Влюбени разкази
Чети в библиотеката- Издател: Лексикон
- Жанрове: Художествена литература , Разкази и новели , Съвременна проза
- Художник: Любомир Славков
- Страници: 260
Нали правите разлика между влюбване и любов?
Сборникът "Влюбени разкази" е награден с международната награда Балканика за 2004 г.
Да се влюбиш е божествен дар. А влюбването е съдбовното антре към любовта. Любовта иска не само надежди, не само очаквания, тя иска пълно обричане. Иска и умението да понасяме жертвите, които правим за нея. Каквито и да са, както и да ги приютим или изхвърлим, те остават скрити някъде в най-тайните кътчета на съзнанието ни завинаги. Коя ли любов не е белязала хиляди съдби, не е преживяла върхове, сривове? Всяка любов е драма. Понякога и трагедия. Тя е вихър от противоречия. Любовта няма граници, няма предели, тя изисква пълно себеотдаване. Който не е готов да обича, да не се впуска в търсене на любовта! Ако се боите от нея, боите се от въображението си. Мечтайте, търсете любовта. Фантазирайте на воля, рискувайте, дори накрая много да ви заболи.
Виж повече...Най-купувани
Препоръчано
Най-обсъждани
Мадалена
Извадихме я полужива от морето... Откъде да знаем тогава, че вадим мъртвите си сърца?
Три денонощия талазите пържеха скалите на Кабо да Рока, обливайки плажовете с прегоряло олио, а в четвъртък, когато моторниците поеха да търсят корабокрушенците, витлата едва дишаха.
Ето! – дръпнах за мушаменото яке Владо. Тялото се превърташе в умрелите от умора вълни, излегнати една върху друга. Яхтата ни зацепи направо през тази лавина от мокри дюшеци. Сякаш банциг разпра прилива.
Едно платно изплющя, смъквайки на борда антената, и подир миг трупът удари носа. Все едно го удари дирек. Така се разтресе яхтата, че си помислих: Край, отиваме на дъното.
Открихме, че е жена, когато я разсъблякохме на задната палуба, за да масажираме сърцето. Дишаше. Дишаше не с белите си дробове, а с устни, подухвани като кацнала върху мед пеперуда.
Мадалена Дакошта, прошушна в неделя, подала глава от пашкула на чаршафите в спалнята на бугарите, както ни казваха португалците в южния залив на Кабо да Рока. В болница ли съм?
Не, отвърнахме, уточнявайки един през друг, че това е частен дом, че болницата е била претъпкана от ранени и стресирани, че полицията е съобщила на родителите ѝ в Ещорил какво точно се е случило с яхтата на университета и че в крайна сметка деветимата студенти, търсачи на планктон край западния залив на Кабо да Рока, са живи, е, не съвсем здрави, но, както казват лекарите, няма усложнения. Има много работа за полицията, морските следователи, спасителната служба, която май ще опере пешкира, защото не е предупредила лодките и малките туристически корабчета за връхлитащата буря, това едно на ръка, но много повече вина и щети ще понесе спасителната служба заради ударения танкер с мазут, залял плажовете, частните кейове и клубове, изобщо се отваря много работа и на съда, и на застрахователните агенции...
Тя затвори очи, клепките паднаха от потока думи, от пороя на „ш“ и „с“, които въргаляхме в уморителен за нея вихър. По лицето ѝ, бледо като венецианска маска, останаха да трептят единствено устните пеперуди. Съсипахме я от приказки, казах. Глупаци, допълни Владо.
Сигурно апатията, превърната в бяс на духа, ни караше да се превъплътим в Майка Тереза, милосърдието изплува от уреденото ни битие, както Мадалена изплува от водите. Постепенно осъзнахме, че всъщност корабокрушенците сме ние: разбит е салът на навиците ни, охолството на матрицата. Стана ясно, че сме чакали това непонятно изживяване като спасение от монотонния ритъм на сделките, стана ясно, че бяхме започнали да губим от нашите несметни печалби от феродови дискове, че колкото повече забогатявахме, толкоз повече сме чакали бурята край Кабо да Рока.
Хранехме Мадалена с отвара от водорасли, редувахме се да поднасяме чаената лъжичка към пърхащите устни, забърсвахме с влажна кърпа скулите, раменете, грижехме се за нея, разбирайки с всяко изминало денонощие, че нито един от двама ни не желае да остави другия насаме с
болната.
Започнахме да я ревнуваме, преди да я съживим. Това се случва, когато умората от харченето на пари за коли, вечери или проститутки постепенно обхваща духа, става болест на ума, защото от удоволствието да печелиш пари и да ги харчиш винаги се получава диагноза. Нашата беше: гладни за любов.
