимоотношения и възпитанието на детето им и пр. И това се повтаряше винаги при гостуванията им. Едва тогава Тихомир си каза, че тя е просто един самодоволен човек. Боеше се да употреби друга дума. Освен може би технокрация. И някак взаимно разбраха, че се разминават, че просто няма какво да си кажат. А живееха наблизо...
Торбата се изсмя с фалцет. „Нали знаеш вица? — обърна се към Тихомир. — Двама души се срещат и в желанието си да изглеждат по-културни, разменят следните реплики: Къде отиваш, може би? А другият: На работа, едва ли не!“
Да, Тихомир едва сега разбра защо почти на всяка втора дума те вмятаха „едва ли не“ или „може би“ и получилото се съчетание ги караше да се заливат от смях. Сериозна или навярно апатична оставаше единствено пушещата мълчаливка. Впрочем говореше най-вече Дидо. И предимно за секс. Уверен, че ги шокира, той разправяше с цветист език епизоди от интимния живот с жена си — пушещата мълчаливка. („Събличам я, едва ли не, тя се прави, че не иска, може би. Казвам ѝ: Тез не ми минават, мила, и пристъпвам към... Абе шаблони, знаете ли поза № 16, едва ли не?...“)
Ще те запозная с едни директорски синчета — бе казал при първата им среща Торбата. — Много забавни, ще видиш. В същност Тихомир знаеше, че бойният му другар също бе син на „клечка“ — свижданията с родителите му в казармата се превръщаха в банкети.
„След малко очаквай коронния му номер“ — подшушна Торбата. Навярно смяташе, че вече го е смаял с приятелите си.
Тихомир си наля и пи. Почувствува лигавицата на устата си обгоряла и разпечата шоколадовите бонбони. Мисълта му отново го отнесе при нея. И при детето. Дано здравето ѝ не се влоши и скоро си дойдат, имаше нужда от тях. Представата за детето го умиляваше.
„Гледай, гледай!“
Дидо събу единия си чорап и тържествено го потопи в приготвената за целта халба с бира. Усмихващото се семейство вече примираше от смях. Героят на вечерта измъкна чорапа, издигна го над главата си и почна да го изтисква в устата си. Бирата се стичаше по лицето му. „Туш! Оркестър, туш! Документи-и!...“ — викаше Торбата, като се пляскаше в екстаз по коленете. Някой усили стереоуредбата. Героинята от историите на Дидо пушеше все така мълчаливо. Като че беше сама.
Не, нещо у двамата бойни другари се разминаваше. Като че изведнъж бяха станали бивши приятели... Впрочем не беше ли прав Константин, съпругът на Ана-Мария от друго роднинско семейство, като твърдеше, че приятелство няма? Дали затова те живееха тъй усамотено? Ана-Мария бе амбициозна и хвърляше всички сили в кариерата си, не оставаше време и за единствената дъщеричка, която физически удивително приличаше на нея. Вкъщи довършваше превода на един западноевропейски роман. Тя особено се гордееше с това и може би несъзнателно гледаше отгоре „простосмъртните“, към които спадаха Тихомир и Светла. Дъщеричката им, за която основно се грижеше бащата, трябваше също като майка си да бъде „най-малкото над средното ниво“. И вземаше уроци по пияно и английски. Двамата с Константин (като служител във външнотърговска централа той често пътуваше в чужбина) изкарваха доста допълнителни пари от хонорари, работеха до късно вкъщи, всеки в стаята си, пестяха, държаха на стотинката. Никъде не ходеха и никой не им идваше. Веднъж инженер Анелия в един от шаржовете си бе споменала, че имат много пари, които за нищо не харчат. След второто гостуване у тях Тихомир отново ги покани, но до момента не бяха дошли. А да се ходи само у тях естествено не беше удобно. Е, Константин като всеки човек, си бе изградил философия за самоизолацията им от хората. Твърдеше, че не го е измислил, че е старо като света, но е вярно: приятелство няма, относително уважение към някого — да, но когато е налице интересът и зависимостта от същия. („Най трябва да се пазиш от колегите си, да криеш същността си, за да не си уязвим! Така е в големия град, а вече и в провинцията.“) Винаги съдеше света с усмивка на скептик, но и у него имаше нещо самодоволно. А едва ли щеше да е такъв, ако бе чул слуха, че е рогоносец... Впрочем последното не засягаше Тихомир, не беше негов проблем, а колкото до „философията“ за приятелството, не ѝ вярваше. Е, той не бе наивник и знаеше, че приятели под път и над път не се намират. Ала разочарованието от Торбата не значеше нищо в края на краищата (макар че едва ли щеше да му се обади повече). Все още си няма своя среда и не е срещнал приятел, понеже е отскоро в София, а няма и месец, откакто почна работа и не е опознал достатъчно колегите...
Надигна чашата и отпи едра глътка. Беше преполовил бутилката. Изведнъж му се стори тихо в стаята и усили касетофона. Така не се чувствуваше толкова сам. Е, какво са няколкото дни, оставащи до завръщането ѝ. Ще минат като миг, тя щеше да дойде пак, гарсониерата щеше да се огласи и от детето. Наздраве, Светла!
Едва ли някой бе очаквал от пушещата мълчаливка подобно нещо. Навярно всички бяха изненадани, ала най-малко Тихомир допускаше, че е способна на това. В същност той несъзнателно я наблюдаваше, опитваше се да вникне в нея. Питаше се: скучаеше ли тя, или скришом се наслаждаваше на съпруга си? А може би всичко ѝ бе втръснало и отдавна се бе примирила? Във всеки случай не бе изненадана от Дидо — доколкото се разбираше от думите на Торбата, подобни вечери не бяха новост за нея. Тогава? Никога нямаше да си отговори, вероятността да се срещнат отново бе нищожна. Ала той щеше да я запомни и често да мисли за нея. В момента, когато тя изненада всички, Дидо беше приключил с чорапа, отново го бе обул и вече детайлно разясняваше поредното секс— приключение с жена си. Точно преди кулминацията в разказа тя грабна наполовина пълната бутилка джин (те пиеха коктейли) и замахна с все сила. Стъклото профуча на косъм от Дидовата глава (после се разбра, че челото му бе издраскано, имаше тънка кървава ивица) и с трясък се разби в стената. Дамата от усмихващото се семейство изпищя и се притисна в мъжа си, който гледаше, широко отворил уста. Торбата сякаш имаше чувството, че това е част от сценария — продължаваше да се смее, ала с прокрадващи се нотки на недоумение, докато накрая млъкна сконфузен. Пребледнял, Диво попипа челото си, погледна пръстите си и промърмори: „Полудя ли, какво ти става, едва ли не...“ Пушещата мълчаливка спокойно запали нова цигара, наметна кожухчето и си отиде. А те продължиха до сутринта.
Можеше да го убие.
Мнения на читатели
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.