Даже не знам дали го осъзнавахме, във всеки случай нямахме смелост да го изговорим. На осмия ден лекарят каза, че можем да я захранваме с плодово пюре, после с бульон от бяла риба. Двете доброволки от църквата в Рощул, изпратени от родителите на Мадалена, докладваха по телефона, че дъщеря им се съвзема, че няма никакви усложнения, че сините петна по кожата постепенно затихват. Бъдете спокойни. Тя е в сигурни ръце. В най-богатия дом на юг от Кабо да Рока.
Отпратихме ги, заплащайки толкоз, колкото мъжете им от товарителното на пристанището печелеха за три месеца. Тия свраки дори се хвърлиха да ни целунат ръцете. Бог вижда всичко! – викнаха от ръждивия си кабриолет в прахоляка на рязкото им бягство от нещо, което бяха усетили.
Мадалена излезе от банята, покрита с мокър чаршаф, прекоси вестибюла и се хвърли в слънчевата хавлия на верандата. Беше толкоз горещо през този юли, че от тялото ѝ се понесе пара. Гледахме я замаяни, неспособни да се взрем в предстоящото престъпление, неспособни да открием нито един детайл от тази кипнала синева на тялото ѝ, което си играе с чаршафа и много повече с безкрайния залив зад оградата на имението.
Тя превърна и двете крила на къщата в денонощна баня, не се свенеше да се разхожда полугола, със смъкната презрамка на бюстието, само по бикини, разпуснала червеникавите си коси като единствена завеса пред погледа ни.
Или искаше да ни награди, освобождавайки нашето трио от всякакви задръжки, или искаше да ни включи в представата си за едно общуване без предизвестия, лишено от нормите на благоприличието и затова много по-бързо.
Ще спя и с двама ви, но поотделно! – каза една вечер на верандата, едва докосвана от солените морски пръски, от онзи замайващ дъх на сбъдността, който омаломощава изненадата.
И допълни с малко дрезгавия си глас: Просто е опасно двама преуспели мъже на четиридесет години да не са женени и да нямат приятелки. Не знам дали мога да ви спася, но ще направя опит да ви събера.
Обичаше да се излежава до девет сутринта, когато гръбнакът ѝ опъваше чаршафите като скелет на акула, обичаше бежовия и розовия цвят, затова повикахме майстори да боядисат двете крила на огромната къща, лек сецесион с колони, достолепни като португалска малага, с еркери над входовете и широки половин метър каменни первази за цветя под всеки прозорец.
Докато майсторите работеха, отидохме с мерцедеса на Владо до Алгарве, откъдето накупихме завивки в бежово и розово. Мадалена малко вяло, сякаш ѝ беше скучно да се мотае из магазините, избра по два комплекта за баня, две еднакви индийски кутии за бельо, поставки за вино от позлатена шведска стомана... Дублираше всичко така, както предстоеше да разделя любовта си на две – едната нощ при мене, следващата при Владо, после общата закуска на верандата и общото мълчание за тайните на интимността. Мислехме, че тези два идентични свята – бежовият и розовият – са достатъчни за нейната мисия, че утринното доволство, необременено с коментари, ще изпълва бавното пълзене до залеза, когато пак се събирахме на чаша „Дона Антониа“, порто reserva pessoal с цвят на рицар; мислехме, че това красиво престъпление ще е достатъчно за нея поне на първо време (колко?), защото тя изглеждаше щастлива като нас. Нямахме с какво да я сравняваме, така бяхме останали само с нея, че дори и спомените не посмяваха да дойдат с покварата си.
Сега мога да предполагам, че стоманената тетива на мислите ѝ се опъна, когато ни попита защо сме напуснали България, а ние, глупаците, си казахме всичко, без да разбираме, че истината бе съкрушителна за нея. Споделихме, че нашата технология за феродови дискове е силно печеливша, понеже азбестът не се въвежда във фенола на прах, а на молекулни ивици, че заводчето ни край София се оказа твърде апетитно за рекет, че не сме понесли данъчните игри на инспекторите, че сме си изнесли парите чрез „Банк Лионе“ и че сме кацнали в южния обръч на Кабо да Рока заради облекченията и сигурния договор с автомобилния испански гигант „Сеат“.
Да, отрони тя, не разбирам нищо от азбест във фенол, разбирам, че във вашата химия не е останало място за една молекула подозрение. Подозрението, че има по-щастливи химии. Например химията на корабокрушението. Моят интимен приятел ме изхвърли от яхтата часове преди бурята. Заплувах към непознатия бряг щастлива. Носеха ме молекулите на мъртвата ни любов. Върху този сал бях свободна много кратко: времето до срещата ми с вас. Какво всъщност спасихте вие? О, нима не знаете, че макар и временно, спасихте сърцата си.
От улука на ума ѝ закапаха язвителни бележки, сравняваше ни с камъка на Сизиф, не с героя, който се опитва да го избута по стръмния склон, а с камъка, много по-перфиден от безсмисленото усилие, защото в това усилие все пак има някаква идея, докато камъкът е самоцелната илюстрация на чуждата орисия, на вечния провал. Вие сте средството на чуждото нещастие. Нашите двеста португалски роби ви търкалят камъка и всички, и те, и вие, знаете, че никога няма да изкачат баира. С други думи, вашето забогатяване е програмирано като мит. Той никога няма да прескочи билото! Никога няма да заплува към непознатия бряг. Така да се каже, митът остава в мита. Парите остават в парите.
Тези оловни капки съпътстваха месечния ѝ цикъл, тогава изпадаше в такава депресия, че отказваше да спи в розовата спалня, моята, или в бежовите покои на Владо, хвърляше се в канапето сред вестибюла, разпалваше камината в непоносимата септемврийска влага и отваряше прозорците, за да крещи срещу прилива. Викаше с пълно гърло срещу морето, защото то не можеше да отвърне на отровните ѝ залпове, понасяше истерията, без да ѝ отпрати поне една гримаса. Това бяха миниатюрите на нейната жал към нас. Все пак съзнаваше, че не заслужаваме отровата ѝ.
Разговорите ставаха все по-мъчителни, по десетина пъти на ден си събираше багажа ту от розовата, ту от бежовата спалня, аха да поръча такси, ала в мига, в който вдигаше слушалката, замръзваше. Парализираше се от следващото пътуване. Връщаше малките статуетки, кълбата бикини и сутиени по места, клатейки глава, смълчана в страха да си тръгне и отегчена от оставането. В такива случаи казваше: Ще страдате и ще страдам. Този семестър ще посветя на вас. Ще изучавам възможно ли е в търсенето на планктон една студентка по биология да попадне на чувства.
Обичаме те! – отговаряхме ние.
Знам, казваше тя. Толкова е вярно, че не е хубаво.
Бели ретини, толкова бели, че излъчват синьо, сякаш самото синьо се произвеждаше в дъното на тези извори. Тъмни орехови зеници, способни да променят цвета си според настроението и часа на денонощието, сутрин меки, вечер далечни като кораб по Нил. Тръгнали нанякъде без никакво желание за връщане.
Тя постепенно заобича да не се връща при спасителите си. Сигурно защото се чувстваше натоварена не толкова със спомените за преживяното, колкото с присъдата си над нашия избор. Веднъж каза, че сме спасили проблемите ѝ. Вместо да ги удавим.
Гърди неясни като крем карамел. Твърда матова кожа. Под нея мрежата от тънки вени. Гъвкава талия, която те поема в обръча си.
Да, сексът бе по-поносимата част от тази любов, една пауза между хиляди бездни. Секс тишина. Не се чува приливът на прокобите.
Ти, каза Мадалена веднъж, когато ръцете ми гребяха в лодката на бедрата ѝ, ти си писал разкази, а после бъдещият писател прехвърлил авоарите на текста върху азбеста и фенола. Ти си предпочел парите! Тогава защо постоянно ми напомняш, Иване, че от всеки публикуван разказ
духът изживява неописуем оргазъм, най-дългия оргазъм на света, оргазма на твореца. Защо не изживяваш същото, когато печелиш сделка?
Защото, мила, по време на оргазъм мозъкът затваря всички прозорци, за да гледа само себе си, лишава се от простора, от постиженията, от прочетеното и наученото, вцепенява се от мига така, както пепелянка парализира жертвата си: тя хипнотизира набелязания, като го лишава от разум, после от движения... Оргазмът е спазъм на съзнанието, останало без движения. Разбираш ли разликата? В публикувания разказ липсва енергията на мига. Удоволствието се простира до границата на манията. Писането като постоянно доказване на мачото. Писането секс. Денонощен секс, защото дори и да не пишеш, ти мислиш в сюжет, образи и сравнения. И няма край... Освен ако не се откажеш. Това винаги е по-здравословно за онези, които навреме усетят, че не са гении. Че талантът им няма документ за самоличност.
Господи, възкликна Мадалена, какво обяснение!
Моля, спазвайте чистотата на българския език.
Използването на кирилица е задължително. Мнения, съдържащи нецензурирани квалификации и обиди ще бъдат премахвани.